Един човек се събуди рано сутринта. Нямаше светлина, а зората след няколко часа щеше да обагри небето. И той си каза:
– Който рано става, нему Бог дава!
И тръгна по многобройните си дела, дори в неделя не почиваше и минаваше покрай храма без дори да го погледне.
И така ден след ден, седмица след седмица.
И сам недоумяваше:
– Защо всичките ми работи, като пясък се изсипват през пръстите ми. Може би хората не са прави или аз не съм свършил нещо, което съм знаел, но съм го забравил.
Той знаеше, че не трябва да съгрешава.
Но грешеше.
Знаеше, че за тези си дела трябва да се покае.
Но не го правеше.
Знаеше, че всичко може да свърши трагично.
И не се излъга. Този път не сбърка.
Любовта се радва, когато тържествува справедливостта и истината. Тя всичко претърпява. Готова е да повярва в доброто у човека. Надеждата ѝ не угасва при никакви обстоятелства. Любовта не отслабва.
Който се отказва да обича, пропуска най-доброто от това, което предлага Бог.
Не пропускайте това без значение, как сте. Всяка минута, в каква да е ситуация, във всяка в миг, давайте място на любовта, докато не изпълни живота ви.
Тя ви укрепва и изгонва всеки страх, който краде Божиите благословения от вас.
Любовта няма да позволи на дявола да се меси в делата ви и ще ви освободи от всякакво мъчение в тъмнината.
Позволете на любовта да поработи над упорите проблеми в живота ви. Това е единственото решение, пред което те не могат да устоят.
Човек често се нарича строител на своя живот.
За да бъде една сграда здрава е важно правилно да се положат основите.
Когато Савел поиска да основе живота си на човешка слава, признание и постижения, Бог му откри, че единствената истинска основа за човешкия живот е Исус Христос.
Исус е крайъгълният камък на нашето спасение.
Живот, които може да устои на огън, е построен върху изучаването на Божието Слово и послушанието.
В деня на съда всички наши дела ще бъдат изпитани чрез Божия огън, за това е важно да не бъдем лекомислени строители.
Всички сме имали моменти, когато сме се изкачвали на най-високите части на планината. Когато сме виждали всичко така, както го вижда Бог. И на нас не ни се е искало да слезем от там.
Но Бог няма да ни позволи да останем на върха. В случая ние сме изпитвани, дали ще имаме сили да слезем в долината. Ако имаме сили само да се изкачим до върха, то с нас нещо не е наред.
Да бъдеш на върха с Бога съвсем не е лошо, но Той ни извежда там с цел, да отидем при обладаните от бесове и да ги издигнем към върха.
Ние не сме създадени за върха или да въздишаме, а за долината, за ежедневието, където сме под напрежение и трябва да покажем колко струваме.
Духовното себелюбие винаги има нужда от грим, то отново и отново е необходимо да изкачи планината. Но това се случва рядко, то е изключение от правилата, което в нашия живот с Бога означават много. Ние не трябва да позволяваме на духовното ни самолюбие да ни събори в такива моменти.
Склонни сме да мислим, че за всичко ставащо с нас трябва да се обърнем към душеспасително наставление, но ние трябва да го обърнем в нещо повече от просто поучение, в характер.
Планината не трябва да ни научи, тя трябва да ни промени. Във въпроса: „Какво толкова?“ се крие опасен капан. В духовните дела ние с оценки не сме длъжни да се занимаваме.
Моментите на върха на планината са редки и Бог не ни ги изпраща случайно.