Григор често се възмущаваше от неизживените навици на свои познати. Повечето от тях след като преминаха стреса от кризата, попаднеха ли в ситуация, сходна с някоя от някогашните им прояви, веднага се напъхваха в старите дрипи и показваха началническите си рогца.

Григор неведнъж подчертаваше дебело, че се различава от тях.

Тази вечер се бе събрал със свои стари приятели. И те като него бяха препатили много и преминали през какво ли не.

Разговорът неусетно навлезе в една от болезнените теми за Григор. Той се развихри още повече, когато стана дума за „препятствието“ наречено секретарка.

– Изобщо не съм имал секретарка, опазил ме Бог от такова зло. Те са като попивателни, поглъщат всяка критична и изобличаваща дума, отправена към началниците им. Много са внимателни да не ги загрози някое петънце или мръсотия. Света вода ненапита са.

– Не преувеличаваш ли? – скастри го Страти.

– Малко са ръководителите, които не се предават пред прелестите на женските представителки. Повечето секретарки са доста агресивни, но не го показват, а с хитрост превземат „крепостта“.

– Говориш за тях, все едно са ти врагове, – подкачи го Станой. – Да не те е ухапала някоя?

– Те не хапят, а танцуват по нервите ми, – продължи атаката си Григор.  – Не си ли се препъвал в тях?

– Е, случвало се е , – засмя се Станой.

– Трябва да си някой от „големите клечки“, за да те свърже по телефона, – не преставаше да злобее Григор. – Настояваш, молиш, а те: „Зает е обадете се утре“. А това „утре“ може да те съсипе изцяло.

– Помисли си само, те са като магаретата, – опита се да ги защити Страти, – товарят ги с най-черната работа.

– Е, да полезни са , но само ако…., – съгласи се Григор.

– Какво ако? – изгледа го Станой.

– Не проявяват магарешки инат, не се запъват насред моста, та хората свободно да преминават от единия до другия край, – тропна с ръка по масата Григор.

Такъв си бе Григор философ. Анализираше и най-дребното. А ако някой се бе провинил пред него, не го щадеше, а постоянно го изобличаваше.

Обикаляха пазара. На ъгъла видяха просяк. Седнал на чувал от зебло. Изглежда това беше единствената му вещ. Просякът беше сляп. Това забелязаха, когато той вдигна поглед привлечен от шума на стъпките им. Очите му бвха замрежени от млечно бяла мъгла.
Слепецът протягаше към всеки минувач ръка за милостиня. Този жест силно ги докосна.
Те бяха баща и дъщеря. Бедността не беше гостенин в техния дом.
Двамата се спогледаха и без нищо да си казват, отидоха и купиха храна.
Върнаха се при просяка. Момиченцето взе храната и се приготви да я даде на просяка. Но баща ѝ каза:
– Събуй си сандалите преди това.
Момичето не разбра, защо трябва да направи това, но послуша баща си.
След това отминаха и оставиха човекът да се нахрани.
– Татко, нали обувките се събуват само пред монах, в знак на почит, заради делото, на което се е отдал?
– Всички сме просяци, – каза мъжът. – няма значение как сме облечени в дрипи, расо или копринени дрехи. Всички искаме от живота едно и също. Този просяк може, би слепец по рождение, израстнал в нищета и изстрадал навярно много, съзира онази красота, заради, която не губи желанието си да живее. За това заслужава дълбоко уважение.
Също както протегнатите ръце на слепеца, човешкия дух чрез Господа може да се извиси над хаоса и разрушението и да разтвори криле за полет.

В Константинопл живеел един човек, който обичал хората, които си нямали нищо. По улицата винаги зад него вървели просяци, но той никога не им отказвал и винаги им давал по нещо.
Веднъж го попитали:
– Защо си толкова милостив?
А той им разказал следното:
– Бях на 10 години. Чух в църквата, когато свещеника каза, че който дава на просяка, дава в самите ръце на Христос. Аз не повярвах. Тръгнах към къщи и размишлявах въру това. Изведнъж видях на пътя беден човек в дрипи, а над него лицето на Спасителя. Подадох хляб на просяка, но в този момент Христос протегна ръка към хляба и приемайки го, благослови милостиво човека. Виждайки това, аз се уверих, че когато давам на този, който няма, давам на Христос. И досега виждам лицето на Христос над главата на просяка, за това с любов бързам да дам на всеки нуждаещ се според възможностите си.

В Константинопол живеел човек, който обичал бедните. По улицата след него винаги вървел бедняци, а той не отказвал на никого.
Веднъж го попитали:
– Защо сте толкова милостив?
И той им разказал следното:
– Бях на 10 години. В църквата чух свещеника да казва, че даващите на бедните, дават в ръцете на Исус. Тогава не повярвах, но вървях и размишлявах. Изведнъж на пътя видях просяк в дрипи, а над него образа на Христос. Един човек подаде хляб на просещия. В този момент, Спасителят протегна ръка, прие хляба и благослови милостивия човек. И до сега виждам лицето на Христос над главата на просещия и с любов бързам да дам според възможностите си.