Темата на Петров бе за премахване на напрежението в колектива. Въпреки притеснението си, външно той оставаше спокоен и съсредоточен.

Стоейки пред хората той говореше дръзновено, но с благодат, смирение, доброта, а от време на време и с хумор.

Много бързо слушателите се отпуснаха. Леко започнаха да се усмихват, но дилемата, за която говореше Петров и те често се сблъскваха с нея, си оставаше:

– Как да охладим своите чувства, за да не нараняваме с думи? Как да се справим с киселото си настроение и да говорим благо?

Всички слушаха внимателно, защото се поставяха не само въпроси, но се предлагаха и начини за разрешаването им.

– Още цар Соломон е отбелязал, – наблегна Петров, – че „благодатните думи са медена пита, сладост за душата и изцеление за костите“. „Който е с мъдро сърце ще се нарече благоразумен. И сладостта на устните умножава знание. Разумът е извор на живот за притежателя му. Сърцето на мъдрия вразумява устата му и притуря знание в устните му“.

Да това бяха силни думи, които бяха казани точно на място. Всички бяха съгласни със тях.

– Защо такъв силен цар като Соломон ще отделя време, за да разсъждава върху начина, по който говори и се изразява? – питаше Петров. – Защото думите могат да унищожат всичко.

Муха да бръмнеше, щеше да се чуе в залата. Някои бяха прехапали устни, други бършеха чела, но ни кой не изпускаше от поглед говорителя.

– По времето на Соломон, – започна да обяснява Петров, – Царете са разчитали на пратеници, които са използвали благоразумни думи, не са преувеличавали нещата, не били груби, независимо от проблемите или обстоятелствата.

Петров направи дълга пауза.

– Би трябвало да се съобразим с думите на Соломон, който е казал, – продължи той, – че „плановете на сърцето принадлежат на човека, но отговорът на езика е от Господа“. И какво следва от това?

Всички мълчаха и чакаха напрегнато.

– Ето какво. Ако позволим на Бога, когато имаме наболели теми, които водят до разгорещени конфликти, Той ще подслади думите ни и ще омекоти сърцата на срещуположната страна.

Цветан и Бойко отново бяха заедно. През последните дни само си чатиха.

Епидемията отнела живота на доста хора, бе предизвикала човеците да търсят защита зад стените на домовете си.

Това бе и основната причина двамата приятели да бъдат толкова дълго разделени.

– Божите пътища често са обвити в мистерия, – загадъчно оповести Цветан.

– Но само на Божите деца е дадено да знаят неговите тайни, – веднага го контрира Бойко.

– За външното око Господните действия понякога изглеждат мрачни и ужасни, – продължи отчаяно Цветан.

– Повярвалите в Бога не се задоволяват само с това, което се вижда на повърхността. Чрез вяра те проникват по-дълбоко. Така те откриват скритото и разбират смисъла на всяко проявление.

– Вярващи, та вярващи, а нима Бог не се открива на всички хора? – ядоса се не на шега Бойко.

– Не съм казал такова нещо, – спря го Цветан. – Често скъпоценните диаманти се пакетират в груба кутия, за да скрият ценното съдържания в тях. Не се притеснявай ако опаковката е обикновена. Обикновено Божията любов, милост и мъдрост са скрити в нея.

– И ако приема това, което е изпратено от Него? – в гласа на Бойко се чувстваше несигурност.

– И се довериш на Божията доброта, – Цветан продължи казаното от приятеля му, – ще узнаеш тайните на Неговия промисъл. И най-вече ако се подчиниш на Христос ще преодолееш всички препятствия в живота си.

– Дори, когато съм притеснен и угнетяван? – все още неверието надделяваше в Бойко.

– Не се опитвай да се освободиш от ръцете на Грънчаря, имам предвид Бог. Силата Му ще се изяви в твоята немощ.

– И защо?

– Целта Му е не само да направи от теб изящен съд, а такъв който би бил полезен за другите и да послужи за тяхно благословение.

Засегнати от трагични събития, често сме толкова наранени, че и най-обикновените задачи ни изглеждат гигантски, а мисълта да се върнат нещата до степен на подобрение, ни изглеждат невъзможни.

Дълбокият емоционален белег може да ни заслепи до толкова, че и най-травматизираната душа да не достигне до изцеление и мир.

Драгой се въртеше неспокойно и мърмореше под носа си:

– Как могат да си мислят, че може да излезе нещо добро от трагедиите разиграващи се край нас?

Спас го побутна и му се усмихна.

– Нали познаваш Васко?

Драгой кимна с глава.

– Той загуби два бизнеса и любовта на хората в семейството си. Приятелите му го зарязаха и години наред живееше в постоянна депресия.

Драгой се заслуша внимателно в думите на Спас.

