Маша бе уловена, когато бе малко мече. Когато порасна я пратиха в цирка.

Там тя живееше в клетка с размери три на три метра. Пиеше не много чиста вода. Хранеха я с ястия, които бяха негодни за човека и обикновено се намираха в контейнера за боклук.

Всеки ден Маша се разхождаше в тясната си клетка, поклащайки голямата си глава, престъпвайки крачка след крачка.

Така тя преживя много години. Ставаше ядеше и отново заспиваше.

Някои хвърляха камъни и запалени цигари, за да променят ритъма на животното, но всичко бе напразно.

Най-накрая изпратиха Маша в местния зоопарк.

В новия ѝ дом растеше зелена трева, където мечката можеше да се препича на щедрото слънце. Имаше и малка вдлъбнатина в скала пълна с вода, което бе благоприятно място за къпане.

В новото си обиталище Маша не бе сама. Там имаше и други мечки, с които можеше да общува.

Но когато отвориха клетката и я пуснаха на свобода, стана нещо неочаквано.

Маша застана без да се движи. Работниците в зоопарка трябваше да я избутат на широкото открито пространство.

Мечката се огледа, а след това започна да крачи по познатия си маршрут десетина крачки напред и толкова обратно.

Работниците в зоопарка бяха учудени:

– Какво ѝ става?

– Защо се върти на едно място?

– Има толкова интересни неща край нея нея?!

Повикаха ветеринарният лекар, който отговаряше за животните в зоопарка. Той прегледа мечката и не откри нищо. Почеса се по главата и се засмя.

Всички го гледаха недоумяващо. Тогава ветеринарният лекар разясни на останалите случващото се:

– Проблема не е в клетката, където е била преди, а в нейната глава. Тя все още се чувства затворена и не може да възприеме свободата, която ѝ е предложена.

Не се ли случва така и с нас?

Болезнените спомени, неуспехите в миналото, страхът от неизвестното бъдеще, …. Не ни ли влияят по същия начин?

А в отчаянието си казваме:

– Не мога да се променя. Едва ли ще оздравея. Не, няма да се възстановя. Пак ще се проваля. Няма изход за мен.

Когато повярваме на лъжите на дявола, ние се оказваме в плен на някакво затворено пространство. Някои, за да се освободят , пробват наркотици, алкохол, секс, безогледно харчене на пари, ……, но това не помага.

Ако смятаме, че сме безполезни и негоден боклук, ще си останем затворени в клетката от тези мисли. По този начин можем само да разрушим живота си.

Просто трябва да променим мисленето си чрез Божието Слово.

Наталия често ходеше в козметичния салон на Рени. Там Тинка обработваше ноктите ѝ и ги лакираше. Момичето бе много общително и умееше да изслушва всеки.

Наталия бе стеснителен човек, тя скоро бе приела Благата вест и знаеше, че трябва да я сподели с някого. За тази цел бе избрала Тинка, но се притесняваше, че не знае как да я заговори на тази тема.

Преди да тръгне този ден към козметичния салон Наталия простичко се помоли:

– Господи, помогни ми да ѝ кажа за Теб.

Докато Тинка обработваше ноктите и Наталия прелисти едно списание и се спря на една снимка. На нея младо момиче представяше нов модел за сезона.

– Харесва ли ви? – попита Тинка. – Изглежда много добра за модел.

– Това е една моя, много близка приятелка, – отбеляза Наталия. – Тя е била модел в много известни списания. Преди няколко години тя бе чула за Исус и бе отворила сърцето си за Него….

И Наталия разказа как по-нататък са се развили събитията за приятелката ѝ. Спомена, че чрез нея тя също бе повярвала в Бога.

Тинка внимателно я слушаше, а след това сама пожела и с нея да се случи същото.

Наталия бе щастлива. На връщане към дома тя тихо си шепнеше:

– Господи, помолих Те да ми помогнеш да споделя Благата вест и Ти го направи. Благодаря Ти.

Разчитайки на Бог да ни помогне да обичаме околните, ще намерим възможности да споделяме истински вярата си.

Когато обичаме Исус, Той преодолява всичките ни слабости, за да прослави Отец. Божият Дух нека се движи в живота ни, за да споделяме смело Евангелието.

Борис се бе отчаял. Той бе само на двадесет и шест години, а провалите го следваха по петите.

Днес той посети стария си учител Милан Зафиров. От него бе получавал насърчение и добри съвети. Борис, още в ученическите си години, го бе приел за свой наставник.

Когато старият учител видя угриженото лице на бившия си ученик прегърна го и тихо промълви:

– Не ми изглеждаш добре. Болен ли си?

Борис поклати глава.

– Не, учителю. Тежко ми е. С каквото и да се заема търпя провал.

– Предизвикателствата и разочарованията, работят за нас, – каза учителят.

