Това се случи преди четири години. Дора много добре си спомняше този ден.
Тя вървеше към фермата с един кош, а в църквата имаше опело.

Извикаха я две жени, които седяха на пейката. Дора не ги бе виждала по-рано тука. Едната бе на педесет и изглеждаше на добре обезпечен човек. Другата бе по-млада и също така стилно облечена, навярно дъщеря ѝ.

Дора ги приближи.

– Можете ли да ми кажете, кога ще свърши всичко това? – Махна с ръка по-възрастната към църквата. – Искам да си запаля свещ.

– Вие и сега можете да влезете, – каза Дора. – По време на опело това не е забранено. Те са в дясно, а вие отидете към светилника, който е от ляво. Там е свободно и никой няма да ви пречи.

– Не, няма да отидем. Ще почакаме.

– Ще трябва дълго да чакате. Опелото скоро почна.

– Няма нищо. Все още ми е рано да гледам …..смърт, гробове. Рано ми е да мисля за всичко това, – каза с раздразнение жената, а дъщеря ѝ закима в знак на съгласие.

В църквата имаше опело на момче. Двама мъже изнесоха майка му, която бе изпаднала в безсъзнание.

Дора си спомни думите на баща си: „Живей всеки ден, сякаш той е последния“.

И тя отиде при жената и дъщеря ѝ и им говори, че никой не знае кога ще дойде денят му, но човек трябва да бъде готов за него …..

Мина цяла година. Дора влезе в църквата и там завари младо момиче, което ѝ се усмихна.

– Дойдох да запаля една свещ, – това беше дъщерята на онази жена, „за която смъртта, гробовете, бяха неща , за които е много рано да мисли…“

– Как е майка ви? – попита Дора.

– Тя почина преди един месец. Инсулт. Щяхме да пътуваме  на екскурзия в Европа, но…

– Много съжалявам, – каза Дора.

А в главата ѝ започна да се върти като досадна муха мисълта: “ Твърде рано е да мисля за всичко това…“

Студент редовно закъснявал за лекции.

Един ден професорът раздразнен от поведението му го попитал:

– Вие служили ли сте в армията?

– Да, – отговорил студентът.

Професорът го погледнал заинтересовано.

– И какво ви казваше старшината, когато закъснявахте за строя?

Студентът се засмя, а после спокойно каза:
– Здраве желая, другарю лейтенант.

Денят беше прекрасен. Марин и приятелите му решиха да отидат на уиндсърфинг и да пояздят вълните. Когато пристигнаха и възторжено нахлуха в солената вода, те видяха рядко животно, което се появи от водата.

– Хайде да видим какво е това чудо там, – предложи Петър, един от приятелите на Марин.

Когато любопитните мъже наближиха животното, чуха жални звуци.

– Сякаш плаче, – каза Захари.

– Това е малкото на кит, – забеляза Симеон. – В какво лошо състояние е само.

– Силните вълни не му дават възможност да се движи, – обясни Марин. – Блъскало се е безпомощно тук и е останало без сили.

Животното бе видимо изтощено и много изплашено.

– Хайде да го преместим на място, където водата ще е достатъчно дълбока за него, – предложи Петър.

Китът бе толкова слаб и изтощен, че се наложи на мъжете да го носят на ръце, за да не потъне.

Животното продължаваше да издава същите жални стонове, а Марин като го прегърна, му говореше:

– Не се страхувай, малкия. Сега ще те занесем на по-дълбоко място. Там ще се чувстваш по-добре. Успокой се, не плачи.

Цели шест часа мъжете поддържаха кита, за да може животното да възобнови силите си и да заплува самостоятелно, без чужда помощ.

Мъжете не знаеха какво е станало с майката на кита, но се надяваха той да я намери отново. Това все пак бе някаква надежда в сравнение със самотата, на която бе обречен. Безсилен, слаб и немощен изхвърлен на неизвестен плаж.

Остави ли ѝ поне малко храна, не мислейки само за себе си?

Тя оцелява в студа, подгизва в дъжда, чакайки някой, може и съвсем несериозно, да я погали или повика.

Погледнете в очите ѝ. В тях има болка, безразличие, плач, ….

Това е представител на един от по-малките ти братя. Не я прогонвай! На нея са ѝ достатъчни нейните несполуки.

Ние тичаме нанякъде, безразсъдно ден след ден.

Как мислите, защо Бог ни е избрал да бъдем, нека да не е „по грешка“, по-съвършени от другите в природата? За да бъдем по-отговорни. Създателят ни ги повери, за да се грижим за тях.

В семейството на Лили и Сотир се случи прекрасно събитие. Лили забременя и чакаше да роди момченце.

Една сутрин, когато Лили беше в петия месец по време на сутришна гимнастика, тя получи коремни спазми и отиде веднага на лекар.

Оказа се, че родовата дейност е започнала.

Момченцето се роди в петия месец и тежеше само 680 грама.

Лекарите мълчаха, не казваха нищо утешаващо или ободряващо. Те със затаен дъх следяха всеки час малкият Милен, който лежеше в интензивното отделение. Тук новороденото прекара 107 денонощия без майка си.
Съвременните технологии и специалистите направиха чудо.

Лекарите предупреждаваха:

– Детето може да оцелее, но могат да се появят необратими последствия от малкото тегло и ранното раждане.

Но веселото бебе и родителите му, които го бяха обградили с вяра и любов, победиха.

В един тежък ден Милен беше без маска и тръбички. Изведнъж той обърна глава и се усмихна. Бебето бе отворило широко очи, макар и да не виждаше на този етап, то гледаше право към родителите си.
След малко затвори очи и малко обърна глава към тавана, сякаш каза:

– Аз съм добре! Не губете вяра в мен.

Това малко дете още от първия ден на появяването си показа, какво означава истинска борба за живот. Но важното е, че семейството удържа победа над трудната ситуация.

Милен качваше килограми. Синините му изчезнаха,а и кръвоизливи нямаше.

На своя първи рожден ден Милен сам яде торта.

Сега той е голям и ходи на детска градина.