Това бе малко градче, но се бе прославило със своята престъпност в района.

Нещата дотолкова бяха загрубели, че хората се страхуваха не само да замръкват в него, но дори и цел ден да прекарат там.

Един ден се организира група, ангажираща се с идеята за обществената безопасност. В нея влизаха полицаи, представители на местните училища и църквата.

Те дълго обсъждаха основния проблем на града:

– Трябва да направим нещо за безопасността на нашия град.

И стигнаха до следния извод:

– Така хората няма да бягат от тук, а ще се завръщат и ще привлекат други да се заселят в града ни.

В групата допълнително се включиха социални работници, медицински кадри и дори деца засегнати от престъпления и злоупотреби с тях.

Всички участници използваха своите силни страни и резултата не закъсня.

Престъпността намаля неимоверно, а убийствата се четяха на пръсти.

– Какво бе станало?

– Хората се бяха обединили избягвайки доктрини и различни политика. Така се превърнаха в освежаваща роса за града си.

Такива действия могат да изглеждат неуловими, но бяха благословили всички в града.

Каква прекрасна цел, да покажеш загриженост към безопасността на останалите.

Франц бе отделен от майка си още, когато беше дете. Принудиха го да работи на полето, когато бе много горещо.

Често бе бит, ритан по най-жесток начин от господаря си.

Тези тежки условия го караха да се пита:

– Дали да не избягам на свобода.

Но разсъждавайки, той достигаше до извода:

– Тук имам толкова много приятели, които обичам.

Франц тръскаше глава и си казваше:

– Да бъда далеч от тях е болезнено за мен. Хубаво е да съм свободен, но ….

Трудно е, когато в живота си трябва да избираш между свободата и хората, които обичаш.

Но рано или късно всеки от нас се изправя пред такава дилема.

Това е сериозно решение, което определя състоянието на сърцето и живота ни за години напред.

Истинската свобода идва чрез връзката ни с Исус Христос.

Някой бе казал, че свободата минава през кръста.

Грижата за болните бе винаги основна задача на Милена. Тя участваше в група, която правеше опити да помогне на пациентите в интензивните отделения да спят по-спокойно.

Те наблюдаваха какъв е ефекта от сънотворните средства върху тестваните субекти. Променяха средата, в която бяха болните, като симулираха ярко или по-слабо осветление. Включваха аудио записи или устройства издаващи различни звуци, дори пробваха с говорещи медицински сестри.

С направените изводи Милена бе съгласна.

– Маската за сън и тапите за уши, подобряват почивката на болните, но все пак при пациентите в интензивното отделение, трудно се постига спокоен сън.

Някои от групата се питаха:

– В този размирен свят може ли да се намери време и място за почивка?

Милена бе убедена в едно и го сподели с колегите си:

– Мир имат тези, които се доверяват на Бог, независимо от обстоятелствата.

– Господ, друго не знаеш ли? – възрази Пламен.

– Само Той може да осигури мир и почивка за всеки днес.

– Да, да, религиозни мъдрости, – присмя се Румен.

– Можем да си почиваме с увереността в Неговата любов и сила, независимо какво се случва около нас, – твърдо заяви Милена.

Повечето от групата вдигнаха безразлично рамене, но имаше и такива, които се замислиха над думите ѝ.

Мартин дълго бе мълчал. Това бе нещо неестествено за него. Той непрекъснато бърбореше и не млъкваше.

Озадачен баща му го попита:

– Мартине, да не си болен? Случило се е нещо …?

– Нищо ми няма, – отговори бавно синът. – Просто разсъждавах.

– И до какъв извод стигна? – попита баща му.

– Целият ни живот е странен.

– Защо мислиш така?

– Човек се ражда без зъби. Първоначално не са необходими. Бебето яде мляко. След това се появяват млечни зъби. Достатъчни са за хапане и дъвчене. После тези зъби падат. И никой не се паникьосва, ще порастат нови! И те наистина порастват. Времето минава, зъбите пак падат. Това се случва, когато човек остарее. Скоро зъбите няма да са необходими. Тъжно и страшно е, – тръсна глава Мартин.

– Изобщо не е страшно, – усмихна се бащата.

– Но зъбите и тялото са ни необходими, – повдигна вежди Мартин.

– Всичко е предвидено предварително.

– Е, да … износените зъби и тяло могат да бъдат ремонтирани, подобрени, запазени или частично заменени, – съгласи се Мартин.

– Сега хората искат да живеят по-дълго. Удължете своето земно съществуване, но всичко е планирано мъдро и предварително.

– Не разбирам, – каза озадачен Мартин.

– Самото развитие на организма показва плана за преход ни към друга форма на съществуване, недостъпна за земното зрение и ум, – поясни бащата. – Човекът ще продължи живота си под друга форма. В друго тяло. По съвсем различен начин.

– Тогава …?

Бащата обгърна с ръка сина си и добави:

– Ние се развиваме непрекъснато. Загубеното се заменя с нещо ново. За сега е най-добре да пазим това, което ни е дадено.

Мартин само вдигна рамене и леко се усмихна.

Мартин крачеше из стаята и разсъждаваше на глас:

– Това беше само шега, но колко бързо отиде далеч . …..Дори невинното докосване нямаше място там.

Той разроши косите си и попита:

– Какво да правя, за да не падам отново в този капан?

И след дълго размишление достигна до следния извод:

– Може би трябва да задам друг въпрос, много по-правилен за случая. Бих ли направил това, ако съпругата ми стоеше до мен. Ако не я уважавам, не трябва да се двоумя поради факта, че тя не ме вижда.

Марин седна и продължи нервно:

– Ако не флиртувам с колежка, защото жена ми не присъства, защо изобщо го правя? Да започна разговор с непозната … ами ако тя реши да постъпва спрямо мен так особено, когато не съм с нея.

Болка от ревност прободе сърцето му.

– А тя как би се чувствала? Навярно няма да ѝ е леко.

Какво му оставаше, освен да падне на колене и да се помоли?!

И Мартин го направи.

– Господи, помогни ми да уважавам съпругата си, – мълвеше той в отчаянието и безизходицата си, – да избягвам взаимоотношения с други жени, които биха ме отдалечели от нея и разрушили нашия брак. …. Научи ме да се отнасям към жена си така, както бих искал тя да се отнася с мен.

В Мартин настана мир. Лицето му засия от радост, а сърцето му се изпълни с любов.