Смрачаваше се. Тъмнината без да бърза незабележимо нахлуваше в стаята. Младен седеше във фотьойла. Той бе подпрял главата си с ръка. Погледът му блуждаеше в изчезващата светлина на деня, а мислите му го върнаха назад.

Внезапно пред него изникнаха мъж и жена. Те бяха възрастни, около седемдесет годишни. Мъжът лежеше на легло. Тялото му на практика бе напълно безполезно. Мускулите му бяха опустошени и съсипани от амиотрофична латерална склероза.

Въпреки, че тялото  му бе неефективно, очите му сканираха стаята и той виждаше жена си. Тя бе дребна и слаба, но не се предаваше лесно независимо от това, какви трудности ѝ се препречваха в живота.

Бе измъчена, но с непоколебима вяра правеше това, което бе нужно за мъжа си през последните години, особено след като той се обездвижи и стана напълно безпомощен. Бръснеше го, къпеше го, хранеше го, сресваше косите му, миеше му зъбите, ….

Това бяха родителите на Младен. Такава преданост от старана на майка му до края на дните на баща му, бяха изключителен пример за мъжа, които имаше вече пораснали деца и чакаше внуци.

В дена на погребението на баща си, Младен изпитваше огромна благодарност към тази, която го бе родила, защото тя бе моделирала пред очите му слуга в духа на Христос. Нейното служение бе тихо, но за синът ѝ то не бе останало незабележимо.

Властваше император Валериан. Той бе заповядал да убият много от християнските водачите в Рим. Алчността и лакомията му нямаха край.

Лоурънс бе дякон, който отговаряше за църковните пари. Един ден му бе заповядано да се яви пред римския префект. Този човек знаеше, че дяконът има връзка с парите на църквата, за това му предложи:

– Ще бъдеш свободен, ако ни предадеш богатството на църквата.

– Добре, – съгласи се Лоурънс, – ще ви предоставя съкровищата, но за това ще ми са необходими няколко дни. Църквата е много богата и това не може да стане много бързо.

Префектът се зарадва и пусна дякона, като му заяви:

– Ще те чакам след два дена.

Всъщност Лоурънс раздаде парите на църквата на бедните.

А на третия ден той се яви лично пред префекта и каза:

– Излезте да видите чудесното Божие богатство.

Когато префектът излезе, пред него не стоеше кола със злато, а тълпа от куци, слепи, болни и просещи хора.

– Какво е това? – скръцна със зъби префектът.

– Тези бедни хора, – започна да обяснява съвсем спокойно Лоурънс, – един ден ще имат славни тела и завинаги ще живеят на небето. Те са глинени съдове, в които са скрити съкровищата на Светия Дух.

Префектът побесня. И как нямаше да изпадне в ярост, та нали с това „богатство“ щеше да стане за присмех пред целия Рим.

За да си отмъсти, той измисли бавна и мъчителна смърт за Лоурънс.

Дяконът бе поставен на скара и се пече на нея, докато предаде Богу дух. По време на този процес Лоурънс бе спокоен, а това много впечатли мъчителите му.

В помещението бе задушно и непоносимо горещо. За разлика от друг път нямаше почти никой. Служителят скучаеше зад гишето и от време на време се прозяваше.

Изведнъж вратата се отвори и влезе млад мъж. Той приближи гишето и каза под носа си:

– Бих искал да регистрирам „нова организация“.

– Адрес, – попита служителят.

–  „Звезда Алфа Кентавър“, – неохотно отвърна младокът.

Може би това бе името на организацията, а не адреса ѝ. Явно двамата не се бяха разбрали, както трябва. Сигурно не малка роля е изиграла горещината в този ден.

– Тази звезда, – почеса се по главата служителят, – някъде извън Земята ли се намира?

– Разбира се, – изгледа го намръщено младежът. – Вие, астрономия учили ли сте в училище?

– Да, – смути се чиновникът, – само исках да уточня. Това е извън пределите на България нали?

– Вие за идиот ли ме вземате? – ядоса се младият човек.

– Не, – любезно отговори служителят, – просто трябва да се премахне едно формално несъответствие.

