Вече втори ден минаваше, а телевизорът ѝ не работеше. Това беше единственото ѝ развлечение. Нина бе възрастна жена, но краката вече не я слушаха. Преди четири години все още можеше да се придвижва с бастунчето си, но сега пазеше само леглото.

Когато бе по-млада се грижеше за много крави със съпруга си в стопанството, но сега вече беше пенсионерка. Скоро навърши 72 години.

Тя плащаше на една жена, която и помагаше за обличането, готвеше ѝ, къпеше я и чистеше дома.

Днес дойде да я навести една от комшийките ѝ Ваня.

– Дадоха ли детските? – попита Нина.

– Преди три ден, – отговори Ваня.

Нина прехапа устни:

– Бях услужила на Живко с пари и той ми обеща, като вземат детските да ми ги върне. Сега с какво ще си платя тока.

– В магазина говореха, че заборчял и не могъл да си плати, – каза Ваня. – Сигурно някъде другаде е дал парите.

– А аз се чудя, защо не идва да ми оправи телевизора вече втори ден, крие се, не смее да дойде, защото не може да ми върне парите, – въздъхна тежко Нина.

– Как си могла да му имаш доверие? – укори я Ваня. – То все борчове има и не може да ги изплати.

След като Ваня усети, че е подпалила силен огън в душата на съседката си, реши да си върви, като се оправда, че трябва да ходи до магазина.

В първия момент Нина едва не се развика. Мислите като искри хвърчаха в главата ѝ: „Само да дойде някой да поиска заем, особено Живко, дори да преливам от пари, на никого вече няма да давам“.

Но нещо я спря, тя се усмихна взе телефона си и набра един номер:

– Галя, разбирам, че синът ти е в парично затруднение….. Сега не може да ми върне парите, няма проблем…. Но аз го викам само да види телевизора ми. Знам, че разбира от такива работи…..Моля те, кажи му да дойде, да се разберем.

Не се мина много време и Живко дойде.

– Извинявай, бабо Нино, …., – смънка младият мъж.

– Няма нищо, ти си ми като син. Разбирам, че си в затруднение, ще почакам за парите, когато имаш възможност, но не трябваше да се криеш. Да беше дошъл, да ми кажеш. Аз съм възрастна жена не мога да ходя никъде…

– Извинявай, – Живко наведе глава. – Търсила си ме за телевизора, сега ще го видя.

След няколко минути, телевизорът работеше като нов. Нина каза радостно:

– Много е хубав образа сега. Отвори шкафа. Там трябва да има една тава с баница и сладки. Вземи тавата и сладките за децата си.

Очите на Живко се насълзиха. В дома си той нямаше с какво да нахрани семейството си, а имаше четири деца, две момчета и две момичета.

– Благодаря…..Знам, че правиш така,…… защото си християнка…..

– Живко, твоят живот може да се оправи, ако допуснеш в него Бога. Ти си работно момче, Господ няма да те оставя и ще благославя трудът ти…..

Нина му говори още няколко минути. Живко седеше с наведена глава и слушаше. Какво стигаше до сърцето на този млад мъж, възрастната жена не знаеше, но когато той си отиде, тя се помоли за него…..

Всяка година в утринта на Христовото възкресение семейство Димови сядаха около трапезата, за да празнуват и хапнат от специалния хляб, който приготвяше домакинята на дома

Веднъж, когато почти всички бяха на масата, се чуха викове от кухнята.

– Не, само това не….Какво ще правя сега. Боже, помогни ми….

Децата изтичаха на там и видяха майка им, която току що вадеше хляба от фурната и се вайкаше.

– Хлябът е прегорял, – на лицето ѝ бе изписано разочарование.

Тя стоя така известно време, но бързо намери решение. Тъй като изгорялото бе само на повърхността, тя го махна и останалото можеше да се яде.

Докато всички се наслаждаваха на вкусния хляб Пламен извика възторжено:

– Това е най-вкусният хляб, който мама е приготвяла до сега.

– Всичко съдейства за добро, на тия които любят Бога, – добави бащата му.

– Нямаше да мога да опитам този вкусен хляб, – дяволито се засмя Румяна, – ако мама го беше изхвърлила всичкия.

– Понякога забравяме, че Бог обръща най-лошото в добро, – засмя се бащата, – горчивината в сладост, неприятностите в благословение. Нашият Бог  е всесилен. За това можем да му се доверим в трудни ситуации.

Тя бе малка църква. Намираше е на хълма близо до града.

От известно време вярващите в тази църква се бореха с един сериозен въпрос:

– Как Бог иска да се грижим за бедните и отхвърлените хора, които срещаме през седмицата и особено в неделя, когато в църквата има богослужение?

Причина за това бе Мильо, бездомен алкохолик, който идваше на църква всяка неделя. Когато го виждаха, тъй като постоянно миришеше на алкохол, хората се отдръпваха инстинктивно от него.

Една неделя Едуард не се стърпя и попита:

– Какво да правим с него? Нали и той е Божие дете, което е дошло в Божия дом?

– С Христова любов да го приемем или да се притесняваме, че присъствието му ще отблъсне някои хора от службите? – смутено продължи с въпросите Любо.

– Тези въпроси са важни и за мен, – обади се Камен. – Ето аз служа в църквата и смятам, че съм отговорен да вземам правилните решение.

– Но кое е правилното? – Наско крачеше напред назад неспокойно.

Тогава се обади пастирът на църквата:

– Какво би направил Христос в ситуация като тази? Убеден съм, че Той би посрещнал с милост и много любов този човек в църквата. Та нали и аз съм грешник приет от него, както е Мильо?

Всички останали го погледнаха с радост в очите.

– Да, да, наистина така трябва да постъпва всеки от нас, – изрази мислите на останалите на глас Любо.

– Всеки ден се моля Святият Дух, – въздъхна пастирът, – да ни бъде водач и да ни открива как правилно да постъпваме с всички около нас.

– Нека Бог да ни помогне да бъдем милостиви към Неговите деца, – каза Мария. – Нуждаем се от Неговата помощ, за да се грижим за тези, които ние трудно да обичаме.

– Кого Исус би върнал от църквата? – засмя се Стефан.

И всички бяха съгласни, че много хора могат да им бъдат неприятни, но Исус обича всеки един човек, независимо от положението му в обществото и те трябва да следват примерът Му.

В стари времена, преди широкото разпространение на механизацията, в английските домове се използвал трудът на кучета, бягащи на колела.

По този начин те въртели шиш, на който се печало месо.

За тази работа специално развъждали кучета с дълги и къси лапи.

През 18 век основното хранене в Англия се отлагало за все по-късен час, докато не останало около 19-20 часа.

За това думата dinner, която исторически означавала „обед“, ние обикновено превеждаме като „вечеря“.

Вместо „dinner“ в днешно време англичаните употребяват „ланч“, но той бил много лек и не утолявал глада до вечерята.

Това е станало причина за поява на нова привичка, която измислила Анна Ръсел, херцогиня на Бедфорд: Около17 часа тя започнала да кани приятели на закуска, за да пият чай.

От нейния дом традицията да се пие чай в пет часа или Five o’clock Tea, се разпространила по цяла Англия.