Живял някога един градинар. Той отглеждал цветя за кралския двор. Неговите цветя били изключително красиви. Всяко цвете било произведение на изкуството. Градинарят много се гордеел с това.

Но веднъж на експерименталната му полянка попаднало семенце от глухарче. Глухарчето правело всичко възможно, за да порази градинаря с ярко жълтия си цвят и извънредната си пухкавост. То даже се научило да пуска бели фойерверки в края на пътуването си.

Но градинарят само се дразнел от това.

– Такова просто цвете няма място в кралския двор. В него няма величието на розата, крехкостта на калиите, тайнствената загадъчност на божура. Простолюдие с една дума, – мърморел градинарят, който за пореден път изскубвал поникнали глухарчета.

Но след известно време глухарчето с изключително упорство отново демонстрирало на градинаря своята слънчева главица.

Веднъж в селището дошъл мъдрец. Местните веднага го заобиколили. Всеки искал да получи отговор на отдавна мъчещите го въпроси.

Градинарят също решил да се обърне за съвет към мъдреца.

– Казват, че знаеш всички тайни и можеш да отговориш на всички въпроси, – казал градинаря

Мъдрецът се засмял и поклатил глава:

– А не, аз съм обикновен човек. Такъв, какъвто си и ти. Просто се старая да видя това, което лежи на повърхността, а всички са привикнали да копаят надълбоко.

– Аха…, – градинарят нищо не разбрал от казаното, но решил да не го пита повече за това. – Тогава ми кажи как да се избавя от глухарчето. Работата е там, че аз отглеждам цветя за кралския двор, а глухарчето само пониква в моите лехи. Аз не се занимавам с такива прости цветя, в него няма никакво благородство, вярвам, че ме разбирате какво искам да кажа?

Мъдрецът се замислил, а след това вдигнал очи към градинаря.

– Казваш, че не е благородно цвете? А защо тогава слънцето му е подарил своя цвят? И слънчеви лъчи му даряват целувката си. Това не е просто едно цвете, а усмивката на слънцето на земята.

Градинарят удивен слушал мъдрецът.

– Искаш ли съвет? Получи го. – Мъдрецът станал и изтупал дрехите си. – Опитай се да обикнеш това цвете. Тогава няма да те подмине милостта на слънцето. В крайна сметка, такова упорство като на глухарчето, няма нито едно цвете. А твоята любов ще го направи благородно и …. достойно за кралския двор.

В азиатските страни, когато родителите изпращат децата си на училище, се стараят да изберат най-добрият учител за тях.
Един дядо повел внука си на училище. Когато влязъл в училищния двор ги обградили много деца.
– Вижте колко е смешен този дядо? – засмял се един малчуган.
– Ей, намръщен дебеланко, погледни ме, – направил му гримаса друг.
Останалите деца скачали около дядото и внука, като през цялото време крещели. Скоро учителят звънал със звъмчето и обявил началото на уроците, а децата влезли в училището.
Дядото хванал внука си за ръка и го извел от училищния двор.
– Няма ли да ходя на училище? – попитало детето.
– Ще отидеш, но не тук, – сърдито отговорил старецът. – Аз сам ще ти намеря добро училище.
Дядото върнал внука у дома, оставил го на грижите на бабата и тръгнал да търди най-добрия учител.
Когато виждал някое училище, влизал в двора и чакал децата да излязат в междучасие. В някои училища децата изобщо не му обръщали внимание, в други му се присмивали и го дразнили. Дадото гледал, наблюдавал, а след това си тръгвал.
Посещавайки доста училища, той много се отчаял, че ще намери това, което търси.
Изведнъж забелязал малък двор със схлупено училище. Влязъл в него и се облегнал на оградата. В това време звънал звънеца и децата излезли навън.
– Дядо, лошо ли ти е? Да ти донеса малко вода? -чували се детски гласчета край него.
– В двора има удобна пейка, елате да седнете на нея, починете си, – предложило друго дете.
– Ще ида да извикам нашият учител, – добавило по-голямо момче.
Скоро в двора дошъл и младият учител. Дядото го поздравил и му казал:
– Най-накрая намерих най-доброто училище за внука си.
– Вие се лъжете. Нашето училище съвсем не е най-доброто. То е малко и тясно, – възразил учителят.
Старецът не спорил с него, но се договорил с него, внукът му да посещава имено това училище и си тръгнал.
Вечерта майката на момчето след като изслушала разказа на стареца му казала:
– Татко, ти си неграмотен, от къде знаеш, че това е най-доброто училище?
– Учителите се познават по техните ученици, – казал дядото.

Тази сутрин по хладина дворът се огласяше от равномерното, безучастно към несъвършенствата на света гукане на гугутките, накацали по огромните дървета. Клоните се полюшваха едва едва, озарени от бликащата светлина.

През нощта бе валяло и сега тревата, макар и вече уморена, ухаеше свежо. Най-нежните листа бяха пожълтели твърде рано. От време на време ветрецът се усилваше, както и гукането.

В градината човек с престилка метеше пътеката край цветята, сякаш косеше тишината. Мраморната чешма шуртеше сладко. Изведнъж слънцето плисна лъчите си и всичко наоколо заблестя.

Колко е хубаво човек да се потопи в чудото на утринта, забравил съществуването на тревата, дърветата, реката, която като времето неспирно тече и  отминава.

Въздухът се разцепи от крясъците на птиците. Слънцето се издигна и стана още по-голямо. То хвърли златния си мост към земята, а ние се оставихме на ласката му.

Небето се избистри и стана чисто като сълза. Дойде денят, а с него и радостта в живота.

Първоначално дебеличката Лулу била подарена на рождения ден на една жена, но тя не искала да я вземе в дома си. Майката на рожденичката решила да се погрижи за прасенцето, от една страна от съжаление, от друга да осигури някой и друг тържествен обяд.

Недостатъкът от външността на свинчето се компенсирала с неговата съобразителност.

Когато приютилата я жена получила сърдечен пристъп свинята Лулу веднага се ориентирала и потърсила помощ.

До сега прасето не е напускало заграждението, в което е било затворено, но намерило начин да си отвори вратичката, Лулу напуснала двора и се добрала до пътя. Дочакала, до се зададе някоя кола и легнала на средата на пътя.

Първият й опит се провалил, никой не спрял, Тогава прасето притичало в дома , видяло как е стопанката му и пак хукнало към шосето.

След 45 минути един от шофьорите спрял. Може би си е мислил за някакво богато угощение.

Той хукнал след надигналата се от пътя Лулу и влязъл в дома, където намерил безпомощно лежаща жена. Позвънил веднага в Бърза помощ. Лекарите успели да спасят жената.

Лулу получила за награда поничка с мармалад. Не е много щедро но прасето е доволно.

Надуваемите мебели никога не са се отличавали с добър външен вид и удобство. А какво ще кажете за дивана на снимката?

Този кръгъл диван се състои от две части, външна и вътрешна. Вътрешната част може да се използва за закуски и напитки. Единственият му недостатък е, че не се състои от части, а е цял. Той е висок 85,5 см, диаметърът му е 562 см, а седалките са на височина 44, 5 см.

Надуваемият диван не е предназначен за помещения. Той може да се използва на двора или плажа за голяма компаия от роднини и приятели. Тежи 108 кг и е предназначен за 30 човека.

Входа на дивана е 2 метра. Седалките са меки и закръглени, релефността им създава стабилност.

Ако времето е ветровито, диванът има специални колелца за прикрепване в количка и странична ръчка, за да се премести дивана на по-удобно място.

В комплекта има 1000 ватова помпа, за да не се наложи всички поканени гости да надуват дивана.