Архив за етикет: камион

Чувството за дом

Скоро семейство на Пепо се преместиха в нов дом. Той бе съвсем близко до стария, но въпреки това трябваше да натоварят всички си неща на един камион.

Положението се усложни по-късно, поради времето на финансовите транзакции.

– Колко интересно се получи, – смееше се малкия Пепо, – между покупката и продажбата нашите неща ще останат на камиона. А ние къде ще бъдем през това време?

– Ще се настаним някъде временно, – успокои го майка му.

Те намериха стая за една вечер и там преспаха.

Вечерта Пепо сподели с майка си:

– Изненадан съм, че тук се чувствам като у дома, въпреки че не сме нито в нашия, нито в новия дом.

Майка му се усмихна:

– Така се получава, защото си с тези, които обичаш най-много – твоето семейство.

Исус е нашият постоянен спътник, нашето чувство за „дом“, независимо къде се намираме. Той е с нас в нашите настоящи беди и ни подготвя за място, където ще живеем с Него завинаги.

Въпреки несигурността и промяната, които може да изпитаме като граждани на тази земя, ние можем да живеем постоянно с Него навсякъде, всеки ден.

Не търси отмъщение

Недю се славеше като добър стопанин на земята, която имаше. Много работа и много усилия изискваше тя, но той не би се спрял пред никакви трудности, за да получи добра реколта.

Тази сутрин Недю се качи на камиона си и започна традиционната си обиколката. Когато стигна крайната нива на парцела си, кръвта му закипя.

– Кой изхвърли боклука си тук? – Недю стенеше, скърцайки със зъби. – Това е добра обработваема земя, а не място за смет.

Дълго оглежда чувалите нахвърляни на земята, след което един по един започна да ги товари на камиона си.

В един от чувалите с остатъци от храна, Недю намери плик, на който бе отпечатано името и адреса на виновника.

Това беше моментът, в който трябваше да реши какво да прави.

Да си отмъсти, като освен боклука на виновника изтърси и своя в градината на извършителя на това подло деяние или …… да му прости.

Някои казват, че отмъщението е сладко, но наистина ли е така?

Недю се качи на камиона си и потегли. Той бе разкъсан от противоречиви чувства.

– Ще му го тръсна, да види какво е, – мърмореше Недю под носа си ….

След това въздъхна и си каза:

– Ако го направя, той ще отиде на друго място и там ще го изхвърли. Друго трябва да направя ….

Недю откара чувалите с боклука там, където го приеха и дори разпределиха, едно за рециклирани, друго за топене, трето за компост или храна на животните, ….

Но това не бе всичко.

Недю набра една голяма кошница с плодове от овощната си градина, а в друга сложи зеленчуци и отиде на адреса, който бе открил в боклука.

Той не се скара на мъжът, който бе постъпил лошо спрямо него. Само му подаде двете кошници и добави:

– Моля ви, повече не изхвърляйте боклука си на плодородна земя.

Мъжът наведе глава. Червенина обагри лицето му. Смутен и объркан той каза:

– Простете ми. За напред ще изхвърлям боклука на място където се събира, дори това да ми коства да измина стотина километра.

На боклука

Беше голяма веселба, а сега трябваше да се почисти всичко. Когато бе прибрано и почистено, Ради грабна торбите със събрания боклук и тръгна към контейнера пред блока.

Преди да стигне до мястото, където изхвърляха всичко ненужно, чу веселия глас на портиера.

– Е, човека работи, – каза си Ради.

Когато приближи, младежът изтръпна.

Портиерът, разговаряше със сина си по телефона, като му показваше играчките, които бе събрал от боклука:

– Харесва ли ти това, а това? Скоро ще ти ги донеса…….

Край портиера имаше камионче, кукла, кола и някаква игра. Те не бяха счупени.

„Изглежда някой е правел ревизия на насъбралите се ненужни вещи“, – помисли си Ради.

Но друго нещо привлече вниманието на младежа.

