Борко обичаше спорта, но все не го включваха в отбора.

Днес се оплака на дядо си:

– Имам момчета, които са добри и ги избират първи за всеки мач, а мен не.

– Изглежда имаш повече ентусиазъм, отколкото умения, – усмихна се дядо му.

Борко въздъхна:

– Вероятно е така. Често съм последен, от тези, които избират, ако изобщо стигнат до мен. Толкова ми се иска да съм от „избраните“.

– Хубавото е, че Бог няма предпочитания, – каза дядото. – Неговият избор не се основава на външен вид, положение или дарба. Всеки от нас има значение за Господа, независимо от спортсменските му способности.

– Е, Бог е друго нещо, – тъжно отбеляза Борко.

– Той те обича, – поклати глава дядото. – Избрал те е и те призовава по име.

– Да, знам това, – намръщи се Борко, – но аз не говоря за спасението и познанието на Бога.

– Това, че те е осиновил и избрал за свое дете, по-малка стойност ли има от признанието в този свят? – попита старецът.

– Не, не – Борко размаха ръце. – Тези две неща изобщо не могат да се сравняват.

Дядото погледна внука си с облекчение.

Понякога думите могат да са причина за неловки или дори болезнени моменти.

Коментари от рода:

– Наистина ли е ваш син?

– Мислех, че сте бавачката.

– О, нищо чудно, че не прилича на вас.

Биха жегнали жестоко някой родител, който е осиновил дете.

Един ден Марко се прибра разочарован от училище.

– Какво се е случило? – попита го майка му.

– Няколко деца днес в училище казаха, – Марко тежко въздъхна, – „Хората, които не обичат децата си, ги дават за осиновяване“.

Майката разтревожено попита:

– Какво им отговори?

– Казах им, че биологичната ми майка е най-смелата жена, която познавам, и че ме е обичала толкова много, че е избрала осиновяването, – възкликна радостно Марко.

Майката прегърна сина си и му каза:

– Марко, гордея се с теб.

Година след година Георги наблюдаваше как смъртта поглъщаше приятелите му.

Скръбта не го удари изведнъж. Тя се промъкна бавно чрез вина, мълчание и лъжата, че истинските мъже продължават.

Започна да пие повече, но работеше усърдно.

– Всичко е наред, – казваше си той, – аз все още осигурявам семейството си.

Но истината бе, че всичко се разпадаше.

Най-накрая Георги загуби всичко. Образа, работата, илюзията си за сила.

Тогава се случи нещо изненадващо. Той спря да се крие и се обърна към Бога.

Намери хора, които не искаха непременно да бъде силен, а му дадоха възможност да бъде истински.

И там в дълбоката яма, в която бе попаднал, Георги осъзна:

– Аз сън Божи син. Не че съм го заслужил, нито това, че съм се справил добре с мъката си, а защото Бог е близо до съкрушените, които са се доверили на Исус.

Дори в болката, сълзите, дните, в които не можете да станете от леглото … Не сте изоставени. Не сте дисквалифицирани. Вие все още сте Негово дете.

Митко въздъхна:

– Хората в нашия свят търсят любов. Всеки от нас се нуждае да обича и да бъде обичан. Но любовта я търсим на грешни места.

– Очакваме обич от родители, дете, съпруг, приятели, …., – добави Здравко.

– Да, но родителите ни остаряват и умират, – тъжно се усмихна Митко. – Децата порастват и създават свои семейства, за които се грижат. Съпрузите са заети с работа или са много изморени. А приятелите в повечето случаи са повърхностни и егоистични.

– Кой може истински да разбере, каква е нуждата на човешкото сърце? – попита Здравко като прибави. – И кой може да я задоволи?

– Къде се намира истинската любов? – смръщи вежди Митко.

Отговорът бе:

– Любовта се намира в сърцето на Бога и Той я излива изобилно върху нас.

Милена погледна към двора и извика:

– Външната врата е отворена. Къде е Роси?

Преобърна цялата къща, но не я намери.

– Тя е само на две години, – хвана се за главата Милена. – Накъде е тръгнала?

Изхвърча от къщи и започна да я вика:

– Роси, Роси, къде си?

Нямаше я никъде.

Сърцето на Милена биеше лудо, докато тичаше колкото можеше по-бързо към края на улицата, където имаше оживено кръстовище.

Зави и я видя.

Роси беше преметнала чантата на майка си през рамо и стоеше съвсем спокойна, но беше боса.

Детето не осъзнаваше, че е в опасност.

Милена потръпна:

– Като си помисля какво можеше да ѝ се случи, ако не я бях намерила веднага.

Грабна я в прегръдките си, като се смееше и плачеше едновременно.

Понякога, като Роси, се отдалечаваме от Бога и може дори да не осъзнаваме в какво опасно положение се намираме. Затова имаме нужда някой да дойде да ни потърси.

И Бог ни търси, защото желае да възстанови връзката ни с Него.

Когато изгубеният бъде намерен, има радост и празник, които съответстват на тези в небето.