Живях дълго време в градче, което се намира далеч от моретата на света. Ръководех тамошната банка. Всяка вечер се срещах с играчи в едно кафене. Един от постоянните играчи се казваше Петров. Той имаше един умен малък син, с когото много се гордееше.
Един ден детето започна да рисува морето. Учуденият учител попитал малкия:
– Ходил ли си някога на море?
– Не, –  отвърнало детето.
– А твоите родители?
– Не, господин учителю, моите родители никога не са били на море.
– Да не би баба ти да ти е разказвала за него?
Момчето поклатило категорично глава.
– Баба не знае нищо за морето.
– А ти сигурно си го виждал в някоя книга?
– Не, господин учителю, вкъщи имаме само Библията.
– Защо тогава рисуваш морето?
– Защото го обичам.
Учителят се предал. През следващите седмици каквато и задача да възлагал на учениците си, малкият рисувал все морето. Учителят заръчал на класа всеки да направи картина на най-хубавото си преживяване през ваканцията и малкият нарисувал един рошльо на някакъв безбрежен жълт плаж, а зад него в наситено синьо едно могъщо море. „Ще му мине“, – помислил си учителят. Но се заблуждавал. Момчето продължавало да рисува морето, неотстъпно и непоколебимо.
Успехът му в училище се развалил. Започнало да рисува морето и през другите часове. Изпълвало полетата в тетрадката по математика с вълни. Те преливали от страница в страница, независимо дали трябвало да дели, или изважда, независимо дали решението на задачата било вярно или грешно. Изразходвало толкова много синя боя, че единствената книжарница в градчето трябвало да поръчва от складовете двойно количество сини моливи и сини водни боички.
Извикали бащата в училището. След настойчив разговор с класния ръководител и директора той се върнал вкъщи бесен, твърдо решен да сложи край на това безобразие. Забранил на момчето да рисува със синьо, а на жена си най-строго заповядал да не купува повече от този цвят. Но и това не помогнало.
Учителят казал на учениците да нарисуват Балкана. Малкият  нарисувал морето в червено. Учителят се отчаял. Колкото повече разубеждавал момчето, толкова повече то мислело само за морето. В края на учебната година малкият вече бил нарисувал морето във всички цветове и останал да повтаря.
Една вечер Петров, потиснат, се промъкна след нас в кафенето и се сви в един ъгъл. След няколко игри ни попита за съвет. Очаквахме този въпрос, тъй като предишните вечери беше играл като начинаещ. Мислихме, мислихме,….. В продължение на часове се чуваха само заровете.
И изведнъж някой каза:
–  Да му покажем морето!
И така тръгнахме към морето с всички деца от класа на малкия.

Бащата му сравняваше лошите книги с неродени деца. Погинали в майчината утроба поради несъответствие на прекалено нежното им тяло с грубостта на света, проникваща дори в утробата.
— Ако десет такива деца можеха да оцелеят, те биха направили човека  възвишено същество — завеща бащата на сина си. — Но се ражда най-смътното в ума и най-нечувствителното в сърцето, което издържа резкия въздух на природата и борбата за суровата храна.
Сред скучните сухи думи той търсеше онова, което му беше необходимо. Смяташе, че няма скучни и безсмислени книги, ако читателят зорко търси в тях смисъла на живота.
Скучните книги идват от незаинтересоваността на читателя. В книгите действа търсещата тъга на читателя, а не майсторството на съчинителя.

Един равин отишъл на някакво място и понеже било суша, приканил към пост. Водачът на общността започнал службата и когато произнесъл думите: „Той кара дъжда да вали“, изведнъж завалял дъжд.
Равинът се обърнал към него:
– Какви са достойнствата  ти?
Той отговорил:
– Аз съм обикновен учител и напътствам децата на бедните еднакво с децата на богатите. Ако някой не може да ми плати такса, аз му я опрощавам. Имам и езеро с риба. Видя ли, че мой ученик е небрежен с уроците си, подкупвам го с някоя риба и той започва да учи редовно.
Въпреки изключителното значение, отдавано на учението и на споделяне на напътствията, посветилите се на това велико дело, не би трябвало да се изпълват с прекомерна гордост. В Божиите очи те са само работници, също както и заетите с физически труд. За случая е много поучителни са думите, приписвана на равините от прочутата Академия Явне: „Аз съм Божие творение и моя ближен също е такъв. Моята работа е в града, а неговата на полето. Всеки от нас става рано за да върши работата си. Навярно ще кажете, че аз върша велики неща, а той дребни. Но ние знаем, че делата не са малки или големи, а дали в сърцето си човек е устремен към Небето“.

Хората се раждат, живеят, женят се, добиват деца, умират и това всичко, като че ли правят на сън. Ако човек не се събуди никога няма да разбере красотата и очарованието на живота.
Една история ми направи силно впечатление. Баща чука на вратата на сина си:
– Сине, ставай, събуди се!
– Не искам, татко.
– Време е за училище, ставай! – крещи бащата.
– Не искам да ходя на училище. – отговаря сина.
– Защо? – недоумява бащата.
– По три причини, – казва сина. – Там ми е скучно, дразнят ме и трето мразя това училище.
Но бащата продължава да упорства:
– Тогава аз ще ти назова три причини, поради който трябва да отидеш на училище. Първо това е твое задължение, Второ ти си на 45 години. И трето ти си директор на това училище.
Станете, събудете се! Вие сте вече възрастни. Оставете играчките за децата.
Единственото, което хората искат е да им върнат играчките. Нима не сте чували реплики като: Върнете жена ми. Върнете ме на старата работа. Върнете ми изгубените пари. Върнете ми доброто име и миналите успехи…..
Това на тях им е нужно. Те искат да получат обратно старите си играчки.
Например хората не желаят напълно да се възстаноявят след боледуване, те искат само утешение, защото лечението е свързано с много болка.
Събудете се! Ако вие не се възползвате от това повикване, съжалявам, никой не може да ви помогне. Една арабска пословица гласи: „Градинските рози и блатните тръни се захранват от един и същ  дъжд“.

Изключих котлона и отидох до прозореца. Дръпнах пердето и видях как бледото обедно слънце обагри сивотата на улицата и къщите в нежно бежово.
До мен стигна смеха на децата, които си играеха долу на тротоара. Още трептяха във въздуха възбудените гласове на две момиченца хванати за ръце.
Някъде зад ъгъла една латерна свиреше много стара мелодия….
Аз съм част от всичко това, от този жив град, който обичам и в който никога вече няма да бъда сама.