За всекиго по нещо

Понякога се поздравяваме, но си казваме обичайните фрази, без дори да се изслушваме.

Инженер Николов бе забелязал това несъответствие и реши да промени думите, които казва всеки път при здрависване.

Искаше му се да разбере дали, поздравяващите го колеги, изобщо го слушат.

Имаше заседание в голямата зала. На всеки, с който се здрависваше Николов казваше:

– Днес убих жена си.

Отговорите бяха изненадващи:

– Забележително. Продължавайте все така добре да работите.

– Бог да ви благослови. Винаги сте прецизен и изпълнителен.

– Чудесно се справяте. Много биха завидели на инициативността ви….

Пожелания и хвалби се изтръгваха от устата им. Те не влагаха никакво чувство в тях, но и не слушаха, какво им казва отсрещния. За тях това бе традиционен ритуал без всякакъв смисъл.

Единствено Мълчанов се стъписа:

– Какво говорите? Преди малко я срещнах на втория етаж.

Задавали ли сте си въпроса:

– Дали хората ме слушат, когато им говоря? Или още по-лошо, Бог чува ли ме?

Дали хората ни слушат можем да определим по репликите им, но как да разберем дали Бог ни чува?

Не е нужно да се осланяме на чувствата си или да чакаме специален знак за това.

Той ни слуша, защото е обещал: „Тогава ще извикате към Мене и ще отидете та ще Ми се помолите, и Аз ще ви послушам“.

Работата над този обект привърши. Доволни от свършеното инженер Благой Личев и помощника му Кирил Занков потънаха в задушевен разговор.

Наред със споровете, които водеха по време на работата си, те имаха и време за обсъждане на други въпроси, които ги вълнуваха.

И двамата обичаха да четат и търсят отговори на неразрешени мистерии и загадки. За това много си допадаха.

– Почти всяка седмица разговарям с хора, които мислят, че успехът зависи единствено от таланта или образованието, – отбеляза Благой.

– А не е ли така? – попита Кирил.

– Но това не изчерпва всичко, – възмути се Благой.

– Какво имаш предвид? – погледна го озадачен Кирил.

– Ето това, – плесна с ръце Благой, – възможността да дърпаш правилните конци, да си попаднал на правилния човек, да бъдеш на точното място в точното време, да познаваш необходимите хора, да изиграеш правилно това, което имаш.

– Обикновено човек е впечатлен от това, което вижда, – Кирил си мислеше за представителността на човека не само външно, но и със знания.

– Колко хубаво би било да развием способността да гледаме в сърцето на човека? – въздъхна дълбоко Благой. – Чудесно би било да се освободим от ограниченията на строго физическото зрение, за да можем да четем скрити черти на характера у всеки.

– Да си кажа честно, мисля, че тези, които са физически слепи, често виждат повече от зрящите, – изтъкна Кирил. – Те възприемат много повече по отношение на тона на гласа, звука на приближаващи се стъпки или при ръкостискане.

– Които имат зрение, обикновено неблагоразумно възприемат способността да се откриват по-дълбоки неща, неизказаното, характера, – наблегна Благой.

– Бог може и иска да ни даде тази способност, – възторжено възкликна Кирил. – Ние не сме родени с нея.

– И какво излиза? Че възрастта няма нищо общо с постиженията и ангажираността, – потърка длани Благой. – Благочестивият живот е основа на истинския.

– Освен това вярата е въпрос на избор, а не на сила, – добави Кирил.

– Трябва непрекъснато да се стремим, да усещаме невидимото и незабележимото слушайки внимателно Този, Който иска да ни го открие, – заключи Благой.

Двамата бяха приближили спирката и се качиха в спрелия автобус. Разговорът им бе секнал, но и двамата продължаваха да разсъждават върху мислите, които обмениха.

Това беше една много сурова зима. Николай Ставрев няколко пъти излезе на балкона и забеляза Тина Ангелова, която седеше на един стол. Тя бе облечена с палто, а вълнена шапка покриваше главата ѝ.

Странно, челото ѝ бе опряно на парапета, но мина доста време, докато Николай се усети, че в позата ѝ имаше нещо необичайно.

Тя бе починала.

Ставрев дълго време след това се кореше:

– Толкова време на срещаме по стълбището, а нито един път не съм я заговарял. Та тя беше на осемдесет и кусур години. Може да е имала нужда от помощ, а аз забързан само ѝ кимвах с глава за поздрав и тичах нанякъде.

Дядо Стойо, най възрастният човек във входа, след тази трагична смърт каза:

– Надявам се, че тази ужасна история ще ни накара да поддържаме по-добри контакти с нашите съседи.

И той беше напълно прав. Изолацията не е феномен, тя бе човешка трагедия.

– Заради страха да се натрапваме на някой в работите му, – коментира случилото се инженер Николов, живеещ в същия вход, – забравихме да се спираме, да изслушаме и усещаме болежките на другите.

– В бързо променящият се свят, където оцеляват малцина, се усеща загубата на човечността у хората, – констатира Христо от втория етаж. – Нашата технологична епоха ни натрапва постоянно за незначителността ни. Ние вече не обичаме и това се потвърждава от обезличените ни характери.

– Но погледнете как общуваме днес, – забеляза Здравко, студент втори курс в местния колеж. – Говорим по мобилните си телефони, на които често отговарят телефонни секретари или оставяме бележки  в електронните си пощи. Така се заблуждаваме, че спестяваме необходимото ни време, а се затваряме за околните.

– Резултатите са плачевни, – тъжно добави Ставрев. – Настъпила е страшна ерозия на взаимоотношенията ни. Вместо съпричастност, ние сме прекалено заети и излъчваме само студенина един към друг.  Така загубваме постепенно човешкото си достойнство.

Към небето човек е насочил погледа си от самото начало на историята си.

Вече нищо не може да ни изненада, защото цялата история на автомобилната индустрия се стреми да създаде летяща кола.

Най-значимите опити в тази област са направени през втората половина на 20-ти век.

Днес интересът към отделните летателни средства се връща.

Съвременните технологии, за първи път от дълго време, дават възможност на инженерите да създават наистина работещи и достатъчно ефективни прототипи.

Древните римляни били известни с невероятната сила на техните бетонни конструкции, като известните акведукти и много други.

Отчасти, подобна феноменална устойчивост може да се обясни с една необикновенна съставка, която се добавяла към бетонната смес – кръв от убити животни.

Когато се добави кръв към състава, след разбъркване в конкретната форма се образуват мехурчета от въздух, което прави бетона лек, траен, устойчив на ниски температури и ерозия от вода.

През 1805 г.рецептата на древните римляни успешно използвал шотландския инженер Томас Телфорд, който използвал за зидария смес от вар, вода и кръв от крава.

Всъщност животинската кръв се е използвала много в строителството в миналото.

Само преди около сто години, една френска строителна компания активно използвала уникален вид бетон на основата на преработена животинска кръв и две други съставки на базата на целулоза.