В Екатеринбург е започнал съдебен процес срещу жена, която е ударила дете с колата си на пешеходната пътека. Тя от десет месеца се движи в своето BMW. Игнорирайки червения сигнал на светофара блъска десетгодишно момче, което почива от раните си.
По-странното е, че виновницата за ДТП не обърнала внимание на детето, а започнала да разговаря по телефона като веднага споделяла какви щети е понесал колата й.
Бърза помощ извикали очевидци на произшествието, но вече било много късно. До този момент жената е глобявана за превишена скорост и каране по тротоара. Наказанието за това произшествие е 5 години лишаване от свобода, но съдът може да произнесе и странно решение, като например злополучната шофьорка да забременее в най-кратък срок.
Не се смейте! Това не е единствения случай, когато се проявява небрежност спрямо човешки живот. Скоро преди това, 20-годишна жена е ударила дете на пешеходната пътека и забележете, първата й грижа била доколко е пострадала колата й. Тази млада дама била известна бизнесменка в района.
Чудя се къде ли милите дами са скрили майчинския си инстинкт? Защо за тях е по-важно състоянието на колата, отколкото живота на едно дете. Това някакъв необикновен синдром ли е? Нима съвременото възпитание е станало такова, че такива случай  да се подминават безнаказано.

Наблюдавали ли сте децата? Те притежават забележителни качества, които загубват, когато пораснат. Обичат сами да преоткриват света. Не се страхуват, че правят нещо както не трябва. Опознавайки новото, придобиват опит и изживяват случилото се със силни емоции.Припомнете си как изглеждат очите на дете, когато ви разказва за своето „ново“ откритие. Какъв възторг искри от него, когато се впуска в поредното приключение.
Неговите чудеса за вас не значат нищо, те са обикновени тривиални неща. Децата обичат промените и откритията. Помолете ги да разкажат за своите планове, изслушайте фантазиите им. Тогава ще разберете как един живот може да бъде пълен със потресаващи събития и радост.
Всички ние сме били деца и сме мечтали. Били сме готови да превземаме светове, да нагазим в непознатото, макар това да е било забранено от родители и учители, но с годините ставаме по-внимателни. Много мислим и разсъждаваме. Поредната порция от въпроси непрекъснато ни облива. Трябва ли наистина да го направя? Какво ще стане след това? Колко време ще ми отнеме? Заслужава ли си усилието? Ставаме все по-рационални, затворени в някакъв строг порядък. Даже малките неща правим по навик, за да не срещнем неочакваното. Живота ни става предсказуем. В него няма сюрпризи, нови срещи, бурни преживявания, от които дъхът ни да спре.
Ние знаем какво ще стане утре, след месец, след година. Но това знание радва ли ни?
Искате ли тогава живота ви да се промени? Ако наистина го желаете то непременно ще стане. Как ще стане това? Започни с най-простите неща.
Например, измени маршрута до работата си, измисли си ново хоби. Тогава може би ще откриеш някой скрит свои талант, не спирай продължавай да го развиваш, Направете нещо непривично за вас. Отворете се за нови приключения и срещи. Срещнете предизвикателството с усмивка. Тогава живота ви ще разбие скучната рамка на ежедневието и вие отново ще се усетите, че сте човек.

Когато бил малък, баба му често му повтаряла:
– Ще дойде ден и ти вече ще си голям. Когато ти стане тежко иди в църквата. Там ще ти олекне.
Минали години. Момчето пораснало. Живота му бил тежък и труден. Тогава си спомнил думите на баба си и отишъл в църквата. Непознат се приближил към него и наставнически му казал:
– Не дръж и двете си ръце така.
Дребничка женица прибягвайки край него строго замърморила:
– Не стой там!
Трета направо му закрещяла:
– Как можеш да се обличаш така?
Отзад го подръпнали:
– Неправилно се кръстиш.
Накрая при него дошла една жена и му казала:
– Трябва да излезете от църквата. Купете си книжка, в която е посочено как да се държите тук и тогава елате пак.
Излязъл човекът от църквата. Седнал на пейката и горчиво заплакъл. Изведнъж чул глас:
– Какво ти е, дете, защо плачеш?
Повдигнал човекът просълзеното си лице и видял Христос. Тогава с болка запитаният отговорил:
– Господи, не ме пуснаха в църквата.
Исус го прегърнал и му прошепнал:
– Не плачи, мен отдавна не ме пускат тук.

Застанете пред огледалото и отговорете откровено на въпроса: Казвате ли винаги истината? Вероятно една част от вас ще кажат, че никога не лъжат, но възможно ли е това? Следите ли внимателно мисълта ми? Ако нещо е неприятно за някого, казвате ли му го? Ако отговора ви е да, нека да проверим дали е така.
Вероятно работите и имате началник. Казвате ли му винаги истината? Ако отговора ви е да, със сигурност мога да твърдя, че вие често сменяте работата си или зад вас стои някой силен, който ви защитава в такава ситуация. Но нека да продължим. Когато сте с приятели, достатъчно честен ли сте, за да им кажете истината в очите? Ако отговора ви е пак да, то вие често си сменяте приятелите или ако ви видят решават, че имат да вършат важна работа. Вярно е, че между приятели може да се говори и за неудобни неща, но за това няма ли граница? Колкото и да сте търпелив, не смятате ли, че понякога несправедливо ви обвиняват?
Е, може хора с определени професии или на дадено място да са искрени и да казват само истината.
Погледнете журналистите, те си навират носа  там, където най-малко са ги искали. Дали пък те не са точно търсените хора от нас? Какво да се прави и те си имат редактор над главата, който важно им казва, че това не става, не е актуално или че такова нещо е невъзможно да се публикува. Ако някой от тях реши да стане „независим“ и публикува неща, които не трябва да се разкриват, то за такива има избрани „горили“ с палки и ако това не ги вразуми, намесва се огнестрелно оръжие. Е, какво май малко страшничко стана?
Виж в правителството са солидни хора, навярно те са по-искрени. А може би те казват истината само в определени ситуации. Например, когато трябва да оплюят някой от опозицията или за човек, който им е неудобен, не скъпят думи, за да излезе истината наяве. А в останалите случаи?
Каквото и да си говорим трябва да признаем, че сме объркали посоката и трябва да търсим на друго място  хората, които винаги казват истината.
Погледнете едно малко дете. Каквото и да каже възрастните го вземат за несериозно и всичко приключва до тук. Спомням си историята за едно малко момченце, което трябвало да се обади по телефона вместо баща си. Баща му го инструктирал как да постъпи, като му обяснил, че вероятно него търсат по телефона, но той не иска да разговаря с този човек и за това то трябвало да каже, че го няма. Момчето вдигнало слушалката и след като отсреща попитали за баща му, детето казало, че баща му го е помолил да каже, че го няма в къщи. Смешно, но и трогателно! Растем и стареем, така че желанието да останем деца е неудовлетворимо.
Като се замисля май е имало хора, които смело са можели да кажат истината дори и на владетели. Кои ли са те?
Погледнете, кой около царя се движи свободно и може да разговаря с него? Шута. Макар под формата на шега, той е можел да каже истината. Не съм чула шут да е изгубил главата си за това. Хубавото в този случай е, че след като царя се посмее от сърце, често се замисля над казаните думи.
Е, и какво излезе? За да казваш истината трябва да си дете, на което никой не  обръща внимание или да си шут. Нима всички трябва да станем шутове, за да обърнат внимание и решат наболелите въпроси в обществото ни отговорните хора за това?