Тони разглеждаше анатомията на пчелата.

– Въз основа на традиционните аеродинамични изчисления и структурата на пчелата, тя не трябва да може да лети, – възкликна той. – И все пак го прави.

Тони си спомни:

– Веднъж чух някой да казва: „Пчелата лети, защото никой никога не ѝ е казвал, че не може да го прави“.

Тази мисъл тогава го порази дълбоко.

– Толкова често позволяваме на пречки да ни определят, не защото сме неспособни да ги преодолеем, а защото слушаме грешните гласове, – усмихна се Тони. – Чуваме думи, които увеличават нашите страхове, казват ни какво е невъзможно и ни карат да вярваме, че не сме достатъчни. Тези думи ни оформят и ако им позволим, те могат да ни парализират, като ни пречат да изпълним целта си.

Тони бе въодушевен:

– Но има и друг глас, който трябва да послушаме, гласът на нашия Създател.

Потопете се в Божието Слово. Оставете Неговата истина да потъне дълбоко в сърцето ви. Думите му носят по-голяма тежест от всички съмнения, ограничения или грешки, които може би сте вярвали за себе си.

Този, който ни е създал, ни дава възможност да говорим живот на хората около нас. Божията любов трябва да отекне най-силно в сърцата им.

Ние сме създадени, за да изпълним Божията цел в живота си.

Помнете, ние сме Божието творение изпратено да свети ярко, дори и в най-тъмните места.

Михаил работеше като касиер в Националната банка.

Един петък той излиза от банката с хартиена торба, която съдържа милион и половина долара и никой повече не го видя.

Банката разбра, че парите ги няма чак в понеделник. От петък до понеделник бе достатъчно време Михаил да избяга и да се укрие.

Той прие нова самоличност. Започна нов живот.

През годините разследващите преследваха следи из цялата страна. Случаят му стана известен като „Най-търсения“ и „Неразкритата мистерия“.

Михаил бе добър баща, съпруг и приятел. Бе харесван от приятелите и клиентите си. Той беше обикновен човек, в типично малко градче, но никой не знаеше,че е беглец от правосъдието повече от петдесет години.

В последните си години продаваше луксозни коли. Дори успя да се пенсионира.

Разболя се от рак и умря на седемдесет и пет години.

От къде се знае всичко това?

На смъртния си одър Михаил разкри истинската си личност пред семейството си:

– Аз извърших най-големия неразкрит обир през 19 …. Тогава успях да избягам и да се скрия. Наложи се да си сменя името и лицето си ……

Тайна, която бе крил повече от петдесет години.

Не можем да чакаме до края на живота си, за да признаем слабостите си. Божията сила идва от автентичността, а не от измамата.

Скриването на истината за себе си пречи на Божията сила. Бог не благославя престорената ни версия.

Силата идва на истинското ти, а не на фалшивото, престореното и фалшивото.

Когато признаем нашите грешки, борби и грехове, Божията сила идва върху нас, но Бог не може да излекува това, което ние не разкриваме.

Всички имаме слабости, но когато ги признаем, Бог може да ни използва по мощен начин.

Димо бе стигнал до следния извод:

– От гледна точка на Небето, нашата земя е населена от невиждащи хора.

– Какви ги говориш? Повечето са зрящи, – възрази Стоил.

– Как иначе да обясним объркването и хаоса, постоянната заплаха от световна война, бедствия, глад, расизъм и унищожаване на неродените? Просто хората са слепи, – попита и сам си отговори Димо.

– Слепи е силно казано, – сбърчи нос Стоил.

– Този, който управлява този свят е заслепил умовете на тези, които не знаят истината. Те не могат да видят светлината на добрата новина, не знаят какво е направил Христос за тях? – уточни Димо. – Нуждаят от духовен офталмолог.

– Глупости, офталмолог, – възкликна Стоил.

– Исус, ако пожелаят, ще възстанови зрението им и те ще познаят истината, а тя ще ги освободи, – добави Димо.

– От какво ще ги освободи? – засмя се Стоил.

– От робството ….

