Тя беше едва на три годинки, когато разбра, че единият ѝ крак е по-къс и по-слабо развит от другия. Често питаше:

– От къде се е появило това? Защо другите деца го нямат?

Един ден баща ѝ каза:

– За всичко, което ти е отнето, ти се дава нещо ценно.

Това ценно нещо за нея беше любовта. Тя бе лъскавата опаковка, гланцовата хартия и копринената панделка, с които порасналото вече момиченце опаковаше нежелания паралич.

Любовта беше нейната утешителна награда. И хората около нея ѝ я даряваха щедро. Отначало тяхната любов я предпазваше да не обръща много внимание на недъга си, а по-късно стана щит срещи неприятните изживявания, с които се сблъскваше.

Така тя не изпита разочарование, когато разбра, че паралича не е дар, а болест, която я е осакатила. Не страдаше, когато се оглеждаше в огледалото и не изпитваше огорчение, когато ѝ казваха:

– Имаш много красиво лице, но кракът ти ….

Тя страдаше само, когато съзираше тъга в очите на майка си.

Любовта във всичките ѝ проявления като грижа, привързаност, нежност, сигурност, удобство и красота, с които околните я обграждаха в дома ѝ, я бранеха от всякакви болести и страдания.

В конкурса за най-добра снимка на арийско детето, проведено в Третия райх през 1935 г., спечелила снимката на шест месечната Хесси Тафт. Организаторите на съревнованието и самия Гьобелс, на който преписвали  избора на  победителя, не знаели, че момиченцето е еврейка.
Нейната майка Полин Левенсон завела Хесси при фотограф, за да направи снимка на детето за семейния албум.
А фотографът без знанието на родителите изпратила снимката за участие в конкурса.
Момиченцето трябвало бъде скрито в дома му, а няколко години по-късно семейството успяло да напусне Германия и в крайна сметка да стигна до Съединените щати.

Външността на Диди имаше характерните особености на вроденото ѝ заболяване. Поради това, че другите деца ѝ се присмиваха, тя израстна болезнено чувствителна и се затвори в себе си. Но въпреки всичко тя можеше да се превърже към някой, който я обича истински.

За нея се грижеше баба ѝ. Тя я взела, след като родителите  катастрофирали. Тогава била само на 3 годинки.

Диди обичаше природата и много часове прекарваше сред нея. Не познаваше буквите, но много обичаше някой да ѝ чете. Тя проваляше всички психологични и неврологични тестове. Вярно е, че имаше неща, които не ѝ достигаха, но беше хармонично и уравновесено дете. Беше очарователна и същевременно непълноценен човек.

През зимата умря баба ѝ. Тя страдаше и много плачеше.

Веднъж я посети жена, която искрено съчувстваше на това малко създание, отритнато от света. Преди тя често разговаряше с баба ѝ, когато ги срещнеше навън, а на малката даваше различни лакомства.

Диди я прегърна и се разплака:

– Защо си отиде? – извади кърпичка от джобчето на престилката си и попи влагата замрежваща очите ѝ. – Плача не за нея, а за себе си. С нея всичко е наред, тя е във Вечния си дом.

След дълга пауза, продължи да излива мъката си:

– Студено ми е, но това не е от времето. Зимата е вътре в мен, хладна като смъртта. Баба беше част от мен и когато тя умре, част от мен умря с нея.

Погледна към заснежения прозорец и тихо, почти напевно продължи:

– Сега е зима. Аз съм мъртва, но скоро ще дойде пролетта.

Изцелението на скръбта ѝ протичаше бавно, раната от загубата постепенно започна да се затваря. А за това много помогна сестрата на баба ѝ и хората, които съчувстваха на Диди и я посещаваха.

Възрастна пълна жена с късо подстригана посребрена коса, гледаше съчувствено приятелката си. Слаба женица с изморени очи и втъкани бели нишки в някога непокорна буйна коса. Тя внимателно преглеждаше ръцете си, отскубваше нещо от тях и раздразнено го хвърляше на земята.

Край тях мина закръглена жена, все още млада и жизнена, и весело ги поздрави:

– Здравейте! Какво  е станало? – попита тя, усетила напрежението излъчващо се от двете приятелки.

Пълната вдигна очи засмя се и каза:

– С Диди решихме да пооскубем големите тръни ей там. От тях нищо не се вижда към пътя. Но целите ни ръце станаха на таралежи от малките бодлички, които се набиха по ръцете ни, – и протегна дланите си, за да покаже множеството ранички и охлузвания, получени от борбата с високите , полуизсъхнали тръни.

Новодошлата обърна поглед към големия куп, образувал се от победените тръни. Похвали ги за добре свършената работа и предложи да помогне за очистването на заболите се по-дълбоко трънчета в ръцете им.

Диди се засмя, махна с ръка и шеговито каза:

– А сега чакаме да дойде една буря и силния вятър, да ги махне от тук, защото ако ги сложим в кошовете за боклук няма да ги изпразнят.

Жената с децата трепна, но поде шегата:

– Ей, не така! Снощи като затрещя и дърветата започнаха да се превиват, сякаш искаха да се скрият под земята, единствената ми мисъл беше за градината. Още не сме обрали всичко от двора. ….. А вие сега, какви ги говорите …….гледай ги ти, буря им се прищяло. По-добре запалете един огън и ги изгорете.

Едната от приятелките се засмя и каза:

– Че това гори ли? Само изглежда сухо, но още е живо, дори пламък няма да има, ще опуши всичко наоколо.

Едно от децата побутна майка си и плахо каза:

– Горкият Бог, като слуша молбите ни, как ще ги изпълни, като си противоречат?

Майката погали детето и тихо каза:

– Добре, че Бог не винаги изпълнява това, което искаме. Той знае кое е добро за нас.

Бог благославя тези, които осъзнават нуждата си от Него.
Той няма нищо против да има мач по борба с вас, защото при борбата има контакт с вас. Това означава, че сте близо до Него, а не далеч и Той не е равнодушен към вас.
Какви проблемите имате в живота си точно сега? С децата, съпруга, финансите си или вашето здраве – това са само симптом. Вашата истинска борба е с Бога.
Каква е твоята борба с Бога? Вашият най-голям борба е, когато нещата не вървят по начина, по който ги искате или стават много по-бавно, отколкото ви се иска и тогава вземате нещата в свои ръце. Не чакате, не се доверявате на Бога, не се молите, не мислете, че Бог ще осигури вашите нужди, а бързате да получите.
Какъвто и да е проблемът в живота ви, той се свежда до две неща:
Ще се доверите ли на Бог да се погрижи за ситуацията?
Ще се покорите ли на Бога и ще направите ли правилното нещо, дори ако това не ви е много по вкуса?
Коренът на всички наши конфликти в живота е, че не искаме да сме отговорни за действията си. Искаме да бъдем като Бог. Затова Бог казва: „Добре, нека да идем навън и нека да се преборим – аз и ти, един срещу друг. Нека видим кой наистина владее положението“.
Обичам аналогията с борба, тъй като целта на борба е да притиснеш другия на тепиха. Откъде знаете, когато сте спечелили? Когато ви кажат: „Отказвам се“.
Бог чака да кажете, че ще се борите със себе си толкова дълго, колкото е необходимо, за да разберете същността на нещата.
Защо ни е трудно да дадем контрола за проблемите си на Бога? Какво ни пречи да кажем: „Предавам се“?
Какви промени могат да се направят, така че да се забавят нещата, чакайки Бога, давайки му шанс да работят за наше добро, вместо да вземем нещата в свои ръце?