Японците са работохолици. Уроците започват в 8:30 и продължават до вечерта.

Повечето от децата посещават и допълнителни учебни заведения, където повишават знанията си по различни предмети.

При шестдневна учебна седмица се смята за нормално децата да се занимават допълнително и в неделя. Всеки ученик трябва да знае уроците си, така че да получи 100 точки.

Оценките тук са много важни. Те са необходими при постъпване на добър университет, а това е необходимо, за получаване на по-добра работа по-късно.

В Япония се смята, че просто да посещавате училище и да си пишеш домашните работи не гарантира успешното преминаване на изпитите.

Изпитите започват от средното училище и се провеждат не само в края на всяка учебна година, но и в средата на първия и втория триместър.

Получава се так, че сутрин детето отива на училище, от там на някакъв кръжок, а след това в дзюку (училище по майсторство).  Тук всеки ден след училище са ангажирани ученици от 3 до 18 години. Специално наети учители добавят ново към знанията, така че ученикът да блесне на изпита.

Децата се връщат в домовете си късно вечер и имат време само да си напишат домашните преди да заспят.

На маса седеше красиво малко момче. То много тихо нещо си шепнеше и се накланя към чинията. Мъжът, навярно бащата на детето, така изкрещя, че стресна хората в заведението.

– Къде е тоалетната?! Къде е тоалетната?! Нали те питах преди 5 минути, а ти какво ми каза? Питам те, какво ми каза? Сега гащите ти са пълни, давай, тоалетна вече не ти е нужна!

Жена на средна възраст погледна бащата. А той продължаваше да крещи. Слюнки чак му излизаха от устата, започна да псува. Зачерви се и сви юмруци.

Момчето стана пурпурно и наведе още по-ниско главата си.

Жената не издържа и каза на бащата:

– Децата на тази възраст, не могат да предвидят, кога трябва да ходят до тоалетната.

Мъжът я изгледа свирепо. Хвана момчето за ръка и каза ядосано:

– Да тръгваме!

Момчето последва баща си без да посмее да вдигне главата си.

Пен Бо, 19 годишният студент от Китай, който наскоро се записал в първи курс на колеж, бил много радостен за това, че започва нов етап в живота си.

Тъй като учебното заведение се намирало в друг град, даже и в друга провинция, младият човек ще трябва да живее в общежитие. До новото си учебно място младежът решил да стигне по необичаен начин, а именно на велосипед.

Смелият Пен прекарал 38 дни в пътуване през 7 провинции, а общият му път е бил 3319 километра. Пътешественикът разказал, че от детството си се увличал от активен вид почивка.

Въпреки че, семейството на студента било против такова пътуване, той настоял на своето и успешно се добрал до местоназначението.

Освен това Пен взел за пътя всичко необходимо, включително някои инструменти и лекарства, той научил предварително как се сменя гума или как да постави спирачки на велосипеда си.

В стаята се чуваше тихо бръмчене като в кошер. Учителите, привикани на поредното събиране, бяха притеснени.

– За какво ли ни е събрал пак? – мърмореше Горанов, като пристъпяше  нервно от крак на крак.

– Само да не е за инициативите в нашия колектив, – тресеше се от възмущение Маринова.

– А защо да не му предложим някоя и друга идея, – усмихна се предизвикателно Спиридонов,

– Престанете с шегите си, Спиридонов, това не ви е увеселително мероприятие, – скастри го Василева, възрастна учителка пред пенсия.

Скоро в стаята влезе директорът на училището. Той беше солиден мъж на средна възраст.

– Колеги, да започваме, – предложи той.

Григоров потърка длани, изправи се и каза много бързо:

– Колеги стига са ни обвинявали, че нямаме никакви идеи.

Останалите учители го погледнаха изненадано.

„Пак някой от неговите каламбури ще пробута, – помисли си Пейчев“.

Но Григоров не им обърна внимание и продължи:

– Предлагам за в бъдеще, да се оценява трудът ни спрямо това, колко наши ученици, са приети в престижни учебни средни училища.

Останалите учители се стъписаха.

– Вероятно ще поискаш на гимназиалните учители  да се оценява трудът по приетите във висше учебно заведение, – продължи шеговито мисълта му Минчева.

– Става въпрос за нашето училище и трудът, който полагаме, – наблегна Григоров. – Тук им пишем шестици, а на приемните изпити за средните училища изкарват двойки. Това на нищо не прилича!

– Какво сме виновни ние, като някои се плашат на изпита и всичко им се изтрива от главата, – защити учениците Иванова.

– За един двама, как да е, – каза Григоров, но за повече от 50 процента, това е безобразие. На какво сме ги научили?

Директорът на училището, който обичаше новите идеи, които бяха рядкост в този колектив подкрепи Григоров:

– Такава хубава идея не трябва да се изпуска. Вярвам, че колективът ще разбере, че целта на предложеното е да се издигне авторитета на нашето училище. Мисля, че трябва да я приемем и да я приложим на практика. От сега нататък трудът на всеки учител в нашето училище ще се оценява по показаните резултати на приемни изпити в средното училище и брой на приети наши ученици в елитни гимназии.

За всички това бе гръм от ясно небе, но ….. връщане назад няма.

Мартин влезе в един ресторант с майка си. От един час той си мечтаеше за един хубав обяд.  Скоро към тях се присъедини и баща му.

Седнаха на една маса и сервитьорката донесе менюта. След няколко минути майката на Мартин го хвана за ръката и тримата тръгнаха да излизат от ресторанта.

– Мамо, защо си тръгнахме без да обядваме? – попита Мартин.

Майка му само мълчаливо му посочи една табела. Мартин все още не ходеше на училище и не знаеше да чете, за това попита плахо:

– А там какво пише?

– „Заведението не сервира на чернокожи“, – прочете набързо майката.

– Това не е правилно, – каза бащата. – Никога не бих се хранил в ресторант, в който се сервира само на определени хора.

Когато прочетоха горната история Младен и Радко се натъжиха.

– Ако днес расизма спрямо чернокожи е незаконна в нашата страна, това не означава, че той не съществува под други форми на дискриминация, – каза още по-печално Младен.

– Какво искаш да кажеш? – погледна го изненадан Радко.

Младен погледна приятеля си в очите и обясни:

– Всеки път, когато показваме различно отношение към определени хора, било заради облеклото им, техните доходи, националността или по друга някаква причина, ние проявяваме дискриминация към тях. Това е грях.

– Вярно е, че като християни, ние трябва да се ръководим от закона за любовта към ближните, – съгласи се Радко.

– За съжаление не спираме да разделяме хората по различни критерии, – добави с болка Младен.

– Чувах баща ми да казва, че това не е правилно. – каза Радко. – Нали всички сме равни пред Бога?

– Дори различните от нас хора са Божии деца.

– Нека Бог да ни помогне да гледаме и се отнасяме към хората така както Той го прави.