Живко живееше в импровизирана палатка близо до гарата. Той е на 65 години, но няма свой дом. Не общуваше с никого, но и хората го отбягваха. Целия бе в дрипи и кал. Лицето му бе мръсно и неприветливо, само сините му очи сияеха, сякаш се усмихваше с тях на всеки.

Веднъж го заговори Васко багерист от новия строителен обект.

– Здравей приятел! – поздрави го Васко.

Живко се изненада от поздрава, но не го показа, само смънка:

– Хм.

– Сам ли живееш тук, – посочи скъсаните парцали намятани върху някакво скеле от клони.

Живко вдигна очи и погледна непознатия:

– Тебе какво ти влиза в работата! – сопна се скитника.

– Мога ли с нещо да ти помогна? – Васко опита още един път контакт с „дивия“ мъж.

– Аз се оправям …., – запъна Живко, сякаш отдавна не бе говорил, – но тук наблизо живее една бездомна жена, тя има нужда от храна, дрехи и лекар.

– Ще ме заведеш ли при нея?

Живко недоверчиво го изгледа, но когато срещна прямия поглед на Васко, само кимна с глава и тръгна напред.

Вървяха около двадесет минути, стигнаха до някаква дупка изкопана в земята. От вътре се чуваха стонове и охкания.

– Може ли само да погледна? – попита Васко.

– Хм….да, – изръмжа като животно Живко, – да не си посмял да ѝ направиш нещо ….. ще си имаш работа с мен….. Повече от година се грижа за нея, никой не искаше да ѝ помогне, – въздъхна Живко.

Васко извлече от влажната дупка, лекото като перце тяло наподобяващо на жена, увито в парцали. Той закрачи към близката поликлиника понесъл необичайния си товар. Скитникът вървеше на две крачки след него, като от време на време промърморваше нещо недоволно.

Скоро стигнаха . Васко предаде изтощеното тяло на жената на дежурния екип,а след това се обърна към Живко:

– Погрижете се и за него, цяло чудо е, че още е на крака….

Скоро двамата бездомници бяха прегледани и им бе предписано лечение. Умиха ги, облякоха ги и ги нахраниха.

– Как попадна на тях? – попита го приятелят му Горан.

– Видя ли скитника,той няма нищо, но е бил като ангел за тази изоставена жена. Грижел се е за нея колкото е можел, но хората са го отблъснали, вместо да го изслушат и разберат. Лесно е да се правят прибързани заключения за някого, само по външния му вид, мястото, където живее и начина, по който говори.

– Да, по плодовете им ще ги познаем, – кимна в съгласие Горан.

Наоколо гъмжеше от мъже, които пренасяха нещо в колички или на ръце. Приличаха на безброй мравки, които в неспирни колони се точеха към „съкровището“.

Един камион бе паркиран на тротоара. За него бе закачена верига. Другият ѝ край бе вързан за метална решетка преграждаща вратата на банката.

Моторът изръмжа и камионът потегли. Решетката подаде и се откърти. Мъже с брадви и лостове разбиха вратата. Тълпата като обезумяла се втурна в банката.

Някой се развика:

– Вътре е заредена бомба.

Хората се отдръпнаха назад, а тези, които бяха успели да влязат, тичешком напуснаха сградата.

– Сигурно някой е искал сам да обере парите, за това е дал фалшива тревога, – обади се женски глас от тълпата.

Изведнъж хората пак се юрнаха в банката, но скоро излязоха с празни ръце. Главите им бяха клюмнали, а в очите им се четеше отчаяние.

– Обрали са всичко, преди да избягат, – недоволно мърмореше някой.

– Негодници и крадци, това са те, – роптаеше белокос мъж.

Магазините, ресторантите, хотелите, обществените сгради, …., дори болниците не бяха подминати от мародерите.

Навсякъде се разнасяха компютри, телевизори, вентилатори, бюра, столове, огледала, скъпи сервизи, чинии, чаши, …

– Те ни откраднаха, свободата, парите и правото на избор, – ревеше едър мъж, като сочеше към една от правителствените сгради.

