Група деца били изпратени на лагер през лятото. Там те изучавали стихове от Библията и интересни истории от нея.
След библейския урок на тема „Вяра без дела е мъртва“ едно вечно недоволно момче поискало да се обади по телефона на родителите си.
Ето какво казало детето по телефона:
– Мамо, аз съм …. Тук е много лошо и никак не е интересно. Искам да се прибера. Ела ме вземи, скучно ми е …. Не ми харесва програмата на лагера. Днес ни караха да учим някакъв стих за момиче на има Вяра, което умряло от мързел ….
Такъв разговор, не може да не предизвика смях. Питам се дали учителите не са прекалили с образността или малкият не е бил достатъчно заинтригуван и е слушал само от части?

Живели в едно село двама братя. По-големият се оженил и останал при родителите си, а малкия заживял на края на селото.
Живели в трудни времена, макар че работили много, не били богати.
Веднъж се оказала лоша година. Малкият брат си помислил: „На брат ми му е трудно, жена с деца, родителите ни, всичко на него чака. Ще му занеса няколко сноп от моите запаси“.
Решил и тръгнал. По пътя в тъмното се разминал с човек, който също носел снопи, но не му обърнал внимание. Когато се върнал в дома си видял, че има толкова снопа, колкото преди да тръгне.
Отново взел четири снопа и тръгнал към брат си и пак се сблъскал с непознатия в тъмното, в него той познал ….. собствения си брат.
По-големият брат също си помислил:“Навярно по-малкият ми брат е в нужда, трябва да му помогна“.

Целият този ужас беше непоносим от самото начало. Зачестяващите отсъствия, неясните и подробни извинения, а накрая мъката, конфликтите, самоуниженията и обещанията.

За повечето случаи знаеше, че са безобидни флиртове. Той копнееше за ласкателства, възхищение и признание. В други случаи обаче, отношенията ставаха сериозни и най-често завършваха със секс.

Напоследък тя все по-малко се измъчваше заради тези изневери. По-скоро изпитваше отегчение и досада. Отнасяше се с търпение към подбудите му, но не можеше вече да понася последиците. Най-вече изпитваше досада от обещанията, които следваха, че това няма да се случи повече, че се е промени, че истински се разкайва, че ще бъде верен и ще сложи край на авантюрите си.

Тези обещания изобщо не я трогваха, но беше непоносимо да ги слуша.

Първоначалния шок и унижението, когато разбра за изневерите му, бяха отстъпили пред тоталното безразличие. Нищо друго не оставаше освен да го напусне, но все още не й се искаше, надяваше, че нещата ще се променят.

Въпреки всичко тя още го обичаше. Децата и семейството, за което беше копняла …. не можеше така леко да отхвърли. Бе готова на всичко за да съхрани и малкото, което бе останало.

Те все още бяха заедно, при това за околните изглеждаха щастливо семейство. Не й се искаше да обрече децата си на нещастно детство и разведени родители.

Но никак не и беше лесно, по-скоро й беше ужасно трудно. И понеже личният и семейният живот бяха всичко за нея, нямаше къде да скрие и зарови болката. Не споделяше с никого, а това продължаваше да я мъчи, като ужасна рана, която отказваше да зарасне.

И все пак тя успяваше донякъде да се справи с това …..

Разговаряха вече час. Тя беше мила жена с посребрени коси и разбираща усмивка. Той се опираше на бастуна си и от време на време пристъпваше леко в страни.

Жената работеше в училище с необикновена група от деца. Всяко от тях беше загубило родителите си твърде рано.

– Мисля, – казваше мъжът, – че работата ви с тези деца е много важна. Аз също загубих един от родителите си, когато бях много малък.

Мъжът намести очилата си, прехапа устни, по носа му потекоха издайнически сълзи и със задавен глас продължи:

–  Изгубих майка си, когато бях много малък. ….. Това беше голям удар за мен. Искаше ми се и аз да бъда в такава групичка като вашата, където да мога да споделя мъката си …..Щях да се запиша непременно в групата ви, защото …. – гласът му секна, – защото се чувствах толкова самотен.

– Но майка ви е починала преди шейсет години, – жената го погледна изненадано. – Нима още страдате за това?

– И още как, –  мъжът направи нещо подобно на усмивка и наведе глава.

Бях нещастна, защото мислех, че другите ми причиняват това или онова, че не правят за мен всичко, което очаквах от тях.

Обвинявах съпруга си, децата, колегите, приятелите, близките, ….. за състоянието, в което се намирах.

Мислех си, че ако те бяха по-чувствителни към нуждите ми, ако ми помагаха, ако ме изслушваха, ако не ме осъждаха, без да знаят причината, поради която съм постъпила така, ….щях да бъда по-радостна и щастлива.

Накрая разбрах, че ако аз имам правило отношение към нещата, нищо не може да ми попречи, за да бъда щастлива.

Само промяната в мисленето ме води към щастие и удовлетворение.