Малката Михаела стискаше здраво в малките си ръчички две колички. Ако можеше да грабне и още една, щеше да е добре, но нямаше толкова сили, за да ги носи.

Няколко пъти изтърваше товара си, но отново ги вдигаше и продължаваше напред.

Опиташ ли да ѝ помогнеш, крещеше:

– Не!

Не отстъпваше толкова драгоценно нещо за нея.

В живота ни често сме в същото положение.

Толкова силно се придържаме към хора, места, неща, ангажименти и задачи, че мисълта да се откажем, за да се хванем за нещо ново, може да бъде обезсърчителна.

Не е лесно да се откажеш от познатото, за да се стремиш към новото.

Но когато Бог те призовава към нещо повече, нещо ново, ние трябва да се освободим, за да се хванем.

Понякога пускането не е свързано с хора, места или неща, а с минали болки, рани и обиди.

Пусни го! Забрави здраво стиснатото. Прости. Обърни се и погледни в новата посока.

Друг път това ще означава да се откажеш от стари ангажименти и места на служене и да се подчиняваш на Бог, докато Той ни води към нова територия.

Придържането към старите удобства е лесният начин на живот, но решителният живот, насочен към послушание на Бог, ще доведе до ясни решения да се подчиняваме, където и да ни води Неговата воля.

Той обещава, че Неговата благодат е достатъчна, където и да ни води.

Милена стана рано и започна да прави списък на задачите, които ѝ предстояха през деня.

Телефона иззвъня:

– Милена, нали така се казвате?

– Да, – отговори тя.

– Ние сме семейството с бебето, което вашата църква настани временно в хотела. Нуждаем се от храна, можете ли да ни помогнете.

Милена бе заета, но разбираше, че това е Божията воля.

– Добре, ще дойда, – каза тя.

Когато провери адреса, пътя се оказа по-дълъг отколкото очакваше и тя изплака на Бог:

– Много бензин ще се изразходи, за да им доставя един пакет с храна.

– Не се ли погрижих за вас?

– Да, Боже, Ти се погрижи. Прости ми за отношението.

Тя отиде, даде на семейството пакета с храна и поддържа малко бебето.

Докато пътуваше към дома Милена благодари на Бога:

– Благодаря Ти, Господи, че ме благослови с тази обикновена, но радостна възможност.

Независимо дали служим на бездомно семейство или някой друг, когато сме отворени за Божия план и се подчиняваме на Неговия списък със задачи, Бог се радва да благославя сърцата ни с радост.

Огнян сподели с приятеля си Петко:

– Преди си мислех, че ключът към плодотворността е да правя повече. Повече като съдържание. Повече часове. Повече резултати. Дори си казвах, че ако успея да вместя още нещо, ще напредна.

– Но това не води до мир, забелязал ли си? – попита Петко. – Подхранва само напрежение. Изтласква присъствието на Бога, а всеки от нас копнее да Му служи.

– Като се замисля, разбирам, че това не е просто да си зает, – смръщи вежди Огнян. – Просто съм възприел , че обемът е равен на стойността. Очаквах, че Бог ще бъде доволен, ако произвеждам повече, а хората ще ме забележат ако съм винаги активен и на разположение.

Петко се усмихна:

– Изглежда Бог обича малките неща. И това е така, не защото е ограничен. Той е Господ. Нашето изобилие не кани Неговата сила. Това прави нашата зависимост от Него.

– Може би имаш право, – съгласи се Огнян.

– Някъде четох, че постоянния стремеж да правим повече, създава така нареченото когнитивно претоварване, – отбеляза Петко. – Мозъкът ни се претоварва от многото задачи или отговорности. Той се бори да обработи и задържи получената информация, но продуктивността намалява. По-трудно се вземат решения. Стресът нараства. Но когато опростяваме и забавяме темпото, яснотата се връща.

– Интересно, – поклати глава Огнян, – не бях си представял така нещата.

– Освен това, – продължи Петко, – фокусирането върху по-малко неща не само подобрява качеството на нашата работа, но укрепва чувството ни за присъствие и мир. Малките, верни стъпки, практикувани последователно, формират дългосрочни невронни пътища и това е, което води до устойчива, плодотворна промяна.

– Изглежда, – Огнян повдигна едната си вежда нагоре, – в Божията икономика по-малкото наистина може да стане повече.

Петко посъветва приятеля си:

– Когато си изкушаван да направиш още нещо, запитай се:„Опитвам ли се да докажа нещо, което Бог вече е решил?“. Господ не гледа колко правиш, а това доколко Му се доверяваш.

– Нека Бог ме освободи от лъжата, че повече е винаги добре, – въздъхна Огнян. – Бих искал да се наслаждава на малкото, към което Той ме призовава.

На Петров му откраднаха велосипеда от офиса. Той много бързо реагира, като разбра това:

– Полицията веднага да се намеси. Нека прегледат записите от видеонаблюдението.

– Петров успокой се, – опита се да го укроти един от колегите му. – Нещата не стават така бързо.

– Искам застрахователите да действат веднага и да изплатят евентуални обезщетения, – вилнееше Петров.

Колегите му го гледаха съчувствено, но не можеха да му помогнат.

– Ако велосипедът се препродава онлайн, искам да бъде намерен и върнат веднага, – продължаваше Петров в същия дух.

Накратко той искаше нещата да бъдат оправени по най-бързия начин.

За разлика от нас Бог търпеливо чака. Той бавно кипи, такава е Неговата любов към творението Му, защото не иска никой да погине, а всички да дойдат на покаяние.

Търпението трябва да се проявява в самата ни работа. Когато хората получават нашите отчети, отварят имейлите ни, проверяват готовия продукт, пръстовите отпечатъци на търпението трябва да са очевидни върху него.

Това означава, че не са направени компромиси, отделено е необходимото време за изслушване на двете страни, имаме желание да се върнем назад и да работим по всички предложения.

Много е трудно да бъдем търпеливи с колеги, клиенти или потребители, ако дневникът ни е пълен с последователни срещи или задачи.

Не можем да седим и да изслушвате някого, ако сме вперели поглед в часовника. Няма време, трябва да отидем на следващата среща.

Търпението е привлекателно.

Когато сме по-малко заети, можем да отделим време, да поговорим с колегите си за причината за надеждата, която имаме.

Колата на Калоян заседна в кална локва. Той много пъти завъртя колелетата ѝ, опитвайки да се измъкне, но дупката стана още по-дълбока.

– Кой може да я бутне? – замисли се Калоян. – Дори няколко души да се опитат, няма да успеят да я помръднат. Те е прекалено тежка. За вдигането ѝ да не говорим.

Калоян въздъхна дълбоко и набра на телефона си номера на Пътна помощ.

– Заседна съм в една дълбока дупка, ще дойте те ли да ме извадите? – попита Калоян.

След като обясни къде се намира, служителите от Пътна помощ му обещаха:

– След половин час сме при вас.

Дойде един камион. Закачи колата и я измъкна.

Нашите мечти, видения и задачи са колата, а Светият Дух е пътната помощ.

Получихме Божия Дух, за да можем да знаем всичко, което Бог ни е дал.

Колата е заседнала и е твърде тежка, за да бъде вдигната или издърпана от което и да е човешко същество. Мечтите, виденията и задачите в живота ни са твърде тежки, за да бъдат вдигнати или бутнати от един човек. Те трябва да бъдат извадени от сила, по-голяма от човешката.

Когато призоваваме Светия Дух вътре в нас, силата му идва и ни издърпва от трудните и дълбоките места в живота ни.