Дъщеря ѝ се роди много бързо. Бяха я сложили до нея. Милваше мъничката влажна главичка, целуваше малките безпомощни пръстчета и плачеше изпълнена с обич.

– Голям късмет имате, момиченце е, – каза акушерката, напомняща ѝ за предстоящата процедура. – Повечето семейства, които искат да осиновят дете, търсят момиченца.

Завладяна от любов към своето бебе, примесена с ужас, че ще го загуби скоро, я накара да обгърне малкото телце сякаш искаше да го защити. Нима е възможно в такъв момент да изпита и радост и мъка?

Не мигна цяла нощ, страхувайки се, че ще загуби някой от оставащите ѝ мигове с детето. Беше милвала копринената коса на детето. С пръст очертаваше профила му. Разтваряше малките длани десетки и стотици пъти. Люля дъщеря си, когато се разплака. Притискаше я до гърдите си и нежно я целуваше.

Бе я разповила, за да види всеки сантиметър от детското телце. Усмихваше се на движещите се крачета. Смени подмокрените пелени и я уви в шала си. Изправи се до прозореца с детето на ръце и му показваше мрака и звездите.

А когато почувства, че сънят може да я пребори, започна да крачи из стаята, за да може още малко да подържи бебето в ръце.

Тя знаеше какво ще стане. Искаше да запази чувството, миризмата, звука и топлината на своето дете

Когато утрото настъпи, тя разбра, че всичко свърши. Стъпките и гласовете отвън я сковаха в неочакван мраз премесен със страх.

Влезе жена с бяла престилка и ѝ подаде документите.Тя взе писалката да подпише, погледна бебето и каза умолително:

– Моля ви помогнете ми!

– Надявам се, не се каниш да промениш решението си, – попита жената предпазливо.

Дълго време младата майка се колебаеше. Дали изобщо ще може да направи правилно нещата? Да задържи ли бебето? Ще успее ли да се грижи за него сама? Можеше да се премести някъде по-надалече от тук. Имаше достатъчно пари, за да отгледа дъщеря си, да ѝ осигури добър живот.

– Не мисля …, – започна младата майка, събирайки остатъците от силите си, – не мога…. да я дам. Искам да живея с нея.

Тя остави документите настрани, притисна детето силно до гърдите си и се разплака…..

Семейство било на екскурзия в Италия. Обикаляло  в старинната част на един град. Минавайки край една църква петгодишната дъщеричка дръпнала майка си за ръкава и попитала шепнешком:
– Мамо, а какво е това здание?
– Това е църква, тук живее Бог.
– Но ти ми каза, че Бог живее на небето ….
– Нали знаеш, че Бог е навсякъде? Разбираш ли какво искам да ти кажа?
Детето изненадано я погледнало в очите. Майката се опитала по друг начин да обясни на детето това, което било непонятно за него.
След десетият опит на майката, детските очи светнали и детето пояснило:
– А, разбрах! Бог живее на небето, а тук идва на работа…..

Вие разбирате, че вашите деца са пораснали, когато дъщеря ви започне да използва червило, а сина ви изтрива червилото от устна си.
Днес майка вечеря с най-големия си син в необичайно идилична обстановка, без бащата и уговорката да се яде малко повече.
Изведнъж осемгодишното съкровище със страшното име Страхил се навежда към майка си и я пита:
– Мамо, помниш ли, когато преди три дена трябваше да се закълна  в твоето здраве?
– Помня, миличък, как да не помня.
– Мамо, а как се чувстваш сега?

Жената в бяла престилка приближи леглото и усмихнато каза:

– Момиченце е. Красиво малко момиченце

„Естествено, че така ще кажат, – мислеше си Елена, докато се отпускаше в леглото, останала съвсем без сили. – Едва ли ще кажат, че детето е грозно.“

Странно, мислите ѝ бяха логични, въпреки дългите изтощителни часове, общо 36 часа 24, от които прекара в  болницата. Всичко беше придружено с внимание. Сестрите бяха любезни, акушерките също, а лекарят беше безупречен.

Помисли за майка си преживяла същото нещо пет пъти. Е, тя не е била настанена в удобна стая и за нея не са се грижили цял медицински екип, защото е раждала в дома си под надзора на местната акушерка. Странно, как беше издържала всичко това?

– Искам да я видя.

Подадоха ѝ бебето добре увито в одеяло. Малко човече с млечно сини очи и рехава златисто червеникава коса.

Погледна дъщеря си и си помисли: „Колко е прекрасно да се обичат двама души, а след 9 месеца миговете на удоволствие се превръщат в плът и кръв, в човешко същество с мозък, собствена воля, което умее да се смее, да плаче, да мрази и да обича“.

Животът ѝ бе променен завинаги. Той не беше само неин, а и на дъщеря ѝ. От тук нататък те щяха да го моделират заедно.

В този момент я заля вълна на любов, едно съвършено, всепоглъщащо и невероятно чувство. Каквото и да правеше от този ден нататък, където и да отидеше, това дете за нея щеше да означава много. Ако него го нямаше загрижеността и любовта към него щяха да останат.

Всичко се бе променило около нея, беше се преобърнало наопаки. Всичките ѝ мечти и желания бяха изместени към това миниатюрно, малко създание, което лежеше в ръцете ѝ.

Николина дала две годишната си дъщеря на свекърва си на село. Детето имало нужда от чист въздух и малко разнообразие, пък и възрастната жена много настоявала да ѝ погостува.
След седмица бабата разтревожено се обажда по телефон:
– Детето е болно!
Час след първото обаждане възрастната жена вече успокоена отново се обажда по телефона:
– Всичко е наред, но бихте ли си изхвърлили котарака нанякъде?
Бабата била в паника, докато момиченцето било при нея нито един път не се изходило по голяма нужда…. Едва по-късно жената разбрала, че момиченцето се е изходило, но заривало внимателно акото си в пясъка.
Чичи Вася, така се наричал котаракът им, няма на лошо да научи детето…..