– Хората си мислят, че сега могат да вземат всичко, – махна с ръка един старец. – Сякаш това може да замени отнетото.

– Тези, които крадяха от народа, – извика младеж, целият зачервен и настървен, – се скриха и избягаха.

– Какво е един прашен компютър, срещу десет години отнет живот, – разсъждаваше мъж съсипан от мъченията и изтезанията в затвора.

– Накъде си помъкнал този телевизор, – скара се един едър мъж на слабичък младеж, който едва се движеше под товара си. – Нали гръмнаха електростанциите. Забрави ли, че и ток няма.

Някой се движеха като унесени, без нерви, без чувства, повлечени от общия поток на безумието. Други клатеха глава и премигваха само с очи.

Войната бе отровила хората и от тях изригваха тъмни желания и спотаени страсти. Бе се отворил адът на човешките емоции.

– Обещаваха ни да отворят вратите на свободата, но вместо тях открехнаха тези на хаоса, – каза с треперещ глас старец, целия в дрипи и рани по главата и ръцете……

– Къде отиде Любовта? – попита малкото Щастие своя баща.

– Тя умира, – отговорил бащата. – Хората, синко, не ценят това, което имат. Просто не умеят да обичат.

Малкото Щастие се замисли.

– Когато порасна , ще започна да помагам на хората.

Минали години. Щастието пораснало и станало голямо. То помнело за своето обещание и с всички сили се стараело да помогне на хората, но хората изобщо не го чували.

Постепенно щастието от голямо се превърнало в малко и започнало да закърнява. То започнало да се страхува, че съвсем ще изчезне.

И тръгнало на дълъг път, за да открие лекарство за своя недъг.

Щастието дълго вървяло, но никого не срещнало по пътя си. Станало му лошо и то спряло да си отдъхне. Избрало едно разперило клоните си дърво и задремало. В просъница чуло приближаващи се стъпки.

Отворило очи и видяло, че по пътя вървяла грохнала старица, облечена в дрипи. Тя била боса и се подпирала на дървена тояга.

Щастието се втурнало към нея.

– Седнете. Сигурно сте много уморена. Трябва да си починете и да се подкрепите.

Краката на старицата се подкосили и тя рухнала на тревата. След като си починала малко, тя казала следното на Щастието:
– Обидно е да те смятат за грохнала, а аз съм още млада. Наричат ме Любов.

– Вие ли сте Любовта?! –  попитало поразено Щастието. – На мен са ми разказвали, че Любовта е най-прекрасното нещо на света.

Любовта внимателно го изгледала и попитала:

– А ти как се казваш?

– Щастие.

– Наистина ли? На мен също са ми казвали, че Щастието е прекрасно.

И тя измъкнала от своите парцали едно огледало. Щастието погледнало отражението си и се разридало. Любовта нежно го прегърнала.

– Какво са направили с нас тези зли хора? – изплакало Щастието.

– Няма нищо, – казала Любовта. – Ако ние сме заедно и си помагаме, бързо ще станем млади и красиви.

Там под зеленото дърво Любовта и Щастието сключили съюз и решили никога да не се разделят.

От тогава, ако си тръгне Любовта от някъде, заедно с нея си излиза и Щастието. Те не могат да съществуват отделно, но хората и до сега не могат да разберат това.

Николова караше практиката си в местната болница. При нея в отделението  се получи повикване на адрес, където се намираше изоставена полусрутена къща.

Местността в края на града беше блатиста и пустинна.

Когато една група от медицински работници дойде на мястото, провериха района щателно.

– В къщата не се вижда никой.

– И в двора  също.

– А в другата постройка проверихте ли?

– И там няма никой.

Но когато хората приближиха до една малка вратичка, чуха жално да вие куче.

– Навярно зад тази вратичка има някой, – предположи един от групата.

Те влязоха в неугледна стая. От картината, която се разкри пред очите им, останаха в шок.

