Веднъж със Сен Санс разговарял диригент, който имал прекалено голямо самочувствие.
Самоувереният диригентът безапелационно заявил:
– В симфониите е неумесно да се използват тромбони.
Изненаданият Сен Санс му намекнал:
– Великият Бетховен си е позволил това и в неговите симфонии доста често звучат тромбони.
Разгорещен диригентът закрещял:
– Какво си позволява той! Изглежда е решил, че щом е Бетховен, всичко му е разрешено!
– О, не трябва толкова много да се вълнувате, господине! – казал Сен Санс. За Бетховен всико е били възможно, но за вас, това не е така…. Просто всеки трябва да се занимава със своите работи.

Йожен Изаи е популярен белгийския цигулар и диригент. По стил на свирене принадлежи на епохата на романтизма,  но се различава със сдържаност, за разлика от много виртуози, той е бил отличен в ансамбъл.  Сред композициите му са една опера, шест концерта за цигулка и множество малки пиеси.
Веднъж след концерт в Брюксел бил поканен на вечеря от собственик на голяма обувна фабрика.
След като се нахранили, домакинът помолил Йожен да изсвири нещо.
– С удоволствие, – казал вежливо музикантът, – между другото, ако бъдете мой гост, ще ви помоля да вземете мярката на обувки ми……..

Дошъл един младеж при учителя си и му казал:
– Наскоро четох, че всички са виновни във всичко. Кажете ми, как е възможно това? В края на краищата, човек не е виновен за това, което се случва далеч от него, дори у близките съседи.
Учителят помислил малко и казал:
– Представи си, че хората са един голям оркестър. Всички музиканти трябва да свирят една и съща музика. Всеки свири със своя инструмент. Оркестърът е ръководен от диригент. Той знае реда на изпълненията, чува всеки и подава знак. Когато музикантите слушат диригента и вярно изпълняват неговите указания, музиката се лее хармонично и красиво. Тя предизвиква възторг и радост.  Но ако само един от музикантите свири фалшиво, то цялата музика и оркестъра ще пострадат от изпълнението на тези фалшиво изпълнени ноти.

През 1941 г., по време на концерт на Филхармонията в Норвегия в залата нахлула група от нацисти.
Тяхната цел била да хванат цигуларя с еврейски корени Ернст Глазер и да го предадат на германските окупационни власти.
Изведнъж диригентът Харалд Хейд казал на музикантите да изпълнят националния химн на Норвегия. Това предизвикало объркване сред атакуващите и позволило на Глазер да се скрие зад кулисите.

Музикантите заеха местата си. Носеха флейти, цимбали, тамбури и тимпани. Между тях имаше и една арфа. Диригентът вдигна палката и всичко замря.
Прозвуча тиха и нежна мелодия. Тя бе плавна и лека като перушинка. Подчерта се от басов глас.
Ударните инструменти наложиха ритъм и приканиха към танц. Караха пръстите на краката да се движат. Последваха пет тона като въпрос, на който нисък глас даде отговор.
Два гласа, като че ли се защитаваха един от друг, сблъскваха се в дисонанс и отново се разделяха.
Русокос мъж, пеещ соловата партия, имаше широки рамене и разкошен баритон. Гласът му докосваше всяко сърце, разтапяше и камъка.
Хорът пригласяше в унисон, завършвайки в ликуваща каденца.
Когато замря и последния звук, слушателите бурно аплодираха на крака.