Гошо беше на четири- пет годинки, когато майка му го бе оставила при леля му за известно време. Той беше кротко и мечтателно дете, което можеше да се забавлява с предметите, които стояха пред него.

Понякога седеше пред къщата, загледан в пространството без да се движи. Леля му забелязваше само как мърдат устните му, сякаш си разказваше някаква приказка.

Тя се тревожеше, че е постоянно сам. Опита се, да го сприятели със съседските деца, но те го намираха за много скучен и бързо го изоставаха. Гошо не търсеше тяхното прителство, излягаше се на тревата и се втренчваше в нищото.

Леля му реши да го разнообрази и му купи играчки, но Гошо поигра малко с тях и се завърна към обичайните си занимания. Подреждаше предметите от масата: две чаши, пепелник, ваза, няколко кламера, лъжица по някаква си своя логика, смяняше местата им, образуваше фигури с тях и така по цял ден.

През нощта заспиваше прегърнал едно старо проскубано, плюшено мече.

Понякога леля му се опитваше да наруши спокойството му. Предлагаше на детето да излязат на разходка, да отидат до магазина, но Гошо вдигаше само рамене, изненадан от активността ѝ.

Веднъж тя трябваше да посети една жена, която живееше в края на селото.

– Искам да остана в къщи, – каза детето.

Тя не пожела да го остави.

– Тръгваш с мен, – настоя лелята.

Но Гошо не отстъпи:

– Искам да остана у дома. Не ме е страх да бъда сам. Мечето ще ме пази, – погледна умоляващо леле си. – Няма да отварям на никого.

Изведнъж лелята се ядоса, заради упорството, за отчуждението му, заради флегматичния му нрав, за липсата му на какъвто и да било интерес към останалия свят.

– Идваш с мен, – извика тя. – Няма какво повече да говорим.

– Не, лельо, оставам, – каза тихо и търпеливо Гошо.

Нима лела му не можеше да схванене нещо толкова просто?

Тя му удари един шамар по бузата. Продължи да го удря с двете ръце по раменете, гърба. Удряше го силно в яростта си.

Гошо изтърпя мълчаливо пороя от удари. Изчака гневът ѝ да мине, а след това я погледна с широко отворените си очи и я попита:

– Защо толкова много ме мразиш?

Леля му се сепна. Разплака се и го прегърна. Целуна го по главата и му разреши да остане в къщи. А когато се върна, след по-малко от час, му каза:

– Извинявай, бях много груба с теб.

– Няма нищо, – каза Гошо. – Всеки се ядосва.

След няколко дни, когато майка му дойде да го вземе, леля му го целуна с много любов по двете бузи. Гошо отвърна учтиво с целувка, но със стиснати устни.

Един свещеник бил извикан да се помоли за болно дете, което няколко дена имало висока температура.
Свещеникът дошъл и започнал да се моли.
След няколко минути пристигнала и „Бърза помощ“, която родителите на детето били извикали много по-рано.
– Свещеник дойде да се моли за детето ни, бихте ли изчакали за малко в кухнята, – помолили родителите лекарят и медицинския екип от „Бърза помощ“.
– Какво, толкова ли е зле? – попитал уплашено лекарят.

Завиха в една пряка, която водеше към гарата. Качиха се в един вагон и влакът запълза бавно нагоре по хълма. Пред очите им градът бавно потъваше.

Двамата мъже бяха силно загорели, яки и силни, различаващи се само по възрастта си. Младежът беше русоляв със сини, като дълбоки води, очи. Викаха му Стан, изглежда това бе прякорът му, а не истинското му име.

Спътникът му бе чернокос с почнала да посребрява коса и наситено зелени очи, които имаш чувството, когато ги гледаш, че святкат в мрака. Младежът почтенно се обръщаше към него и го наричаше бай Стамат.

Днес двамата бяха решили да посетят манастира, който се бе сгушил зад върха, но от другата му страна. Стамат беше ходил много пъти там, но младежът щеше да го види за първи път.

– Знаеш ли легендата за манастирът? – попита Стамат.

– А, онази история ли? – попита Стан. – В кръчмата един старец щеше да ми я разказва, но така и не остана време. Ако я знаеш, разкажи ми я, бай Стамате, ще ми бъде интересно, преди да видя онова място.

– Преди много години, – започна Стамат, – на този хълм живеел свети Давид. По това време в града живеела царската дъщеря, която имала любов с един княз, но той я напуснал, а тя била бременна. Когато разгневеният ѝ баща я попитал за името на злосторника, принцесата не посмяла да издаде любимия си и набедила свети Давид.

– Колко подло, – възкликна Стан, – а не се ли е страхувала, че набеждава свят човек?

– Разяреният цар заповядал да доведат светецът в палатите му, – продължил разказа си Стамат. – После извикал дъщеря си и повторил обвинението.