В най-тъмния ъгъл изпод стари парцали се показа куче и ….човешка ръка. Под дрипите откриха човек на преклонна възраст. Той беше измършавял и едва дишаше.

Без да губят време, веднага го откараха в болницата. През целия път след линейката тичаше кучето на мъжа, който бяха открили.

Възрастният човек прекара много дълго време в болницата.

Кучето приютиха хората от небезразличния персонал. Те му даваха храна от кухнята.

Минаха 12 години.

Николова вече бе лекар. Веднъж тя се оказа на същата улица, където преди толкова години се намираше изоставения дом край блатото.

Посрещна я същия човек, който докараха в отделението полужив.
Той ѝ се усмихна и я покани:

– Заповядайте, да изпием по един чай.

Николова прекрачи прага на дома му и седна да си поприказват. Въпреки годините си, мъжът изглеждаше здрав и щастлив. След като поднесе чая  той ѝ разказа своята история:

– Този дом беше заключен от собственият ми син. Той здраво залости всички прозорци и врати.

– Защо го е направил? – попита изненадано Николова.

– Много просто, – каза старецът. – Щом аз умра, къщата остава свободна.

– И какво стана после?

– Моят наследник не знаеше, че за живота на баща му се грижи вярното му куче. То изкопа с лапите си дупка под дома и започна от боклука да ми носи мухлясал хляб. Това беше единствената ми храна.

– А не замръзнахте ли тогава? Тук вечерите са много хладни.

– Вярното куче лежеше до мен и ме топлеше.

– А какво стана, когато се върнахте от болницата?

– Хората ми помогнаха, кой с каквото може. Сега съм добре и се старая да забравя, че родният ми син ме остави да умра.

После мъжът на драго сърце разказваше за предаността на кучето си.
След случая, когато бе спасило своя стопанин, кучето бе живяло още 10 щастливи години.

Григор често се възмущаваше от неизживените навици на свои познати. Повечето от тях след като преминаха стреса от кризата, попаднеха ли в ситуация, сходна с някоя от някогашните им прояви, веднага се напъхваха в старите дрипи и показваха началническите си рогца.

Григор неведнъж подчертаваше дебело, че се различава от тях.

Тази вечер се бе събрал със свои стари приятели. И те като него бяха препатили много и преминали през какво ли не.

Разговорът неусетно навлезе в една от болезнените теми за Григор. Той се развихри още повече, когато стана дума за „препятствието“ наречено секретарка.

– Изобщо не съм имал секретарка, опазил ме Бог от такова зло. Те са като попивателни, поглъщат всяка критична и изобличаваща дума, отправена към началниците им. Много са внимателни да не ги загрози някое петънце или мръсотия. Света вода ненапита са.

– Не преувеличаваш ли? – скастри го Страти.

– Малко са ръководителите, които не се предават пред прелестите на женските представителки. Повечето секретарки са доста агресивни, но не го показват, а с хитрост превземат „крепостта“.

– Говориш за тях, все едно са ти врагове, – подкачи го Станой. – Да не те е ухапала някоя?

– Те не хапят, а танцуват по нервите ми, – продължи атаката си Григор.  – Не си ли се препъвал в тях?

– Е, случвало се е , – засмя се Станой.

– Трябва да си някой от „големите клечки“, за да те свърже по телефона, – не преставаше да злобее Григор. – Настояваш, молиш, а те: „Зает е обадете се утре“. А това „утре“ може да те съсипе изцяло.

– Помисли си само, те са като магаретата, – опита се да ги защити Страти, – товарят ги с най-черната работа.

– Е, да полезни са , но само ако…., – съгласи се Григор.

– Какво ако? – изгледа го Станой.

– Не проявяват магарешки инат, не се запъват насред моста, та хората свободно да преминават от единия до другия край, – тропна с ръка по масата Григор.

Такъв си бе Григор философ. Анализираше и най-дребното. А ако някой се бе провинил пред него, не го щадеше, а постоянно го изобличаваше.