Архив за етикет: заболяване

Трайната надежда

Стефан бе едва четиригодишен, но загуби подвижността си. Това бе много болезнено за малчугана.

– Нима никога повече няма да тичам? – питаше Стефан със стаен страх.

Лекарят бе категоричен:

– Мускулна дистрофия на Дюшен.

Родителите се заинтересуваха веднага:

– Какво следва по-нататък?

– Това е прогресивно заболяване, което дегенерира мускулите.

Всички бяха в шок.

Родителите се посъвзеха и започнаха да обсъждат със лекаря нуждата от инвалидна количка.

Стефан запротестира:

– Няма да използвам такова нещо.

Приятели заедно със семейството се молеха за малкото момче и събираха средства за професионално обучено служебно куче, което да му помага да стои извън инвалидната количка възможно най-дълго.

Стефан прие без ропот лечението си. Той често пееше и прославяше Бога независимо от трудните дни, през които преминаваше.

В един много тежък ден, Стефан прегърна майка си и каза:

– Радвам се, че в рая няма Дюшен.

Това малко момче имаше трайна надежда, която го укрепяваше в неизбежно трудните дни.

Когато чакането ни се стори „твърде трудно“ или „твърде дълго“, можем да изпитаме мир, защото Божието обещание ще бъде изпълнено.

Незабележимо служение

Денят си отиваше. Светлината намаляваше, но Жан продължаваше да върти в ръцете си една снимка и внимателно да се взира в детайлите ѝ.

На нея бяха двама възрастни хора, които той познаваше много добре.

В последните години мъжът се разболя тежко и доста се залежа. Въпреки заболяването си, той заяви твърдо:

– Ако ще мра по-добре в къщи да бъде. Не искам да отивам в болницата.

Тялото му бе безпомощно. Заболяването бе унищожило мускулите му.

Да, той бе слаб и немощен, но постоянно търсеше с поглед жена си.

Усещайки, че я дири, тя веднага отиваше при него и всеотдайно се грижеше за съпруга си. Гледаше нищо да не му липсва и да му е удобно.

Бръснеше го, къпеше го, хранеше го с лъжичка и внимателно поднасяше чаша към устата му, за да пие. Миеше лицето му и чистеше зъбите му.

Може би ще си кажете:

– Та той е почти труп. Защо са необходими толкова грижи за него.

Когато човек обича, той дава всичко за любимия си.

Жан гледаше двамата старци и шепнеше:

– Каква самоотверженост. Какъв пример за слуга.

А нима Исус не ни остави такъв образец за подражание?!

Защитете се навреме

Отдава бяха прибрали всичко. Старата шума бе изгорена, но баба Пена все обикаляше двора и гледаше, дали нещо не е забравила.

Обикновено, когато излизаше старицата намяташе една стара дреха, а когато се прибираше, я отърсваше и щателно я проверяваше за буболечки преди да я окачи на пирона отвън.

– Бабо, нима се страхуваш от насекомите? – весело попита Вероника.

– По-добре да предотвратим нещата, – каза мъдро старицата, – отколкото да мъчим да ги поправяме, когато вече е късно.

– Искаш да кажеш, че като допускаме чужди организми в домовете си, – Вероника се опита да осмисли по-добре обяснението, – ние отваряме врата за инфекции и други заболявания……

– Които могат да бъдат предотвратени, – прекъсна я баба ѝ. – Това е същото като греха. Когато той поквари душата ни, ние губим авторитета и силата си. Ставаме слаби и болни до такава степен, че ако не се покаем, ще ни сполети нещо много по-лошо.

Често дрехата на баба Пена бе окачвана на пръчка и служеше за плашило. Така направено, то нямаше сила, но птиците мислеха, че старицата е още в градината.

Дяволът, точно като птиците прелита над вас, за да открадне и унищожи това, което имате. Но ако стоите в силата на Божията мощ, ще станете свидетели на невероятни неща.

Врагът знае, че нито едно оръжие, скроено срещу вас, няма да успее, но няма да спре да ви атакува. Ако той не спре, това означава, че в тази война няма уволнение.

