Владо дълго време бе без работа. Това го притесняваше и силно гнетеше.

Днес бе радостен ден за него. Посети го един от приятелите му Павел и му съобщи радостна вест:

– В новото звено набират хора. Иди и кандидатствай.

Владо веднага се насочи натам. Подадоха му списък с правила. В него се засягаха въпроси относно алкохола, пушенето и някои забавления.

Той го прочете и повдигна рамене.

Интервюиращия го наблегна:

– Очакваме християнско поведение от нашите служители.

„Преди да последвам Господа, не съм правел такива неща, нищо че не съм бил християнин, – помисли се Владо. – Интересно защо няма списък, в който се забранява да бъдеш арогантен, безчувствен, суров, прекалено критичен, ….?“

По- късно, когато споделяше с Павел как е минало интервюто Владо отбеляза:

– Да следваш Исус, не означава да спазваш списък с правила.

– И все пак ние ги спазваме, – каза Павел.

– Това е друг вид качество на живот, което не може да се измери количествено, – удари с длан крака си Владо. – Християните са смирени. Съчувствени към страданието на другите. Копнеят за доброто. Милостиви са към тези, които се борят с провалите си. Те са добри към тези, които злоупотребяват с тях. Отговарят на злото с добро. Те са благословени и щастливи. Но това не става с правила или забрани.

– Да, – съгласи се Павел, – с това привличат другите и те идват при Исус.

– Никой от нас не е естествено беден по дух, скърбящ и жаден за правда, кротък и милостив, с чисто сърце, миротворец, – разгорещи се Владо. – Такъв начин на живот идва само от Божията благодат и може да се приложи от тези, в които живее Божия Дух. Бог променя живота ни, сами не може да направим това, колкото и да се ограничаваме и изпълняваме някакви измислени от нас правила.

Горещините започнаха, но какво може друго да се очаква. нали скоро почва жътвата.

Незаетите с работа се криеха в домовете си или под сенките.

Зарко и Живко излязоха в близката гора. Там бе прохладно и зноя не се усещаше.

Разходка без разговори не е пълноценен излет. Общението открива нови хоризонти и дава повод за нови размисли.

Живко и Зарко, не бяха от мълчаливите. И двамата бяха общителни.

– Виж Ганчо е много способен в работата си, отбеляза Зарко, – но вечно е недоволен от това, което прави.

– Това е защото не постига нищо по начина, по който го желае, – наблегна като на древна истина Живко. – Това не е по силите му.

– Чух, че околните му завиждат и за това му пречат. Вероятно за това не сполучва.

– Човешките грижи и проблеми край нямат, – махна с ръка Живко.

– Когато бях млад, – усмихна се подкупващо Зарко, – се бях нагърбил със задачата, да помагам на всички да решат проблемите си. И претърпях пълен крах.

– Тогава си бил още зелен, но право да си кажа трудно можеш да поправиш подлеца и престъпника. По-добре се радвай на това, което имаш и остави лошите неща да преминат покрай теб.

– Ясно, – заключи Зарко, – трябва да си живея мирно, но тогава всичко, което се случва около мен ще ми се струва безсмислено.

– Не скърби, когато ти се случва нещо лошо. Ако трябва да направиш добро, направи го според силите си, а останалото остави на Бога.

– А ако се опитам да изправя кривиците и да се преборя със злото? – попита нерешително Зарко.

– Тогава ще си причиниш само болка и мъка. Това е все едно да препречиш бързо течаща река с голи ръце, но Този, Който е създал всичко, здраво го държи в десницата си.

Щеше да захладее малко чак привечер, но двамата решиха да се прибират. Всеки от тях се чувстваше отговорен за задълженията, които бе поел в дома си.

Васил се надигна от стола и погледна към Дамян. Усмихна се и хвърляйки един поглед към масата каза:

– Почват постите. Какво ще кажеш по въпроса?

– Телесният пост е само първата стъпка към истинския.

– Повечето твърдят, че постът е само само въздържане от храна. Други постят като не ядат и не пият вода. Трети не ядат блажно. Къде е истината? – попита Васил.

