Известният скулптор Денекер работел над статуята на Спасителят. Минали две години и той поканил в работилницата малката си дъщеря. Посочил фигурата, която дооформял и попитал детето:
– Кой е този?
Малкото момиченце погледнало скулптурата и казало:
– Това е един велик човек.
Скулпторът бил разочарован. Той не искал да изобрази велик човек, а любвеобилния Спасител. Решил да започне всичко отново и да представи Спасителят така, че всеки веднага да го познае.
Усърдно работил още три години. През тези години той постоянно се молел, Господ да му помогне да извае от хладния мрамор живия образ на Спасителя.
За втори път довел дъщеря си в работилницата и я попитал:
– Кой е този?
Момиченцето мълчаливо гледало скулптурата. Очите му се напълнили със сълзи и то казало:
– Оставете децата да дойдат при мен!
Развълнуван скулпторът възкликнал:
– Сега моята цел е достигната! Бог ми помогна! Неопитно дете позна в каменната статуя образа на Спасителя.
Така и всички християни с живота си трябва да приличат на Христос. Те са Неговото писмо. Когато християнин казва, че Христос живее в него означава, че Спасителят въздейства чрез човека на всички наоколо.
Животът на Христос е изявявал Бога. А живота на християнина трябва да разкрива на другите Христос.
Истинското призвание на християнина е не само да разкаже на другите за Спасителят, а да Го покаже чрез живота си в любов и доброта.

Много отдавна в Китай на човек, който бил обвинен в кражба, му отрязвали ръцете. Веднъж в кражба бил уличен един велможа, любимец на императора. Владетелят не можел да отстъпи от закона и заповядал да се накаже престъпника. Рано сутринта палача трябвало да отреже ръцете на благородника.
Но в двореца дошла девойка, дъщерята на осъдения велможа и със сълзи на очи помолила да я пуснат при императора. Макар и много трудно, молбата й била изпълнена.
Девойката паднала пред краката на великия владетел:
– Велики господарю, – казала тя, – моя баща е осъден да остане без ръце, но моля ви, отсечете моите. Те също са негови, но не могат да изхранят нашето семейство, както неговите.
Императорът също имал деца и му харесало, че девойката толкова много обича баща си.
– Нека бъде така, както искаш, – казал императорът, – но ти давам възможност да се откажеш в последния момент от това, ако решиш.
На другия ден довели дъщерята в двора на екзекуцията. В центъра му стоял пън опръскан с кръв, а до него бил палача. Девойката се смутила за момент, но пристъпила и си сложила ръцете на пъна. Палача здраво завързал ръцете й с ремъци. Момичето не проронило нито дума. Палачът вдигнал меча, а тя затворила очи. Мечът ударил, но без да докосне дори края на пръстите й.
– Императорът прощава на баща ти, заради голяма ти любов към него, – обявил императорския довереник.
Отворили вратите на затвора. Бащата изтичал към дъщеря си, започнал да й целува ръцете и да ги облива в сълзи.
На другия ден било обявено, че се премахва навеки жестокият стар закон. А на двора, където се изпълнявал този страшен закон, по заповед на императора, поставили мраморен плот, а на него със златни букви било изписано, как дъщеря е била готова да заложи собствените си ръце вместо бащините. Надписът завършвал така:
„Щастливи са бащите, които имат такива деца и щастлива е земята, която има такива семейства“.
Деца обичайте баща си и майка си с думи и дела!

Обед е. Днес слънцето не е благосклонно към нас и все се крие зад облаците.
Седнали сме на масата и обядваме. Днес ни гостува съседката с четиригодишната си дъщеря. Момиченцето през цялото време се опитваше да попита нещо майка си, но понеже ние продължавахме да говорим, то не смееше да ни прекъсне.
В една от по-дългите паузи детето се обърна към майка си и попита:
– Мамо, каква книжка искате да купите?
Съседката погледна учудено дъщеря си и на свой ред попита:
– Каква книжка?
– Ти през цялото време говориш, че си отделила хиляда до две хиляди за книжката. Каква книжка искаш да купиш?
Дълго се смяхме. От къде да знае детето, че става дума за спестовен влог.

Светла, млада и свежа мечтата дошла при човека и го помоли:
– Реализирай ме в живота си, моля те!
– Все още не, – казал човекът, – Аз съм твърде млад за такава мечта.
След известно време Мечтата отново се обърнала към човека:
– Сега вече си възрастен, реализирай ме в живота си.
– Още не е настъпило времето, – оправдал се човекът, – трябва да стъпя здраво на краката си.
– Е какво, не е ли вече време? – подканила Мечтата човека, след като той се стабилизирал в живота.
– Не, не сега, казал човекът, – трябва да подкрепя децата, може би после……
– Може би сега? – попитала Мечтата човека на сватбата на най-малката му дъщеря.
– Не, не сега, – мъжът поклатил глава. – Толкова много неприятности, деца, внуци, нека по-късно…….
– Добре, после…. – въздъхнала Мечтата.
Накрая човекът се пенсионирал. И изведнъж си спомнил за Мечтата.
– Ей, Мечта, къде си? Мисля, че вече е време!
– Вече няма време, – въздъхнала старата, побеляла, грохнала и почти разпаднала се Мечта, – времето мина……

Един ден съпруг и съпруга решили да не отварят вратата на никого.
На сутринта били събудени от звънене на вратата. Погледнали и видели, че са родителите на мъжа, но не им отворили.
След известно време отново се позвъняло. Този път били родителите на жената. Те пак нямало да им отворят, но жената се разплакала, мъжът я съжалил и отворил вратата.
Минало време. Родили им се четирима сина, а на петия дъщеря. Мъжът дал голямо угощение и бил много щастлив. Приятелите му го попитали:
– Защо толкова много се радваш? По-рано, когато се раждаха синовете ти, не беше толкова щастлив.
Той се усмихнал и казал:
– Роди се тази, която ще ми отвори вратата!