– Какво робство? – прекъсна го Стоил. – Всеки си прави, каквото си иска.

– От робството на греха и смъртта, – допълни Димо.

Стоил само махна с ръка и прибави:

– Вятър работа.

Димо разбра, че така няма да го убеди, за това реши да се моли за него.

Пламен възторжено произнесе:

– Всеки ден виждаме напредък в нашата цивилизация, който носи по-добро
здравеопазване, по-дълга продължителност на живота и постоянно
разширяващи се знания.

– Но под целия този прогрес и изтънченост, нашата цивилизация
преживява фалит на морални и духовни ценности, който заплашва да
подкопае самото ни съществуване, – възрази Цветан.

– Сред злото и разточителството, ние трябва да се стремим да предадем
щафетата на истината, – допълни Пламен.

– Но тя трябва да води до лична вяра в Бог, предавана от поколение на поколение от Сътворението насам, – отбеляза Цветан.

Пламен сякаш не го чу, а продължи да обяснява:

– Победата в щафетно бягане зависи не само от скоростта на бегачите,
но и от умелото им предаване на щафетата. Ако щафетата бъде изпусната,
се губят ценни секунди и състезанието може да бъде загубено, а ако
бегачът не успее да предаде щафетата, той бива дисквалифициран.

– В състезанието на живота „щафетата“ е истината, която води до лична
вяра в Бога, – не остана мирен и Цветан. – Всяко поколение получава „щафетата“ от предишното поколение, пробягва състезанието по най-добрия възможен начин, след което я предава сигурно на следващото поколение.

Пламен възмутено вдигна ръце:

– Ти все си знаеш своето си. Ако не намесиш твоя Бог, не можеш.

Даниел сподели с Марко нещо, което се бе избистрило в главата му:

– Бог не отговаря, защото хората са заети. Той отговаря, защото са гладни. Не глад, който се изпълнява, а глад, който остава.

– Именно гладът сигнализира за готовност и разкрива към какво всъщност посяга човек, – съгласи се Марко.

– Много хора се молят правилно, но желаят слабо, питат, но не се задържат за да получат отговор. Те търсят, но не остават достатъчно дълго, за да могат нещата да се уредят, – отбеляза Даниел.

– В резултат на това срещите остават плитки, не защото Бог ги удържа, а защото апетитът им е слаб, – уточни Марко.

– Истината е много проста. Дълбочината винаги отговаря на дълбочината. Небето не отговаря на любопитството, а на глад, – заяви Даниел.

– Ето защо хората могат да седят в една и съща атмосфера, да чуват едни и същи думи и си тръгват по различен начин, – спокойно отбеляза Марко. – Разликата не е в достъпа, а в апетита.

Даниел поклати глава:

– Желанието определя колко истина се абсорбира и колко дълбоко се задържа. Молитва без глад става механична. Гладът ѝ придава тежест.

– Гладът държи хората ангажирани, – размаха ръце Марко, – когато достойнството, комфортът или церемониалът предложат отстъпление, тогава небето отговаря.

Даниел смръщи вежди. Той се замисли дълбоко, след което изстреля бързо:

– Желанието е това, което ни държи в присъствието на Бог, когато всичко останало се опитва да ни издърпа. Ако то е живо, вниманието следва естествено. Връщаме се към Словото не по задължение, а защото нещо в нас не е свършено. Молитвата преминава от дисциплина към преследване. Ние вече не насилваме фокуса, а реагираме на глада.

– Какво да правя, когато открия, че духовният ми живот е сух? – попита Марко.

– Ако разбереш това, не започвай с увеличаване на активността, а с изследване на апетита. Какво наистина искаш? Не това, което звучи правилно, а това, което твоите действия разкриват. Желанието винаги е честно. Показва се в това, което преследваш, което защитаваш и с което си готов да останеш.

Днес ви каня да събудите глада си. Не за преживявания, а за истината. Не за вълнение, а за дълбочина.

Гладът е вратата, през която се среща молитвата. Желанието е начинът, по който държим истината, докато тя стане осезаема.