Валеше и не спираше. Лошото време често предлага не особено приятни сюрпризи.

Тези дъждовете предизвикаха свлачища и на места пътищата бяха препречени от паднали дървета и камъни.

Мирослав седеше зад волана на колата си. Караше много внимателно заради дъждът. Водната пелена блокираше всякаква видимост.

Изведнъж Мирослав наби спирачките.

– Какво е това? – извика той.

Изневиделица пред него се появи голям камък. Той не се двоуми. Бързо слезе от колата и с ръце се опита да изтласка камъка настрани.

Дъждът не преставаше и обилно обливаше Мирослав. Той целият подгизна.

– Много е тежък, – каза си той.

Няколкото поредни опитите на Мирослав да премести камъка, останаха безуспешни.

– Не, така няма да стане. Имам по-добра идея.

Той отиде до колата и извади въже от багажника си. Стегна го около упорития камък и седна отново зад волана.

Моторът на колата затрещя. Гумите буксуваха, но Мирослав не се отказваше и натискаше още по-силно газта.

Най-накрая успя да придвижи камъка на няколко сантиметра. Попадна на по-твърд терен и го закара в тревата край пътя.

– Най-после. Вече си мислех, че няма да се справя.

Мирослав с облекчение въздъхна и се усмихна. Той събра и по-малките паднали камъчета по пътя и ги хвърли в близкото дере.

Това е пример за човек, който не стои настрана от проблемите, а се хваща здраво, за да ги разреши.

В живота на всеки от нас се случват големи и малки неприятности. Те са като този голям камък, който се бе изпречил на пътя на Мирослав.

Готови ли сте не само да се преборите с тях, но да помогнете и на други застрашени от това, което ви е застигнало?

Бе облачно, но не се очакваше дъжд. Слънцето се опитваше да се покаже, но облаците упорито не му даваха такава възможност.

Никола разкърши ръце и си каза:

– Вчера духаше силен вятър и валя доста. Не се знае какво ще стане до вечерта. Я да нацепя малко дърва. Може да стане и по-хладно.

Взе брадвата и без много усилие започна да разцепва дебелите дървета струпани в края на двора.

Ако го погледнеше човек от страни, би го взел за незнаен юнак влязъл в бой с змей или хала.

Тончо малкият син на Никола изтича на двора. Спря се и се загледа в баща си. В очите на малчугана се четеше възторг.

– Татко, твоята брадва ми прилича на мълния.

Никола спря за момент и погледна сина си изпитателно.

– Защото блести ли? – попита той.

През това време в двора влезе дядо Нено и преди Тончо да каже нещо изтърси:

– Не, защото никога не попада на едно и също място.

Двамата мъже се засмяха.

Тончо ги изгледа смутено. Дядо Нено разроши косата му с ръка.

– Исках да кажа …., – започна Тончо.

– Знам, какво искаше да кажеш, – прекъсна го старецът. – Това щеше да почеше егото на баща ти, за това се пошегувах.

– Аха, – каза неуверено Тончо.

Той не бе разбрал шегата на дядо Нено, но не искаше да му се смеят.

Облаците почти изпълваха небето, но слънцето успяваше да пробие през тях. Не се очакваше дъжд, но не можеше да се каже, че е слънчево.

Станчо бе жестоко обиден. Не от някой непознат, а от най-добрият си приятел. Той вървеше и от време на време стискаше яростно юмруци, сякаш се готвеше за бой.

Горчивината го поглъщаше. В мислите му се зараждаше отмъщение, а то имаше чудовищен апетит.

Струваше му се, че само един акт на мъст не е достатъчен. Недоволството го изпращаше надолу по някаква зловеща спирала.

Боньо го видя. Опита се да го спре, но Станчо изобщо не го забеляза.

– Станчо, – Боньо извика след него, но реакция нямаше.

Двамата не бяха приятели, но си помагаха. Боньо бе свидетел на свадата между Коста и Станчо. Двамата се нахвърляха един върху друг. ….. Беше грозна гледка.

Всички знаеха за голямото им приятелство, но това бе съвсем неочаквано.

Изведнъж лицето на Станчо потъмня. Той обърна гръб на приятеля си и закрачи бързо. Искаше по-скоро да напусне това място.

Боньо последва Станчо. Настигна го и го потупа по рамото.

– Прости му, – посъветва го Боньо.

– Прошката не е игнориране на неправдата, – Станчо му се озъби. – Тя не оправдава и не пренебрегва несправедливостта и грубото отношение.

– Помирете се, – настояваше Боньо.

– „Прости и забрави“, – намръщи се Станчо, – е непостижимо за мен. Думите му ще оставят болезнен спомен за мен. Не можеш просто да ги съблечеш като стара дреха и да ги хвърлиш.