– Как така? Съвсем не ми е до шеги, – махна с ръка раздразнено Борис.

– Те са наши съработници, – продължи кротко Зафиров. – Помагат ни да се научим, да се усъвършенстваме и да станем по-силни. Преминавайки през всеки провал, ще започнеш да вземаш по-добри решения. По-бавно ще изпадаш в паника.

– Но аз не искам да се провалям, – възкликна Борис.

– Не мрази провалите и не проклинай предизвикателствата, – посъветва го Зафиров. – Приеми неуспеха и разочарованието като възпитатели, които те оформя. Прегърни ги като приятели, които ще играят важна роля в живота ти.

– Трудно ми е. Как да се справя?

– Не пропилявай ресурсите и талантите, които Бог ти е дал. Не пилей времето, което не можеш да върнеш назад.

Борис въздъхна.

– Сега съм на седемдесет, – каза Зафиров. – Съжалявам, че не използвах времето си по най- добрия начин. Искаше ми се да бях чел Библията повече, да бях се молил по-дълго, да бях науча друг език или да сърфирам, ……. Не се окайвай и не пропилявай времето си, опитвай и ако не стане пак пробвай. Не се отказвай. Бори се за мечтите си.

Ралица и Валери бяха млада двойка. Още преди да се оженят, те говореха възторжено, как ще се грижат за децата си, къде ще ги водят, с какво ще ги запознават….

Но времето минаваше, а очакваната рожба не идваше. Двамата решиха да отидат на лекар.

Той не ги зарадва. Думите му бяха много тежки за Ралица и Валери:

– Вие не можете да имате деца.

Примириха се и се прибраха. Единствено им остана надеждата, че Бог ще се погрижи и за това, както досега в живота им.

Изминаха десет години. Ралица забременя. Бременността ѝ премина леко.

Когато дойде време за раждане Валери придружи съпругата си до болницата. Вълнението им бе голямо.

Часовете в чакане се превърнаха в неочаквана безкрайност. Ралица нямаше достатъчно разкритие, за да започне самото раждане.

Лекарят се притесни и предложи:

– Ще направя кесарево сечение.

Ралица се разплака.

Лекарят се опита да я успокои:

– Аз ще направя всичко, което е по моите сили, но ще се молим, защото само Бог може да направи повече, отколкото очакваме.

Ралица, Валери и докторът се помолиха и след десет минути се роди здраво момченце.

Хубаво е, когато медик признава зависимостта си от Божията сила, защото честно казано всички се нуждаем от нея.

Тома често помагаше на дядо си в градината. Днес двамата щяха да подрязват дърветата.

Малкото момче внимателно следеше какво прави дядо му. То все още не се бе научило да обрязва дърветата.

Едно от дръвчетата дядо му доста окастри. Тома се развика:

– Какво направи? От него почти нищо не остана. Ти го унищожи напълно.

– Почакай да видиш след време, какво ще стане с него, – засмя се дядото.

На Тома не му се вярваше, че това дърво има някакъв шанс, но щом казва дядо му, може да е вярно. Старецът рядко грешеше.

Мина известно време и дядото поведе Тома към окастреното дръвче.

– Виж го сега, – усмихна се старецът. – Какво ще кажеш?

Тома ахна.

– Това ли е дръвчето дето ….. Не мога да го позная. Колко красиво е станало. И колко много плод има върху него.

Точно както дърветата се нуждаят от резитба от време на време, за да се премахнат мъртвите клони или участъци, където има прекомерно израстване, така и ние се нуждаем от подрязване и дооформяне в различни области на живота си.

Може да ни боли по време на резитбата, но когато всичко свърши, ще бъдем много по-добре, отколкото преди.

Бог иска да сме в най-добрата си духовна, емоционална и физическа форма.

Добре е понякога да спрем и да Го помолим:

– Господи, покажи ни дали има неща, които трябва да бъдат прекратени, защото те възпрепятстват растежа ни в отношенията ни с Теб.

Попитайте се:

– В живота си влача ли още „мъртви клони“?

Какви са тези „мъртви клони“?

Това може да бъде стара рана от миналото или негативна нагласа, която ви пречи да се наслаждавате пълноценно на живота си.

Необходимо е да кажем на Бог:

– Да, Боже. Нека се отърва от този мъртъв клон.

Но много пъти се страхуваме, да се откажем от това, което знаем, за да го заменим с ново, което не виждаме.

Ще бъдем нещастни ако влачим мъртвите неща със себе си. По-добре е да преживеем болката от подрязването, което Бог ще извърши.

Господ има добър план за живота ни. Той иска да ни отведе на по-високо ниво, но има някои неща, които Отец иска да оставим, като минали наранявания, несигурност или търсене на такава, различна от тази, която самия Бог ни предлага.