– Но Бог го изцери, показа му изходен път и го благослови. Васко се вдигна от пепелта на отчаянието и се превърна в маяк на надеждата за мнозина.

– Е и?! – в гласа на Драгой се усещаше очакване.

– Едно от хубавите неща, които могат да дойдат по време на трагедия е, че ние намираме своя път обратно към Бога. Понякога през този период имаме по-голямо усещане за вечните неща, отколкото когато и да е било.

Драгой мълчеше, а Спас продължи:

– Божият план е да ни помогне отново да се върнем към Него. Той е създал човешките същества и ни е позволил да се радваме на красивия свят, който е създал. Но грехът ни отдалечи от Господа и ни тласка да правим своето си. Така сме станали „по-самостоятелни“ и вече нямаме нужда от Бог.

– И когато ни сполети нещо лошо ….. – запъна се Драгой.

– Нямаме достатъчно сили, за да внесем мир в притеснените си сърца.

– И какво предлагаш да се направи по време на тревога и болка? – попита раздразнено Драгомир.

– Няма значение колко си се отдалечил от Бога. Той знае къде си, обича те и те разбира. Може да отвори прозореца към сърцето ти и да промени живота ти завинаги. Всичко, което се иска от теб, е твоето разрешение.

Драгомир, все още не бе сигурен, дали иска да даде това позволение, а Спас добави кротко:

– Когато го дадеш, Бог ще използва всяка трагедия, с която се сблъскваш, за да донесе триумф в живота ти.

Даниел бе млад нигериец. Преди няколко седмици той реши да следва Христос, щом чу какво Исус бе направил за него.

Измина цял месец и Даниел реши да се завърне в селото си, за да сподели радостта, която бе преживял и спасението, което бе получил.

Докато говореше на съселяните си, младият мъж изобщо не забелязваше, гневните им погледи. Накрая те не издържаха приказките му и го пребиха от бой. След това бездиханен го оставиха да умре.

На следващия ден Даниел дойде в съзнание и си каза:

– Навярно неясно съм обяснил вярата си. Ще отида отново да им кажа.

Този път жените се нахвърлиха върху него и му нанесоха жесток побой. След което го оставиха да умре.

Минаха два дена и Даниел отново дойде на себе си.

– Не можах да им обясня точно нещата …

И той се върна за трети път в селото да говори на хората там.

Този път хората се разплакаха от думите му. Те бяха покорени от неговото постоянство.

Така това село бе спечелено за Господа.

Ако сте се уморили да споделяте добрата вест за Исус с приятели, семейството си и близките си, защото те не желаят да ви слушат, не забравяйте, че ние споделяме благата вест не само с думи, но с действията и живота си.

Без постоянство няма успех. Ако достатъчно дълго и достатъчно силно чукате на дадена врата, със сигурност ще събудите някого.

Радан гледаше сина си Мартин как се измъчва, поради нещата, които му се случиха и му съчувстваше. Той знаеше, че синът му в това състояние едва ли ще чуе думите му, но все пак каза:

– Разбирам проблемите ти. Виждам страданието ти, но това, за което си мислиш не е най-главното.

– А кое? – апатично се отзова Мартин.

– Затрудненията в живота ти си имат причина и това са твоите грехове.

Мартин се начумери.

– Не се обиждай, а се замисли над това: Главният проблем в живота ти не е това, което ти се е случило или какво са ти причинили хората, а начинът, по който ти си откликнал на всичко това, – кротко поясни бащата.

Иронично, но без въодушевление Мартин попита:

– Защо?

– Защото не можеш да промениш това, което е станало или това, което останалите са направили, но можеш да промениш нещо в себе си.

– Грях …., – Мартин направи кисела физиономия.

– Грехът не е просто лошите неща, които си правил и продължаваш да правиш ….

– Имаш предвид лъжата и похотта? – прекъсна го заядливо Мартин.

– Става въпрос за това да игнорираш Бога, Който те е създал, да се бунтуваш срещу Него, като че ли живееш независимо от Него.

– А нима аз не решавам как точно ще живея?!

– Ето това е основният ти проблем, – поклати глава Радан.

– Поясни, но можах да схвана, какво имаш в предвид.

– При Исус дойде един паралитик и го молеше да изцели тялото му, но той подценяваше по-дълбоките копнежи на сърцето си.

– Всеки, който е парализиран, желае да проходи. Какво лошо има в това? – изненада се Мартин.

– Всеки си мисли, че ако се излекува и отърве от недъга си и всичко ще бъде наред …

– А не е ли така? – припряно попита Мартин.

– Почакай два три месеца, докато еуфорията премине, – усмихна се Радан. – Корените на недоволството в човешкото сърце се простират много по-надълбоко.

– Тогава? – в гласът на Мартин се усещаше безпокойство.

– Най-голямата нужда на паралитика бе прошката. Каквито и други нужди да изпитваме от нея имаме най-голяма потребност.