Яков излезе от утробата на майка си с ръка върху петата на брата си близнак. Макар и не гласно още тогава, той демонстрираше желанието си:

– Искам първото място.

Каква ирония. Яков започна живота си, както би искал да го изживее. Той се стремеше към по-добра позиция.

Името му означаваше измамник и той бе такъв, поне в началото.

Но Яков имаше една решаваща в живота му среща. Бори се до зазоряване. И като не можа да бъде надвит, бедро му бе изместено.

И тогава Яков поиска от борещия се с него:

– Благослови ме.

И бе благословен:

– Няма да се именуваш вече Яков, но Израил, защото си бил в борба с Бога и с човеци и си надвил.

Не ви ли звучи познато?

Тази история описва точно нас куцащите като Яков.

Ще кажете:

– Аз съм напълно нормален, а не инвалид.

Не бързайте. Всеки от нас се препъва в живота си, а последствията са плачевни.

Да ние не сме инвалиди, но след поредния погром куцаме.

Интересното е, че Бог никога не се отказва от такива куцащи като нас.

Никола бе едва на двадесет години, когато изпадна в дълбока депресия. Започна да пие антидепресанти и се почувства като старец.

Когато отиде на преглед, неговият лекар му заяви:

– Имате осемдесет и две язви.

– Какво трябва да направя? – отчаяно попита Никола без капчица надежда.

– Нужно е да направите някои сериозни промени в начина си на живот или ….

– Или? – бързо го прекъсна Никола, той нямаше никакво намерение да променя нещата в живота си.

– Или да се отстранят част от червата или дебелото черво, – лекарят довърши репликата си.

Не, това не бе добър вариант за Никола. Щеше да се чувства като инвалид.

По това време Никола нямаше никаква представа, каква бе причината за това разстройство на организма му.

Веднъж негов познат го попита:

– Кольо, чувстваш ли някаква вина?

– Да, – смутено отговори Никола.

– Чувството ти на вина, – заяви познатият, – буквално те е разяло.

Това чувство бе милостив призив за събуждане от Бога:

– Никола, отклонил си се в опасна територия. Твоите решения нараняват не само теб, но и тези, които са около теб.

Вината може да бъде безмилостен ръководител, който ни отдалечава от Бога, но може и да ни върне обратно към правилните взаимоотношения с Него.

Всички галено я наричаха Тинчето. Тя бе инвалид от ранно детство. Тялото и бе пораснало, но умът ѝ оставаше на нивото на пет годишно дете.

Когато подаваха на Тинчето бонбон, тя го грабваше, бързо го пъхаше в устата си, а след това започваше да тича в кръг, смееше се и силно крещеше от радост.

Единствено не понасяше, когато пред нея почнеха да ругаят и псуват. От устата ѝ се изтръгваше уплашен вопъл:

– Боже прости им.

И кавгата спираше.

Веднъж, когато мъмреха брат ѝ, тя застана между него и баща си и започна да прави смешни физиономии. Желанието ѝ бе разсее гнева и да донесе освобождение.

В Тинчето имаше много неподправена детска радост. Тя се усмихваше и караше хората да ѝ се усмихват.

Понякога заставаше пред някоя църква и просеше, а с получените пари купуваше храна за някой скитник, бедно семейство или изоставени деца и с усмивка им я поднасяше.

Един ден на пазара двама бездомници се сбили. Тинчето веднага застанала пред тях и започнала да прави своите смешни физиономии.

Мъжете помислили, че им се подиграва. Нахвърлили се върху нея. Започнали да я удрят и ритата.

Една жена се развикала:

– Не бийте горкото дете.

Но те не спрели, докато телцето на момичето не спряло да мърда.

Защо и кому бе нужно всичко това?

Марияна бе досадила на Лидия с постоянните си оплаквания. Тя се чудеше как да я ободри. Искаше да преобърне песимизма ѝ и да я накара по-ведро да гледа на нещата.

Един ден Лидия каза:

– Добре нямаш хубава заплата. Колата ти не е кой знае какво. Апартаментът ти е малък. Младостта ти я няма вече И надежда за това няма кой знае каква.

Марияна я изгледа озадачено, а Лидия продължи:

– Разбирам, че нямаш много неща, които би искала да бъдат твои. Но погледни и това. Не си неизлечимо болна. Нямаш дългове. Никой от роднините ти не е немощен или инвалид, за когото трябва да се грижиш. Нямаш увреждания. Мога да продължа списъка. Това не ти ли говори нещо?

– Тези неща наистина ги нямам, – каза примирено Марияна.

– И те вярвам да не ти се случат. Всеки от нас няма много неща, но това не е необходимо.

– Е, за последните, които изброи, съм напълно съгласна, – тихо промълви Марияна.

– Всичко останало може да бъде спечелено, подобрено, получено като подарък или просто временно използвано. Основното е да сме живи и здрави.

Марияна се усмихна.

– Може би трябва да започна да изброявам нещата, които нямам, за да разбера колко съм богата всъщност, – засия Марияна.

И тя прегърна Лидия.

След катастрофата, като че ли животът ѝ свърши, но Вера реши да не се предава. След многобройните операции, които спасиха живота, но не краката ѝ, тя бе преместена в нова квартира.

Първите дни можеше само да гледа само през прозореца. Но през него не видя очарователни пейзажи, които да радват окото ѝ, а безкрайно много боклуци.

Когато Вера получи инвалидната си количка, с която да се придвижва навън, тя си постави за задача, да почиства тротоара от бутилки, празни кутии от цигари, фасове, кофички от кафе и какво ли още не.

Хората я виждаха не един ден, че прави това, но въпреки всичко не стигаха до кошчетата, които бяха поставени за изхвърляне на боклука.

Призивът на една възрастна жена, която поддържаше инициативата на Вера бе:

– Уважавайте човешкия труд! Та тя е инвалид, не се ли срамувате от немарливостта си?!

Резултатът бе нулев.

Вера на малки почивки в непоносимата жега, а по-късно и в появилия се силен вятър, дори и през нощта продължаваше трудното си начинание. От инвалидната количка да събира разхвърляните непотребни неща  за нея не бе леко, но тя упорито напредваше.

На любопитните и тези, които я упрекваха Вера обясняваше:

– Това е мое съзнателно решение. Големият боклук няма да ме спре. Ще направя всичко по силите си, за да бъде нашето селище чисто. Това нека вразуми хората, да почистват след себе си и да не се държат като прасета.

Вера бе без работа. Никъде не я приемаха, където и да кандидатстваше за каква да е дейност. Така в нея се зароди желанието да бъде максимално полезна на обществото със своя доброволен неоценен труд.

Колко жалко, че никой  последва примера на Вера. Присмиваха ѝ се зад гърба и я наричаха луда.