Но добрата новина е, че сте победили дявола със словото на своето свидетелство и кръвта на Исус.

Упражнявайте духовните си мускули и ще видите как врагът ви нападайки ви по един начин, ще бяга от вас по седем възможни способи.

Победа над страха

През този сезон на Невена откриха тежко заболяване. Тя постъпи в болница и постоянно получаваше все лоши новини за състоянието си. Изплака толкова много сълзи, колкото не бе проливала през целия си живот.

Спря да яде. За месец загуби десет килограма от теглото си. Постоянно мислите ѝ бяха за родителите и снахите с малки деца, на които не можеше да помага вече.

Обхваналият я страх действаше не само физически, но и психически и то по всякакъв възможен начин.

Един ден я посети една позната. Не бяха се виждали много отдавна. Кремена ѝ се стори много променена. Невена сподели мъките си и терзанията с тази жена.

Кремена вместо да я успокоява като всички останали и разказа какво сме ние според Божието Слово, любими Негови деца.

– За това ние имаме власт над страха, – кротко обясняваше Кремена. – Христос ни освобождава от всяко иго. Не бива да се обременяваме от робството на каквото и да е.

– Но аз много се страхувам, – проплака Невена.

– Не разбираш ли, че страхът те прави роб, но ние сме дъщери на Всевишния Бог…….

Двете жени още дълго разговаряха. Невена осъзна, че е ходила на църква, но до сега не е разбирала своята нова идентичност в Христос и силата, която придобива чрез Него.

Бъдете насърчени. В светлината на това кои сме в Христос и въоръжени с добро познаване на това пред какво точно се изправяме, можем да победим не само страховете си, но и всичко друго, което ни гнети и подтиска.

Късно осъзнаване

images1След като подреди сам масата, Павел Тенев покани любезно и с много внимание гостенката си, русокосата Даря:

– Каня те на една скромна вечеря. Вярвам, че ще ти харесат ястията. Ако все пак нещо не одобриш, имай милост към мен, с готвене се занимавам отскоро. Иначе в кухнята изобщо не влизах, бях предоставил всичко на Елена.

Двамата пристъпиха към масата и между хапките се завърза непринуден разговор. За какво ли не си говореха, но и двамата по негласно споразумение не засягаха болезнените теми.

Приключиха с храненето и преминаха веднага към кафето. Изведнъж дойде момент, в който думите замряха. В настъпилата тишина от вън се чуваше невъобразим шум от купонясващи  младежи.

Неочаквано Даря тръсна глава и каза:

– Отдавна трябваше да се разведеш с жена си.

– Човек свиква с лошото като с хронично заболяване, – засмя се Павел.

– Вие двамата сте много различни, – отбеляза грубо Даря, като преметна крак въз крак.

– Може би сме имали нещо общо, щом взаимно сме се търпели толкова много години, – опита се, да се пошегува Павел.

– И какво бе то? – предизвикателно попита Даря.

Павел само вдигна рамене.

– Ние жените обичаме онези мъже, които сами се уважават, – отбеляза Даря, – а ти прекалено много се издигаше в собствените си очи …… Може би имаш малко нужда от обожание.

– Не съм се замислял върху това, – призна си Павел, – но бракът ми бе напълно безплоден.

– И моя бе такъв …… – каза Даря и добави много тихо – и то по моя вина.

– Нямах предвид това, – сбърчи нос Павел. – Исках да кажа, че ако двама души непрекъснато си търсят кусурите, неуважението се настанява трайно между тях.

– Открила съм, че желанието да се намират само положителни качества в партньора, помага за сближаването между двамата. Това заздравява отношенията в семейството.

– Да, така е, – съгласи се Павел. – Колко често сме си разменяли обвинения от рода на: „Ти си непоносим. Все такива калпави ги вършиш. …..“ Бяхме прекалено критични един към друг, сякаш всеки от нас гледаше да стъпче партньора си, за да се извиси над него.

Двамата имаха за какво да съжаляват. Зад гърбовете им стояха два опустошени и разбити брака.