Вера бе стажантка в болницата. На рецепцията тя се запозна с Георгиев. Той беше професор по ботаника, живееше в един от хубавите квартали на столицата. Щастлив бе в брака си и имаше три деца.

Когато Георгиев се запозна с Вера бе на 72 години. Той умираше бавно и постепенно от рак на белия дроб.

Беше му приложена химиотерапия под авторитетното наблюдение на известен онколог.

Една нощ Георгиев попадна в реанимацията, защото през деня бе имал проблеми с дишането. Той трудно се движеше в отделението и просто бе припаднал.

Преди Вера да отиде при него, тя погледна тестовете му и рентгеновите снимки на белите му дробове. Забеляза, че той има двустранен ексудативен плеврит, последствие от рака на белите дробове. Това беше много лошо.

Вера влезе в стаята и видя измъчен и изтощен мъж. Тя го попита стандартно:

– Как се чувствате?

От отговора, който последва тя разбра, че той е славен човек. Побъбриха си малко за незначителни неща, след което Вера му каза:

– Течността в дробовете ви е от рака. Ние можем да я изтеглим чрез специални игли, но облекчението след тази процедура няма да продължи дълго. За съжаление ракът ви прогресира.

Когато разговаряше с него Вера се чувстваше странно леко. След като му съобщи диагнозата, тя реши преди да отиде при следващия пациент, да го попита:

– Вие разбирате ли тази диагноза и какви са прогнозите?

Той се усмихна и каза:

– Четох в Интернет, че при такава диагноза ми остава да живея няколко месеца, но онкологът настоя да продължа химиотерапията.

– А вие самият какво искате? – попита Вера.

Георгиев се умълча за няколко секунди. След това вдигна очи и погледна Вера. Тя видя как по лицето му се стичат сълзи.

– Аз изживях един прекрасен живот. Имам прекрасно семейство. Моите близки ме обичат и аз бих искал да бъда с тях в къщи – и той заплака, като хвана Вера за ръката. – Никой до сега, нито един път не ме е попитал какво искам. Моля ви, мога ли да си отида в къщи? Всичко, което искам е да си бъда у дома.

Вера беше шокирана. Провеждаха лечение, изпробваме един или друг метод, но никой не  бе попитал болния, какво той иска.

Георгиев съвсем не искаше да бъде в реанимацията, не желаеше тръбата в гърлото си, нито катетъра. Той знаеше, че болестта е неизлечима. И искаше да умре спокойно.

Вера успя да го изпрати в дома му, където му оказваха палиативни грижи.

Той почина две седмици по-късно, заобиколен от любимите си хора.

Вера бе доволна, че го е попитала какво точно иска. Така се стигна до вариант, който беше най-добър за останалите дни от живота му.

Когато Вера чу, че Георгиев е починал, тя почувства облекчение, че е могла да го избави от страданието му.

Улицата пред малката църква бе пуста. Желязко се бе втренчил във витражите на прозорците. Прекрачи прага на църквата и влезе. Това място бе изпълнено с миризма на тамян и восък.

Желязко си спомни времето, когато всичко това носеше определен смисъл за него. Някога влизането в църква му носеше успокоение и уют. Това бе мястото, където можеше да дойде  и да се помоли, да потърси помощ или услуга или просто да намери събеседник

Тук той бе разговарял с Бога и Той го слушаше. Като дете Желязко бе сигурен дори, че Бог му отговаря. За него това беше едно малко чудо.

Но с течение на времето имаше чувство, че Бог вече не го слуша. В живота му се случиха доста неприятни неща и бе загубил вярата си. Реши, че се е заблудил, че Бог  не му е говорил.

По светски си обясни, че собственото му подсъзнание оформя отговорите на въпросите, които си задаваше, че те са били някъде дълбоко заровени в него, но той не го е осъзнавал.

Всичко, на което го бяха учили като малък му се струваше като приказка, към която човек се придържа в тежки времена, която му осигурява една фалшива котва, за която да се захване.

Цялото великолепие и церемониалност в църквата, за него се бе превърнало в лицемерие. Всички бяха убедени, че техния Бог е истинския, че те са праведни и ако са негови последователи, ще намерят покой и спокойствие в отвъдния живот, но това не важеше за него.

Срещна Зина и продължи да ходи с нея на църква, но нямаше смелост да ѝ разкрие , че е загубил детската си вяра в Бога, страхуваше се да не я загуби. Беше влюбен, а какво ли не прави човек в името на любовта.

В неделя, когато беше на църква, докато другите се молеха, той си мислеше за децата, работата и съпругата си. Привидно изпълняваше всички ритуали , но не изразяваше гласно мнението си.

Но когато научи, че диагнозата на жена си в болницата, окончателно реши, че няма Бог.

Но сега той отново бе тук , в църквата. Зина му бе подарила златно кръстче и му  го беше окачила на врата. Тогава му бе казала:

– Носи го и никога не го сваляй от себе си!

Той го носеше, не защото вярваше в онова, което символизираше кръстът, а просто като украшение.

Желязко обхвана с ръце малкото кръстче, но в него не усети никаква сила. Беше дошъл в църквата не заради това, което вярваше, а заради онова, в което вярваше Зина.

Вътре бяха коленичили няколко вярващи потънали в молитва.

Желязко неволно коленичи и затвори очи. Почувства се като онова малко дете, което със страхопочитание влизаше на богослуженията.

Изплака тихо мъката си и усети мир в сърцето си. И докато се чудеше какво да прави, той чу съвсем ясно:

– Има надежда за жената Зина, само вярвай!

Катя беше едва на 30 години. Работеше в близката детска градина и същевремено с това се грижеше за трите си малки деца.