– Така е, – съгласи се Боньо, – но в случая да простиш означава да промениш отношението си спрямо Коста.

– След тези негови думи? – Станчо подскочи като ужилен. – Никога! Чуваш ли, никога!!

– Но ако разсъдиш добре, – отново започна да го увещава Боньо, – както казват влезеш в неговите обувки, ще го разбереш и ще откриеш причината поради, която ти е наговорил такива обидни думи.

– Да вляза в обувките му, да го разбера, …… – Станчо започна да се смее грубо. – Че аз го познавам като петте си пръста. Не сме приятели от вчера.

– Прошката е решителна стъпка, която не бива да се пренебрегва. Ако продължаваш да нервничиш и да му се ядосваш, ще загубиш мира и спокойствието си. Ще се самоизядеш сам.

– Тебе какво ти пука? – стрелна го със див поглед Станчо. – Какво си тръгнал след мен? И все повтаряш: „Прости му! Прости му!“ Нямам нужда от съветници.

Боньо бе набрал инерция и продължи кротко:

– Станчо, припомни си хубавите моменти, които сте изживели заедно. Не позволявай обидата да изсмуква удовлетворението и задоволството в душата ти.

Станчо спря. Сякаш се пробуди от някакъв кошмарен сън.

– Коста е болен и в последно време бързо се изнервя, затова понякога говори глупости, – каза си Станчо. – Как можах да приема брътвежите му за чиста монета. Глупаво е. Той страда. Трябва да му помогна, а не да му се сърдя.

Станчо се усмихна и тръгна обратно към Коста. Когато стигна до него, видя, че приятелят му е плакал.

– Прости ми, че бях неблагоразумен и не се съобразих със състоянието ти, – каза Станчо и го прегърна. – Това е пълен абсурд. Ти си ми най-добрия приятел и такъв ще си останеш, независимо от обстоятелствата, болести или кризи, през които преминаваме.

– Прости ми, – хлипаше Коста, – ти си прекрасен човек. Как можах да изговоря толкова нелепости?

Двамата тръгнаха заедно, но вече примирени.

Дойде лятото и слънцето затопли земята. Дъждовете спряха и хората се поуспокоиха.

Цачо отново си блъскаше главата:

– Знам, че това не е добро, защо го направих отново? Бях си обещал, че вече няма да го повторя, а какво излезе? Че съм лъжец и безотговорен човек.

Дядо му Стефан го видя как пухти и се ядосва и го приближи:

– Май пак сия сготвил твоята, – засмя се старецът.

– Дядо, не исках, но пак го направих. Защо лошите навици лесно завладяват човека, а добрите ни се отдават толкова трудно?

Стефан бе преминал през какво ли не. Говореше се, че повече от половината свят е обиколил. Всички уважаваха мъдростта му и го почитаха.

– Какво ще стане ако здраво семе оставиш на слънце, а разваленото и мухлясалото заровиш в земята? – попита старецът.

– Ако доброто семе не се покрие със земя ще загине, а лошото, което е заровено ще покълне.

– И какъв плод ще даде?

– Недоброкачествен, негоден за нищо, развален, – бързо отговори Цачо.

– Така е и с нас хората, – наблегна дядо Стефан. – Когато правим нещо добро, гледаме да го покажем на другите, но по този начин го разрушаваме и унищожаваме. А човеците, които крият своите недостатъци и грехове, ги заравят дълбоко в себе си. Те израстват в тях и съсипват човека.

– Какво да правя, дядо? Всеки път се провалям.

– Искай мъдрост от Бога. Той дава на всички щедро без да укорява.

Бе пролет. Внезапно връхлетя буря. Цялото небе почерня. От време на време то бе разкъсвано от ярки светкавици съпроводени с разтърсващи гръмотевици.

Вятърът бушуваше. Поваляше и събаряше всичко, което му излезеше насреща. Дъждът не закъсня. Със силата си той не отстъпваше на вятъра.

Наоколо цареше ужасно опустошение. Мощният дъб разперил клони бе повален на земята. Предмети полузарити в пръстта бяха загубили своя облик.

Изведнъж всичко утихна. Барабанният вой на дъждовните капки спря. Вятърът подгони облаците нанякъде.

Изгря слънце. По полята заискряха цветята с пъстрите си цветове. Полегналата от дъжда трева избуя и се надигна.

Нямаше и блед спомен, че тук бе бушувала буря.

А какво да кажем за нас хората, които се сблъскваме с подобни стихии в живота си?!

Срещали ли сте някога хора, които са преживели голямо нещастие или са преминали през премеждие подобно на ураган?

Малко по малко болката им от преживяното отшумява, но вярата им пораства и те имат мир в себе си.

Бог не ни е дал лек път към Обещаната земя, но Той ще бъде до нас и ние ще бъдем в безопасност.