– И той се е вързал на нейната лъжа? – подскочи Стан. – Нима е смятал, че свят човек е способен на такова нещо?

– Тогава светецът докоснал с тоягата си корема на принцесата, – продължи да разказва Стамат, а очите на Стан се ококориха. – Станало чудо. От утробата прозвучал гласът на детето и назовал истинския виновник. Светецът направил така, че принцесата родила камък.

– Това се казва чудо, – ахнал Стан и разрошил буйните си коси с ръка.

– От този камък извира поточето на свети Давид, – каза Стамат. – Жените, които искат да имат деца, се потапят в свещения извор.

Стан замислено добави:

– Интересно, свети Давид е мъртъв, но чудодената му сила е останала.

Когато пристигнаха и двамата се отправиха към чудодейният извор.

По-късно Стан застана до манастирската стена и се загледа надолу към града. Долината бе обвита в синкава омара. На изток и запад се простираха градини, любимото място на веселите компании.

Дора паркира колата и седна в бара. Поръча си кафе без кофеин с мляко. Докато чакаше, реши да се обади на сестра си и бързо набра номера ѝ. Когато сестра ѝ вдигна Дора каза:

– Новия наемател е много разхвърлян, из цялата вила са пръснати книжа, няма къде човек да стъпи. Внимавай, ще си имаш проблеми с него.

Дора усети, че сетра ѝ я слушаше по-внимателно от друг път.

– Много си се променила, – отбеляза сестра ѝ.

– Добре съм, нищо ми няма, – бързо реагира Дора.

– Гласът ти е някак променен. Звучиш като възрастна, това може би е от напредването на бременността ти.

– Глупости, – засмя се Дора, – същата съм си.

– Не, не е така, – не се съгласи сестра ѝ, – звучиш някак тъжно. Да не си се забъркала в някаква каша?

– Само каши ми трябват, това пък от къде ти дойде на ум, – трепна Дора. – Сякаш моите проблеми са малко.

– Ами тогава, – заяде се сестра ѝ, – заеми се да намериш баща на детето си.

– Това теб не те засяга, гледай си своите неща, – сопна ѝ се Дора. – Защо ми говориш така? Правя ти услуга, проверих новият наемател и състоянието на къщата ….

За Дора беше важно да чуе познат глас. Сестра ѝ бе само две години по-голяма от нея. Трудно е  да се каже, че се обичаха, но двете израстнаха заедно, а сега по-малката пожела да чуе гласа на кака си, липсваше ѝ.

– Нашите пак се скараха, – поде разговора отново сестра ѝ.

Дора като чу това ѝ се искаше да затвори телефона. Цялото ѝ тяло се разтрепера.

– Както винаги създаваш раздори. Майка отново ме упрекна, че съм те оставила във вилата. Успя да ни скараш.

Всичките приказки на сестра ѝ, не представляваха особен интерес за Дора. Те бяха като за живот, в който нищо особено не се случва. Искаше ѝ се да сподели, да ѝ каже, че и при нея има промяна, но не желаеше да го изявява гласно, искаше ѝ се, сестра ѝ сама да се досети, да напипа нещата, да бъде по-настоятелна, но явно днес не беше деня.

Дора попита сестра си:

– Как са децата и мъжът ти, – сякаш беше на 70 години и се стараеше да не загуби миналото си.

– Добре са, нещо друго да кажеш?

– Не се тревожете за мотоциклета вързала съм го с верига.

Сигналът прекъсна разговора и Дора остана сама. В живота ѝ бе настъпила промяна, освен детето, което очакваше и се надяваше това да е за добро.

Един психолог е казал: „При всяка възможност, хващайте детето си за ръка! Това няма да ви отнеме много време и то ще престане да протяга към вас дланта си.
Всичко, което правим в живота на нашите деца се връща стократно.
Ако детето расте в доверие, то ще се доверява на другите. Ако малчуганът е обичан и подкрепян, той ще бъде внимателен и грижовен.
Но има грешки, които възрастните извършват под въздействието на гняв или равнодушие, без да се замислят, че това може да преобърне малката детска душа.
Ние много силно обиждаме нашите деца, когато не ги разбираме. Всеки вик, нарушение на правилата и дори пакост са зов: „Обърни ми внимание! Обичаш ли ме!“
А сега откъснете поглед от монитора и погледнете към вашето дете. Ето то е свило пухкавите си юмручета, смешно е сбърчило носле и широко се усмихва със своята беззъба уста. Дори и да е по-голямо, то също се нуждае от вашето внимание.
Детето ви обича безусловно, във всякакво настроение, когато му носите подаръци или просто защото сте негови майка и баща.
За една такава усмивка, бихте дали всичко на света!
Спомняйте си често за това и обичайте своите деца!