Малко дете се усмихваше от пукнатия екран на телефона. То размахваше ръце и крещеше нещо неразбираемо.

А бащата продължаваше да показва и други играчки, които вадеше от една торба до него. Всичко това се съпровождаше с възклицанията на детето:

– Ау, аааа ……

Ради не издържа и тръгна към апартамента си със свито сърце.

Докато вървеше, бе навел глава. Това което видя, силно го бе разтърсило.

– Кога за последен път благодарих на Бог, че не трябва да търся подаръци за децата си в боклука? – запита се той. – Когато Му благодарих, че не напускам семейството си, за да работя в други страни? ….. Все нямам време да благодаря, …… постоянно мрънкам и не мога да се наситя …..Непрекъснато искам нови неща, без да оценявам това, което имам.

Това е истинско чудо

imagesБежанците от Сирия са толкова отчаяни, че търсят помощ, която се  ограничаваше само до собствените им нужди, но мисионери раздаващи провизии наскоро забелязаха нещо различно в тях.

Днес, както обикновено, пристигна камионът в лагера на бежанците. Повечето от хората там се тълпяха около него и настояваха:

– Хайде започвайте с разпределянето. Много сме и не искаме това да се проточи дълго.

Няколко мюсюлманки, не отидоха при камиона, а при организаторът отговарящ за лагера, помощите и други наболели въпроси. Когато ги видя, мъжът посочи с ръка към задната част на камиона и каза:

– Там е храната.

Една от жените пристъпи напред наведе глава и тихо промълви:

– Ние не искаме храна, искаме да се помолите за едно момче с увреждания. То няма майка, а баща му умря.

Организаторът остана безмълвен.

– Това е истинско чудо, – обърна се той към един от помощниците. – Тези хора много са се променили за това време, докато сме били между тях.

– Вашите молитви промениха сърцата ни, – каза една от трите жени. – Ние чухме, че сте се молили за болни и те били изцелени.

Очите на организаторът се насълзиха:

– Някои от тези хора – и той с посочи с ръка трите жени, – ни виждат не само като християни, които раздават храна, но и като Божи деца и искат да се молим за тях.

За християнските работници постоянният приток на бежанци означаваше открит безпрецедентен прозорец за разгласяване на посланието за Христовото спасение, но те са внимателни, защото ислямското наказание за напускане на религията им продължава да внушава страх.

Какво означава да си истински

imagesТъмнината бе погълнала стаята и само малък лъч от луната се прокрадваше край пердето.

В детската имаше голям рафт изпълнен с играчки. До него в голям кашон бяха събрани онези детски забавления, които не се побираха на лавицата до стената.

Механичните играчки с лъскавите си корпуси се хвалеха:

– Когато бащата на Тошко ни сглоби и пусна, малкия ококори ей такива очи.

– Щом посвикна с шума ни, протягаше ръка и сам натискаше бутоните ни.

– Да но после започна да ви разглобява и разкъсва частите ви, – подсетиха ги други, които бяха наблюдавали яростта на Тошко, който безразборно или едновременно бе натискал няколко бутона, вследствие на което коли, багери, камиони и каква ли не техника замираше.

– Да впечатляващо е, когато си нов, – изпъшка старото проскубано конче, – но попаднеш ли в ръцете на Тошко, нищо не може да те спаси, особено след като ти се насити.

– Радостта на Тошко, като ни види за първи път, е кратковременна, – отбеляза едно мече, което бе загубило пухкавината и едното си ухо.

– Колко много ми се иска, да стана истински, реален и необходим на Тошко, – каза кадифеното зайче, което скоро бе дошло между играчките, – така че да не бъда захвърлено и ненужно.

– Какво значи да си истински и реален? – попита маймунката, останала без опашка и една от лапите си.

– Това означава да станеш любим, – въздъхна мечето.

– Но как може да стане това? – попита с надежда кадифеното зайче.

– О, за това е нужно да се пробуди в детското сърце любов, – обади се стария слон, който бе загубил хобота и формата си.