Свечеряваше се, но слабичкият млад човек прокара пръсти през дългата си коса и продължи да чете. Той седеше в овощната градина и се опитваше да проумее как Луната обикаля около Земята.
Време бе за вечеря, но той нямаше желание да се прибере. Точно тогава нещо привлече вниманието му.
Тя дълго бе чакала да настъпи този миг. Чакала бе с месеци, потънала в мълчание. Първоначално не бе по-голяма от мъничка зелена пъпка. Сега бе станала яркочервена, с размерите на юмрук. Една жива топка вода,  със захари, горчиви семки и  обвивка като восък. Най- обикновена узряла ябълка.
Хладния ветрец докосна клоните и младежа потрепна. Въздъхна и неохотно затвори книгата.
Чу се едно тихо „пук“. Крехката дръжка държала ябълката за дървото се пречупи. Откъснатата ябълката полетя надолу. Изтърколи се през шумолящите листа и леко чукна младия човек по главата.
Той се почеса по главата и се взря в Луната. Тя блестеше като лъскава сребърна монета във вечерното небе.
–  А защо Луната не пада? – запита се той, докато разсеяно дъвчеше ябълката.
Младежът си спомни за „играта с ведрото“. Той мразеше тази игра, защото за нея се изискваше голяма сила. Ведро пълно с вода така трябваше да се завърти над главата, че да не падне нито една капка от него. Това беше много трудно за него, защото той бе много слабо и дребно момче.
– Може би това, което държи водата във ведрото, държи и Луната на мястото ѝ, – промърмори тихо младият човек.
Младежът хвърли огризката. В мрака се чу само едно жално „мяу“.
Той забрави за вечерята. и се запъти към стаята си. Предстоеше му да изчисли каква трябва да бъде силата на привличане, за да не полети ябълката към космоса. После поразсъждавайки на въпроса да определи колко бързо трябва да се движи Луната, за да не падне на земята.
Навярно сте познали нашият герой. Да, това бе Исак Нютон.

Това растение е силно отровно. Това трябва да знаете преди да решите да го занесете в дома си. Контактът до коя да е част на растението или сока води до стомашно разтройство, повръщане, коремни болки, нередовен сърдечен ритъм и дори спиране на дишането. Силната миризма може да предизвика главоболие и световъртеж.
В същото време, сок съдържа някои гликозиди, които се използват при направа на фармацевтични лекарства за лечение на остра и хронична сърдечна недостатъчност, особено при порок на митралната клапа с предсърдна аритмия.
В древни времена, африкански местните жители, които са живели в близост до езерото Танганайка и река Замбези, високо оценявали растението страфантуса, неговия бял сок и особено семената, които били силно отровни. Накрайниците на стрелите си, намазвали със сока, който се оказвал смъртоносен за хора и животни.
„По-малкият брат“ на страфантуса олеандъра се отглежда като декоративно растение в нашите домове и градини, но малко са тези, които знаят, че е отровно растение.
За това искам да ви предупредя не пипайте клоните на олеандъра с голи ръце. Не миришете цвета и не докосвайте листата. А ако сок от растението попадне върху кожата ви измийте мястото с голямо количество топла вода и сапун.
Когато цъфти, олеандърът не трябва да бъде в жилищно помещение.

От всички животни само при слоновете съществува своего рода погребален ритуал.
След смъртта на един от роднините на стадото, първоначално се опитват да го повдигнат с хоботите си и силно тръбят. След известно време замлъкват и започват да нахвърлят върху тялото клони от дърветата и пръст.
Няколко дена слоновете не напускат умрелия, съблюдавайки пълна тишина.
Известни са случаи, когато слонове по подобен начин са опитвали да погребат и хора, като смятали, че спящия човек е мъртъв.

Дъщерята на един богат търговец обикнала беден момък. Бащата не искал и да чуе за такъв младоженец. За да спаси семейството си от позор, повикал на помощ магьосник. Дъщерята узнала за това и решила да избяга от дома си.
Била тъмна и дъждовна нощ. Девойката побързала за срещата със своя любим на брега на реката.. В същия час излязъл от дома си и магьосникът. Но момъкът го забелязал. За да отклони опасността от любимата си, храбрия юноша скочил във реката.
Магьосникът изчакал, докато младежа преплува реката, след което направил магия. Светнала мълния. Ударил гръм и юношата се превърнал в дъб. Всичко това се случило пред очите на момичето, което заради дъжда закъсняло за срещата. Момичето останало да седи на брега.
Тънкият й стан станал ствол на офика, а ръцете й  превърнали се  в клони се протегнали към любимия. През пролетта тя надява бяла рокля, а през есента рони във водата червени сълзи. Тъгува, че реката е широка и не може да я премине.
Така стоят на двата бряга двамата влюбени, като самотни дървета разделени от реката.

Между индианските вождове имало един, когото наричали Секвоя. Но ще сгрешите, ако си помислите, че той е бил дивак, размахващ  томахавка, ловец на скалпове. Бил е много културен човек, изобретател на индианската писменост.
Именно в негова чест индианците нарекли дървото секвоя. Американските секвои са били открити преди около сто години и наречени калифорнийски борове или мамонтови дървета. Мамонтови може би затова, че сухите клони на старите секвои напомнят зъби на мамонт.
Първият изучил секвоята ботаник англичанин пожелал да увековечи името на английския герой пълководец Велингтон и в негова чест нарекъл дървото „Велингтония гигантея“. Но американците се обидили, запротестирали, тяхното американско дърво да нарекат на името на англичанин, при това на генерал!
И американските ботаници нарекли дървото на името на своя национален герой Вашингтон: „Вашингтония гигантеа“.
По-късно станало ясно, че и едното, и другото име са неправилни, тъй като новото дърво представлявало нов вид, но не и нов род. Затова напълно заслуженото название „Гигантеа“ можело да бъде поставено, но родовото название трябвало да бъде друго. Такова, каквото си е имало и по-рано известното дърво от този род „Секвоя семпервиренс“ — вечноживееща секвоя.
Така вождът на индианците победил националните герои на Англия и Америка.