Шум и глъч. Децата тичаха и крещяха. В стаята бе настанал хаос.

Няколко красиви вази с орнаменти лежаха на парчета върху пода.

Влезе учителят и строго изгледа децата. Когато видя строшените вази той попита:

– Кой го направи?

Децата се свиха. Образува се празно пространство по средата. В него седеше Мирко.

През цялото време той не бе мръднал от мястото си. Раздразнен от шума, си бе запушил ушите и наблюдаваше с безпокойство вилнеещите край него.

Някой се престраши и с пръст посочи Мирко.

– Ти ли направи това? – попита учителят.

Мирко мълчеше. Момчето не пожела да посочи истинските виновници. За това несправедливо бе наказан.

Той безмълвно прие наказанието.

Мария се разплака. Отиде до учителя си и му прошепна:

– Защо го наказвате? Той не е счупил вазите ….. гонехме се из стаята и така ги бутнахме на земята, а те се счупиха.

Лицето на учителят омекна. Той освободи Мирко от ъгъла, където го бе наказал и събра децата. След това им каза:

– Всеки от нас за грешките си в живота заслужава наказание, но се роди Исус, Който бе разпънат на кръста. Той нямаше никаква вина но пое нашия грях и пострада заради нас.

Децата мълчаха навели глава. Всички се чувстваха виновни.

– Ако изповядваме грешките си, Исус е верен и праведен да ни прости греховете, и да ни очисти от всяка неправда, – добави учителят.

Вечерта беше учудващо тиха. Времето бе се затоплило и Стефан реши да се поразходи.

В парка младеж и девойка се разделиха доста нервно. Сякаш бяха не приятели, а врагове.

Момичето навело глава продължи с бърза крачка към края на парка.

Младежът бръкна в джобовете си и неспокойно закрачи, като се въртеше в кръг край малкото езерце.

Стефан долови напрегнатият му глас:

– Какво си въобразява Надя? Да, признавам, че е толерантна, но не е достатъчно красива, за да ме съблазни.

„Колко е груб, – помисли си Стефан.- Момичето не изглеждаше никак лошо. Не бе от онези глезли дето сами се натрапват и искат само на тях да им се обръща внимание. Какво не ѝ хареса толкова? А може би очакванията му са били съвсем други?!“

Стефан сериозно се замисли.

– С какво право съдя този млад мъж? – каза си той. – Колко пъти съм допускал същата грешка в реалния свят?

Стефан прекара пръстите си по буйните кичури на косата си и продължи своя монолог:

– Какви приятелства съм пропуснал само, защото не съм искал да се откажа от прибързаната си оценка за хората!

Излизането му от дома и срещата с тези млади хора съвсем не беше случайна.

– Ето сега, когато съм приел Исус за свой Господ и Спасител, – продължи да разсъждава Стефан, – аз се отказах от старата си същност, заради това, което съм в Христос. Вече не съм сам, а част от семейството на тези, които вървят по пътя на безусловната любов.

Стефан искаше да настигне младежът и да му каже:

– Ако знаеш какво е направил Исус за теб, нямаше да съдиш Надя. Дори щеше да искаш другите да те възприемат така, както те вижда Той.

Но младият мъж бе изчезнал в мрака.

– Колко е трудно, – въздъхна Стефан, – да се освободиш от желанието да преценяваш и сравняваш, да се дистанцираш от стремежа си да се чувстваш по-добър от другите……

Стефан спря.

– Бог е излял любовта си в мен, но не да я задържам, а да я споделям с другите.

Звездите трепкаха на тъмния небосвод, а Стефан крачеше бодро към своя дом. Той знаеше какво трябва да направи.

Тримата приятели спокойно се бяха изтегнали на поляната.

– Ех ако сега можех да се върна назад точно, когато Исус влиза в Ерусалим, – Петко се бе размечтал, нали утре бе Цветница.

– Ще бъде интересно да се види, дали това, което се говори и е записано, наистина е станало точно така, – обади вечно съмняващия се Ичо.

Изведнъж въртящ се стълб от въздух грабна тримата приятели и ги понесе. Объркани младежите закрещяха.

Внезапно настана тишина и тримата се изтърколиха на земята. Огледаха се . Този терен им бе непознат.

– Вижте, – посочи с ръка Марко.

Тълпата от хората говореха възбудено.

– Каза и той се появи увит на входа.

– Беше оживял.

– Искаше да яде…

Хората бяха наобиколили един мъж и Му се покланяха.

– Къде сме? – попита смутено Петко.

– Може да ми се смеете, – приведе глава Марко, – но това е Исус. И хората говорят за чудото станало с Лазар.

– Е, Петко нали това искаше, – ухили се Ичо. – Ако вие бяхте в тази тълпа, какво щяхте да направите?

