Съвременните електрически коли и хибридните автомобили са почти безшумни.

Това, според редица изследователи, създава риск за сигурността на пешеходците, особено за слепите,  които са свикнали с бръмченето на двигателя на колата.

В Япония и в Европейския съюз вече са приети закони, които изискват от производителите на такива превозни средства да инсталират системи за изкуствен шум.

В Съединените щати задължителното ще се комплектуват подобни системи с автоматично превключване на шума, при движение със скорости до 30 км / ч. Окончателно това ще бъде въведено през 2019 г.

По времето на Луи XV, когато на мода започнали да навлизат каретите, бил приет закон: „За възрастовата граница за жени, които искат да управляват карета“.

Законът бил въведен, защото броя на нещастните случаи на пътя, заради неумелото ръководене на екипажа ръководен от жени, катастрофално нараснало.

Новият закон забранявал на жени, които не са достигнали 30 години, да управляват карета.

След два дена на улиците на Париж не се виждала карета управляван от жена.

Нито една парижанка нямала смелост публично да заяви, че е над тридесет години.

Ако попаднете в Китай, не се учудвайте, че на вика на давещ се човек, никой не отива да го спаси. Не ви и съветвам да го правите.

Според загадъчната източна душа и нейната философия, намесата в съдбата на човек е неморално.

За това бил приет закон, според който се забранява да се спасява давещ се.

Може би това е хитрост на правителството на Китай. По този начин то се опитва да намали броя на постоянното нарастващо население.

В Тайланд слоновете са свещени животни и национален символ на страната. За това имат права установени със закон.

Например, слоновете имат строго регламентиран работен ден, който трае не повече от осем часа, притежават паспорт и медицинска застраховка. Освен това на слоновете се разрешава да работят от 14 до 60 години.

На 60 години те излизат в пенсия. На всеки слон, живеещ в плен, държавата дава надбавки под формата на белени банани.. Все пак това се отнася за онези животни, които са заработили за това със своя си труд.

За слоновете пенсионери в страната е създаден специален дом за престарели животни, където те могат да се занимават с „нищо“.

Само че до пенсионна възраст доживяват не много.

Сава беше добър майстор. Дали поради тази причина го избраха за  председател на земеделската взаимоспомагателна каса, така и сам не разбра.

На учредителното събрание присъстваха около 150 души. И когато стана дума, кой да бъде председател, всички бяха единодушни:

– Сава Михайлов.

Уж всички бяха съгласни, но само 47 от присъстващите се записаха. за членове.

Някой отстрани мърмореха:

– Да видим какво ще излезе от тая работа, па тогава ще се запишем.

Други сякаш бяха готови, но гаранцията им се стори много голяма.

Тогава Сава каза на въздържалите се:

– Според член 16… от търговския закон, се изисква гаранция, за да се узакони кооперацията.

А Димчо Секулов, който бе избран за заместник председател уточни:

– Нашата кооперация ще бъде зависима от Земеделската банка в града. От там ще ни се казва, колко заем можем да отпускаме на членовете си през годината. А този заем ще се отпуска срещу наличието на петстотин лева гаранция, нива или добитък.

– Абе, много пара е това бе хора, – извика Доньо Сирака.

– Много били, – развика се Цачо Чулака,  – а по-добре ли е да вземаме заем от Цоко кръчмаря с лихва двадесет на сто, а друго е да ти дава кооперацията само с шест на сто.

Петко не се стърпя и се обади:

– Лихварите са кожодери, само с кооперацията ще ги възпрем и укротим.

Горе долу кооперацията тръгна.

Още първата година Земеделската банка им разреши да отпускат на членовете си до 20 хиляди лева. А за третата година, обещаваха и по 200 хиляди.

Срещу това право кооперацията разполагаше с няколко магазина, изкупуваше излишъците на селяните. А от няколко месеца от млякото, което събираха правеха сирене и кашкавал, които се търсеха не само в селото, но и много по-надалече.

Постепенно в кооперацията влязоха повече хора. Всеки член имаше по хиляда и петстотин дялов капитал, макар че беше внесъл имущество за 800 лева.

Едни вземаха заем да си засадят лозе, други да си купят добитък, трети да си направят къща или за да доплатят таксата на ученик в града

Извън взаимоспомагателната каса оставаха още много хора. Те бяха предимно бедни селяни. Такива бяха Рангел и Вичо. По-големият брат Рангел искаше да се отдели от по-малкия, за това обичаше да се шегува:

– И аз, и Вичо нямаме. Две няманета са прекалено много. Ще ги разделим, та дано намалеят.

Дочу Върбан Сиромаха, че се продава къщата Михо Брадваря. Михо живееше сам, но наскоро почина, а децата му се запиляха някъде по градовете.

Обикаляше Върбан, оглеждаше я и си мечтаеше да я купи, но джобовете му бяха празни.

Една вечер както седеше в кръчмата, Върбан сподели мечтата си с гостилничаря:

– В горната махала се продава къщата на Михо с двора, тъкмо за сиромах човек като мен. Но искат хиляда лева. А толкова ми се иска и аз да си имам дом.

Гостилничаря Свилен го изслуша и му каза:

– Слушай Върбане, утре се събира управителния съвет на кооперацията. Намини там, могат нещо да измислят и за теб.

– Щом казва, бай Свилене, ще намина.

– Там хората не са прости, – Свилен потупа по свойски Върбан по рамото. – Ако не друго, то съвет могат да ти дадат.

Върбан стана и като унесе си тръгна.

– Кой знае, може и да ми помогнат, – каза си Върбан.

След това бедният човек се плесна по коляното и извика:

– Ако подадат една ръка, здраво ще работя и няма да се посрамя….