– Какво пък е това сега? – мъжът вече кипеше.

– Ако вашият център не се намира в България, трябва да донесете малка справка за местоположението му. В нея трябва да се посочи, че той е юридическо лице и действа в съответствие с местното законодателство.

Младият мъж скръцна със зъби, удари с юмрук по стъклото на гишето, обърна се кръгом и се насочи към вратата.

Повече „чужденецът“ не се появи ….

Къщата на Тодор Давчев се намираше точно срещу черквата. Той много обичаше да излиза отпред и да наблюдава минаващите оттам. Имаше си спестени пари за черни дни, че и повече, затова не се страхуваше от настъпващите промени в икономиката.

Веднъж при него дойде Дечо. Наричаха го приятел на бедните, защото не минаваше ден да не помогне на някой от тях със нещо.

– Бай Тодоре, – каза Дечо, – ще дадеш ли нещо за моите приятели?

– За днес нищо, – троснато му отвърна Давчев.

– Трябва да помогна на една бедна жена, която днес роди, но няма дори с какво да увие новороденото, – започна да обяснява Дечо.

– Нямам, – скъпернически скръцна със зъби Тодор.

– Навярно тогава ще се смилите над едно младо красиво момиче, което е останало без работа и няма пари за хляб, – продължи да настоява Дечо.

Когато просителят видя киселата физиономия и намръщеното лице на Тодор, добави:

– Така ще го спасите от лошия път, който е решило да поеме.

– Точно за такава, ли? – изви тялото си на една страна Давчев и се изплю на земята.

– А какво ще дадете за работник, който сам се изхранва, но за беда днес е паднал от скелето, счупил си е крака и е останал без надница? – попита умолително Дечо.

– Нищо, казах ти, че нямам, – категорично отсече Тодор.

– Хайде, господин Давчев, – подкани го смирено Дечо, – отворете щедро кесията си и бъдете сигурен, че като никога до сега ви се отдава случай, да извършите едно добро дело.

– Не разбра ли, че за такива нямам, – Тодор се постара да не изкрещи, все пак се намира пред собствения си дом.

– Вие сте милостив човек и няма да оставите тези окаяници без помощ, – опита още един път Дечо.

– Остави ме на мира, – кресна му Тодор. – Когато искам да дам, не карам никой да ме моли ….

При тези думи Давчев обърна гръб на Дечо и се упъти към вратата на дома си. Но тъй като Дечо не преставаше да го моли за още някой, той се обърна и му зашлеви една плесница.

Дечо се засмя и в отговор каза:

– Това беше за мен, а за нуждаещите се?!

Разтреперан от яд Тодор Давчев влезе в дома си и тръшна вратата зад гърба си.

Денят бе слънчев и много хора бяха излезли навън. Разхождаха се улиците, усмихваха се и се веселяха.

Дида и Стойо не останаха назад и тръгнаха да се видят с приятели и познати.

Когато наближиха църквата забелязаха, че пред нея се бе свил върху коленете си човек облечен в дрипи. Той бе протегнал отворената си длан, очаквайки някой от минаващите да се смили над него и пусне някоя монета.

– Този пак е тук, – измърмори недоволно Стойо.

– Беден е човекът, – въздъхна Дида съчувствено, – няма достатъчно, за да преживява.

– Знаем ги тия, – скръцна със зъби Стойо. – Да му дадат поне една метла да събере опадалите листа пред църквата. Така поне ще си заслужи хляба.

– Не виждаш ли, че едва се движи, – възпротиви се Дида.

В това време край просяка мина изпъчил напред шкембе господин, който го срита и му кресна:

– Махай се от тук, мършо“ такава! Не мърси Господния храм.

Просякът погледна след отминаващият наперен мъж и каза:

– Бъдете щастлив, господине!

Дида прехапа устни, а Стойо озадачен попита:

– Нима е толкова смирен?

Просякът бе дочул думите на Стойо, за това се обърна към него и му каза:

– Не, господине, но ако този човек беше щастлив нямаше да ме ритне.

Нека бъдем състрадателни дори и към тези, които неприятелски са настроени към нас, защото те не са щастливи ….