Тази сутрин се бе събудила със силно главоболие. Главата ѝ бе изтръпнала. Странното усещане ѝ подсказваше, че нещо не беше наред.

Нещо не беше наред почти от месец. Бяха ѝ се появили синини по гърба, след това обезпокояващо се разрастнаха и когато тя реши да отиде на лекар да се посъветва с него, внезапно изчезнаха, като оставиха по гърба ѝ големи петна. Венците ѝ побеляха.

Катя беше жизнерадостна и млада жена, която бе свикнала с часове да тича след 5-6 годишните деца в детската градина, но започна внезапно да губи сили. Едва се изкачваше до дома си, който се намираше на четвъртия етаж.

Някои от сутрините едва ставаше и пропълзяваше на четири крака. Спеше на пресекулки по 12-14 часа, а щом се събудеше, се чувстваше толкова уморена, че отново лягаше да подремне.

Мъжът ѝ я придружи до свой познат лекар, но той не можа да даде някаква определена диагноза. Катя усещаше болки в костите си.

Лекарят бе в недоумение, какво може да е това. Но на Катя каза:

– Вероятно имате мигрена.

И ѝ препоръча аспирин, от който се засили кървенето от бледите венци на Катя.

Тя  бе енергична и жизнерадостна по природа и по-скоро се учуди, но не се разтревожи много. През живота си не беше боледувала сериозно, за това болниците бяха абстрактно и непонятно място за нея. До този момент не бе ходила на консултации при никакъв специалист.

Обясняваше на познати странните си симптоми така:

– Сигурно е от преумора или лошо храносмилане, – смееше се тя. – По цял ден съм с деца, вероятно съм се малко депресирала и напрежението ми е дошло май много.

Дълбоко в нея започна да се прокрадва съмнението, че в тялото ѝ става нещо опасно и смъртоносно.

Най- накрая Катя остави трите си деца при съседите и отиде при личната си лекарка, която настоя веднага да ѝ се направят кръвни изследвания. Назначи ѝ рутинна кръвна картина.

Лаборантът, докато вземаше кръв от вената на Катя се загледа с изненада в цвета на кръвта ѝ. Тя беше водниста, бледа разредена течност, която изобщо не приличаше на кръв.

До края на деня Катя не получи никакъв резултат от тези изследвания. На другия ден ѝ се обадиха по телефона:

– Извинете, но се налага, отново да ви вземем кръв.

– Кога да дойда? – попита Катя.

Тя имаше много натоварен график. Децата, натоварената чанта с продукти, която трябва да освободи и осибено рибата, която трябва да остави в хладилника, и куп още недовършени неща за деня.

Напрегнатият тон в гласа по телефона, подчертаваше, че случаят е спешен:

– Елате веднага! Чувате ли ме? Веднага!

Предстоеше борба и не се знаеше, какъв щеше да бъде изходът.

През 1901 г. първи получил Нобелова награда Вилхелм Рьонтген. С неговото име е наречена цяла наука – рентгенология.
Рьонтген имал тежък характер. Той успял даже да се скара с кайзера Вилхелм.
През 1895 г. открива нови лъчи, а през следващите години е публикувал три малки статии за своето откритие. За това пък след него всяка година множество различни автори са написали 49 книги и над 1000 статии.
Докторската си десертация защитил на 24 години.
След като Германия обявила война на Русия, тъй като бил абсолютно аполитичен, той се отказал от професорското място и отишъл в лабораторията.
Студентите не обичали мрачния му вид и сухите, скучни лекции. Той бил изоставен от всички. Ученият продавал всичките си награди включително и Нобеловите медали, а парите давал на държавата „за общо разпределение“.
Рьонтген се грижел за болната си жена до самата ѝ смърт. От всички забравен, той гладувал и едва се движел.
С Рьонтген работел А. Йоффе, бъдещият съветски академик, организатор и първи директор на физико-технически институт в родината си.
Рьонтген загубил за две седмици 20 килограма от теглото си. Именно Йоффе дал пари, за да отиде на преглед при лекар, но трябвало да чака 2 седмици на опашка за рентгеноскопия.
Диагнозата била рак на дебелото черво. Лекарят рентгенолог бил много удивен, когато чул фамилията на пациента и дълго не вярвал, че това е човекът, който е открил рентгеновите лъчи. Лекарят отказал да вземе пари …
Рьонтген е поискал в завещанието си да бъдат унищожени всички документи, писма, скици и недовършени работи.
Той умира през 1923 г. Тялото е било кремирано.

Как ще прекарат лятната ваканция децата ни? В гори, паркове, в планини сред природата или в задушните и затворените пространства на градските апартаменти с конзоли, таблети и телевизори? Аз определено гласуват за първия вариант.
Британско изследване, проведено от Националния тръст по здравеопазването е публикувало страшни за мен цифрите: при децата часовете насаме с природата бързо намаляват. Те прекарват повече време между четирите стени на жилището си или във вътрешността на превозното средство, особено при задръствания.
За растящото поколение природата е една абстракция, а не реалност. Много деца не искат да идат сред природата, защото там „има много комари, бобулечки, които ги хапят и няма Интернет“.
Желанието за разходка е изместено от предпочитанието да се седи в социалните мрежи. Командата: „Марш в стаята си!“ вече не е наказание, защото там има множество мигащи устройства и връзка с Интернет.
Това „дисконектване“ на природата влияе отрицателно, както на физическото, така и на психическото здраве. Как изолацията от природата ще повлияе на растежа, вече може да се прогнозира, но нищо добро не се очаква в това.
Разбира се, това не е никаква медицинска диагноза, но точно описва това, което виждаме навсякъде: природата престава да бъде „майка“, „учител“, „детски кът“.