– Истинският пост е отстраняване от злото, обуздаване на езика, отказ от гняв, усмиряване на похотите, спиране на клеветите, лъжите и лъжесвидетелствата, – поясни Дамян.

– И каква е целта на всичко това? Постът не е ли една обикновена диета?

Дамян Повдигна вежди нагоре и доразви мисълта си:

– Постът не е цел, а средство за отвличане на вниманието ни от желанието да угаждаме на тялото си. Той спомага да се концентрираме и да помислим за душата си.

– Добре, а какво не е позволено да се яде по време на поста? – настояваше на своето си Васил.

– Да се изяждаме един друг ……

И двамата се разсмяха.

Говореше се, че такова нещо едва ли е било.

Разбитите човешки сърца бяха способни да изграждат и вършат добри работи, но също така бяха склони да унищожават красивите неща.

Злото водеше хората към лош избор. Наричаха го грях, който поглъщаше сърцата на людете.

Хората се опитваха да следват Бога, защото разбираха, че единствената надежда на човечеството е Спасител, който ще отнеме греха им.

Но те имаха големи очаквания за Него, различни от това, което получиха.

– Ще дойде триумфално и бляскаво, – казваха си те.

А в действителност раждането Му и появата Му бе малък дебют в яслата.

– Ще дойде и с меча Си ще ни поведе, за да ни освободи от робството на подтисниците.

Но той растеше в дома на дърводелец и живееше в мир с Бога и околните.

– Ще изпепели греха и ще възстанови правдата.

А Той пътуваше от селище на селище възстановяваше живота и ги учеше как да казват „не“ на греха.

– А може би ще дойде като политическа суперзвезда, която ще отстрани всички конкуренти.

А той се нарече овчар и им заръча:

– Простете на враговете си и се молете за тях.

Очакваха цар, а Той прие ролята на слуга. Говори им за Бога и вечното Царство.

– Ще дойде, ще съди недостойните и ще ги накаже.

А Той ги насърчи, да не си отмъщават, а да приемат Божията благодат.

– Когато дойде, ще ни поведе в битка ….. – мечтаеха хората, потиснати под тежкото робство на властващите.

Но Той стана жертва, за да спаси людете и да промени нашите очаквания за настоящето и бъдещето. Защото нашите очаквания бяха за смърт, а Той ни предлагаше вечен живот.

В един малък град, който по нищо не се различаваше от другите, ставаха странни неща.

Хората носеха маски. Държаха се на дистанция един от друг. Вратите на църквата бяха затворени. В магазините се мяркаха малко хора.

– Защо децата не ходят на училище ? – попита един странник минаващ през града.

– Появило се е нещо страшно и всеки си седи у дома? – отговори му случайно минаващ мъж.

– Къде са изчезнали възрастните хора?

– О, за тях е много опасно, – обясни мъжът. – Срещне ли ги това зло, умират веднага. За това си седят по домовете и не смеят да се покажат.

Странникът се огледа. На лицата на малкото хора, които срещна се четеше страх и отчаяние.

– Как живеят тези хора? – запита се той. – Без приятели, без човек на който могат да се облегнат в труден момент. Пълна изолация и страх един от друг.

Странникът вдигна глава и погледна към празния площад.

– Днес е празник, а по нищо не личи, че е, – отбеляза тъжно той. – Градът е станал сив и мрачен, а хората егоистични и сърдити, не се знае на какво.

Подухна по-силен вятър и забравената камбана се обади със медения си глас.

Смутени хората надигнаха глава натам.

– Забравихте Бога и ето какво ви сполетя, – обади се настойчив глас, който разтърси хората. – Ако има малко надежда за хората, тя е в Бога. Той е Единственият, Който пое човешкия ни товар и ни помага да осмислим живота си.

Всички погледнаха към странника, който изрече тези думи.

Докато решат да го нарекат безумец и да го изгонят с тояги от град си, той се стопи във въздуха и изчезна.

Всички останаха смаяни.

– Кой каза това?

Смущението нарастваше. Хората сякаш се събудиха от дълбок сън.

Още дълго време думите на странника звучаха като камбанен звън в главите им. Това бе сериозно предупреждение за тях.

Какво направиха месните ли? Не знам.

Всеки има право на избор. А вие какво решихте за себе си?