Една жена много се страхувала от операция. Искало ѝ се да я отмине тази „чаша“. За това поискала да се помолят за нея в църквата.
По време на молитвата един мъж се обърнал към нея и „пророкувал“:
– Така казва Господ: „Всичко, което Аз можах, го направих! Останалото ще направят лекарите ….“

Бабата добродушно поглежда внука си и му казва грижовно:
– Иди да ядеш! Яденето е на масата.
– Ей сега, ….., отивам, бабо,….. – момчето с нежелание поглежда към баба си.
– Иди, – казва възрастната жена, – ще изстине, а после не е така вкусно…..
Внукът недоволен от това, че са му нарушили заниманието, става ядосано и отива в кухнята.
Бабата веднага скача на мястото му пред компютъра и радостно си мърмори под носа:
– Хвана се , глупчо!

Един проповедник говорел за ада. Хората умълчани слушали какво ги очаква на това място. Говорещият със специален акцент произнесъл думите „скърцане със зъби“, за да предизвика по-силен ефекта и да повлияе на тези, които още не са спасени или повярвали, но с единия си крак са в света.
Една жена не издържала и се обадила от мястото си:
– Но аз нямам зъби!
– Няма значение, – казал проповедникът, – там ще ви дадат ….

Те седяха на пейката в парка и разговаряха. Птичките сладкогласно огласяха всичко наоколо. Цветя нежно отваряха чашките си, жадни за слънчевата ласка и милувка.
Тя беше жена на средна възраст с коси, в които се прокрадваха бели нишки. До нея малчуганът със сияещи очи попиваше всичко наоколо звуци, цветове….
Жената се обърна към момчето и го попита:
– Обичаш ли ме?
– Да, – отговори детето без да откъсва поглед от птичката кацнала наблизо.
– Защо ме обичаш? – настойчиво продължи жената. – Толкова много ти се карам, наказвам те, не ти разрешавам да ядеш много сладко и дълго да гледаш телевизия или да седиш на компютъра.
Момчето внимателно слушаше, а после каза:
– Аз не искам нищо от теб. Обичам те просто така….

Седяха на тревата. Той харесваше това време, когато беше близо до нея. Тя вдигна поглед към небето и каза:

– Знаеш ли, когато се роди времето беше точно такова. Хладно, но хубаво. Беше късен следобед, когато започнах да раждам. Докторът ми каза, че трябва да родя до 17 часа, защото жена му приготвила  любимото му ядене за вечеря, а той не искал да го пропусне.

Тази история тя му бе разказвала много пъти, но премълча.

– Месни крокети, – продължи тя потопена в спомените си. – Представяш ли си? Нещо съвсем просто за приготвяне. Човек би си помислил, че такова бързане е за някакъв специалитет, пържола или нещо по-интересно. Беше ми все едно. Нека човекът си получи исканите крокети.

След това го погледна закачливо.

– А аз се сдобих с теб.