– Веднага щях да извадя телефона си, да Го заснемам, а после, – самодоволно плесна с ръце Петко, – щях го публикувам във Facebook. Знаете ли колко много лайкове ще събера?!

– Изгубили сме същността на Исус във всичкия този медиен хаос, който се върти около нас, – въздъхна тежко Марко. – И вместо погледите ни да са отправени към Господа, ние се смятаме едва ли не център на вселената.

– Да, но тези хора са избрали Исус да бъде центъра на живота им, – отбеляза Петко. – Чуйте ги как викат.

– Осанна!

– Благословен, който иде в Господното име!

– Благословено градущето царство на баща ни Давида!

– Осанна във висините!

Младежите гледаха как сияят лицата на ликуващата тълпа. Идваше им и на тях да се изправят и да закрещят:

– Осанна! Осанна във висините!

– „Осанна“ е форма на възхвала, но също така и дума, използвана за спасение, помощ и избавление, – поясни Марко.

– От какво искате да ви избави Бог? – попита Ичо.

– Той толкова пъти се е намесвал в живота ми и ми е помагал, – щастлива усмивка озари лицето на Марко. – За това благодарил бих за всичко, което е направил за мен.

Петко бе навел глава и тихо мълвеше:

– Господи, изцери сърцето ми. Отвори очите ми, за да виждам неща, за които съм бил сляп. Научи ме да обичам така, както Ти обичаш другите. Съкруши сърцето ми. Нека да не правя повече от нещата, за които по-късно бих се срамувал пред Теб …….

А въздуха около тях се огласяше от възторжените викове на тълпата:

– Осанна. Осанна. Осанна във висините.

Изведнъж тримата се намериха на полянката, където бяха преди.

– Това сън ли беше? – разтърка очите си Петко.

– Не знам, но беше прекрасно, – възкликна Ичо.

Някакво славно опиянение обхвана и тримата. И те закрещяха:

– Осанна. Осанна във висините. Благословен, който иде в Господното име!

Бяха една малка група. Водеше ги човек, който обясняваше природните забележителности и отговаряше на въпросите им.

В подножието на планината Симо забеляза, че редица домове са без прозорци.

– Как влиза светлина в тези жилища? – попита Симо. – Що за идея е това, да не оставят място за прозорец на поне една стена?

– Някои от тукашните се боят от демони, – обясни водачът. – Смятат, че такива изчадия могат да проникнат в домовете им, докато спят и да им навредят. За това са построили домовете си с непроницаеми стени.

– Ако знаеха само, – въздъхна най-възрастният от групата дядо Петър, – че ако последват Исус, не само щяха да имат прозорци, но щяха да ги отворят широко, за да проникне светлината.

– Не би трябвало да им се присмиваме, – обади се Наско. – Днес живее в тежко време изпълнено със страх, напрежение, болка и мъка. Не се ли крием и ние от коварна болест, която ни разделя с любими хора, приятели …..

– Исус иска нашите домове да имат прозорци, – наблегна бай Мито. – Трябва да търсим убежище не зад стените, а в Господа.

– Понякога е необходимо да има стени, – засмя се Васил, – но те нека бъдат с прозорци. Това ще покаже на останалите, че се доверяваме на Бога, не само сега, но и за в бъдеще.

– Нашите страхове са си реални, – каза Милена.

– Да, но Бог е по-голям от тях, – провикна се дядо Петър. – Прозорците ни откриват Исус – „истинската светлина“, но не само на нас, а и на тези, които се нуждаят от Нея.

Групата се умълча. Те гледаха стените без прозорци и тъжно си мислеха за хората, които се криеха зад тях.

Чавдар пристъпи в храсталака и усети бодилите на срама, страха, позора, унинието и безпокойството.

– Ах тези тръни, – болезнено възкликна той.

– Сам се завря там, – усмихна се Весела. – Когато човек приближава тези непроходими гъсталаци, какво друго може да очаква?

– А имали някой, който не се е набол на тръните на греха.

– Има, – бързо отговори Весела.

– Кой е той?

– Исус. Той не се е притеснявал и от нищо не се е страхувал, защото не бе напускал присъствието на Бога. Христос не е имал вина, защото не бе извършил грях, но стана грешен заради нас.

– И все пак Той е имал някакви чувства, – това бе твърдение, в което Чавдар не бе съвсем сигурен.

– Да, там на кръста, Той е почувствал безпокойство, вина и самота, – съгласи се Весела. – Тези емоции се усещат в молитвата му: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“

– Но това не са думи на светец, а на грешник, – свъси вежди Чавдар.

– Това са думите, които ние трябваше да кажем, но вече не е нужно да го правим, защото Исус ги изрече вместо нас. Той взе греха ни, за да се радваме на вечния живот, който Отец ни подарява.

– Как да получа този дар? – попита заинтересовано Чавдар.

– За това не се изисква много, просто трябва да повярваш в това, което Христос е направил за теб.