За всекиго по нещо

Денят бе слънчев и не предвещаваше нищо лошо.

Двойка млади хора се насочиха към паркинга на супермаркета.

Антон слезе от колата и недоволно се намръщи:

– Поля, погледни, как е паркирал този козел ….

Приятелката му погледна, но не можа да разбере причината за реакцията му.

Вярно, колата малко прикриваше контейнера за боклук, не беше идеално, но имаше къде по-лоши случаи.

Важното бе, че на никого не преграждаше пътя.

Поля погледна към приятеля си, очаквайки допълнителна информация, но такава не последва.

Така или иначе и двамата изгубиха веселото си настроение, което имаха.

Често се концентрираме на това, което не можем да управляваме, но за това пък умеем да критикуваме и поклюкарстваме.

Ако Антон бе вратар на футболен отбор, в този случай той би забил топката в собствената си врата вместо да я отпрати към центъра, защото разстрои не само себе си, но отрови деня и на приятелката си.

Това във футбола се нарича автогол.

Колко често постъпваме така?

Ангел бе от онзи тип хора, които огъваха пространството около себе си и го променяха.

Когато бе умислен тъмнокафявите му очи се вглеждаха в нещо, което другите не виждаха. Така оставяше неподвижен и вглъбен, след което споделяше това, което бе прозрял.

Той се докосваше и допитваше до истината и този допир се отразяваше на лицето му. Гласът, Който му говореше, Го отвеждаше там, където беше най-необходимо да се намеси.

Във всеки човек Ангел откриваше необикновеното, привлекателното и интересното.

Веднъж той каза на жена си Ели:

– Ако нямаше семейство и деца, щеше да бъдеш голяма поетеса. Всичко в теб щеше да избуява в прекрасни словесни форми. Твоята женственост щеше да превръща римите и ритмите в стихове, които щяха да изненадват с неочаквани нюанси и детайли. Можеш да създаваш музика от думи, както създаваш хармония в нашия дом. Ти си вълшебница, Ели, защото превръщаш обикновения живот в поезия.

Тя се смееше на думите му и възразяваше:

– Но какво ми пречат децата? Ако бих искала да създам „необикновени“ стихове, какво би могло да ми попречи?

– Ти имаш талант, Ели, – продължи настойчиво Ангел. – Не бива да го задушаваш под тежкото бреме на майчинството и грижите за нас. Трябва да пишеш всеки ден, описвайки впечатленията, идеите, усещанията и сънищата си. Обещай ми Ели, че няма да погубиш таланта си заради нас.

„Но какво съм аз в сравнение с него?“ – мислеше си Ели.

За нея той бе диригент на невидим оркестър, чиято музика поддържа достойнството и небесния образ у всеки човек.

Ангел виждаше доброто в хората и обръщаше гръб на тяхната тъмна страна. Това бе единствената негова вродена радост, с която озаряваше всички около себе си.

Ангел и Ели бяха необикновена двойка, която заливаше околните с много любов и даряваше мир на хората.

Много млади бездетни двойки са съкрушени от безплодието си. Те не виждат светъл лъч в бъдещето си.

Един ден Лъчезар срещна двама млади, които бяха сключили брак преди 3-4 години. Те излизаха от една клиника. Бяха си правили тестове. Търсеха причината за отсъствието на рожба.

Лицата им бяха помръкнали. Явно изследванията не бяха добри.

– Здравейте, – поздрави ги Лъчезар, – Изглеждате доста обезкуражени.

– И вие на наше място не бихте се радвали особено много – сбърчи нос мъжът.

– Казаха ни, че не можем да имаме деца, – тъжно добави жената.

– Можете да бъдете значими и на друго поприще и без да сте родители, – опита се да ги насърчи Лъчезар. – Вие сте чудно и прекрасно направени, просто трябва да намерите нова цел.

Жената се просълзи:

– Благодаря ви. Чувствам се безполезна щом не мога да имам деца, но от вас чувам, че съм чудно и прекрасно направена. Това ме освежи и ми даде надежда.

– Вярвате ли в Бога? – попита Лъчезар.

– Напуснах църквата преди много години, – поясни жената, – но изглежда трябва да подновя връзката си с Него.

Тази двойка млади хора си тръгнаха с надеждата за придобиване на по-добра цел, отколкото този свят може да им даде.

Така става понякога в живота. Някои не успяват да станат бащи и майки по различни причини. Други мечтаещи за кариера, а загубват шанса си в дните на безработица. Но чрез Исус ставаме скъпо обичани деца на Бога.

Нека вървим по „пътя на любовта“. Това е цел, която надхвърля всяка роля или положение на заетост.

Ралица и Валери бяха млада двойка. Още преди да се оженят, те говореха възторжено, как ще се грижат за децата си, къде ще ги водят, с какво ще ги запознават….

Но времето минаваше, а очакваната рожба не идваше. Двамата решиха да отидат на лекар.

Той не ги зарадва. Думите му бяха много тежки за Ралица и Валери:

– Вие не можете да имате деца.

Примириха се и се прибраха. Единствено им остана надеждата, че Бог ще се погрижи и за това, както досега в живота им.

Изминаха десет години. Ралица забременя. Бременността ѝ премина леко.

Когато дойде време за раждане Валери придружи съпругата си до болницата. Вълнението им бе голямо.

Часовете в чакане се превърнаха в неочаквана безкрайност. Ралица нямаше достатъчно разкритие, за да започне самото раждане.

Лекарят се притесни и предложи:

– Ще направя кесарево сечение.

Ралица се разплака.

Лекарят се опита да я успокои:

– Аз ще направя всичко, което е по моите сили, но ще се молим, защото само Бог може да направи повече, отколкото очакваме.

Ралица, Валери и докторът се помолиха и след десет минути се роди здраво момченце.

Хубаво е, когато медик признава зависимостта си от Божията сила, защото честно казано всички се нуждаем от нея.

Делян, който бе само на две години, бе само с майка си в къщи. Тази сутрин тя отново го сложи във ваната и го наблюдаваше от страни.

– Мамо, мога ли да си поиграя с корабчето, което вчера татко ми подари?

– Да, – каза майката.

Дялан добре се забавляваше във ваната. Крещеше и се смееше.

Майка сънливо отпиваше от кафето си. След това се зае със спиралата.

Делян каза нещо за играчката си, но майка му съсредоточена в грима си, отвърна:

– О, да, това е страхотна лодка …

Делян бързо я поправи:

– Това е кораб.

– Да, точно така, – съгласи се майката, без да осъзнава разликата между двата плавателни съда.

Няколко минути по-късно Делян нещо пак бърбореше за играчката си. Майка му мислейки за съвсем други неща каза:

– Хммм … да, това е хубава лодка.

– Разбери, това е кораб, – недоволно я погледна Делян.

Майка му се оглеждаше старателно в огледалото и само промълви:
– О, да, така е.

Делян възторжено наблюдаваше плаващата си играчка и я награди със всичките похвали, за които се сещаше.

Майка му разсеяно реагира:

– Това е страхотна лодка …

Този път Делян изкрещя:

– Мамо!

Тя се обърна бързо и видя сина си да държи играчката, гледайки я разочаровано:

– Мамо, можеше ли да кажеш кораб?

Това не бе кой знае какъв сблъсък, но като си помисли човек, колко огнени бури предизвиква само с няколко думи.

Неправилно казаните слова водеха до война на две и повече държави, двойките се развеждаха, приятели се разделяха, ….

Езикът е оръжие, не може да се отрече. Небрежна или не на място казана дума може да предизвика виртуален пожар.

Чрез нашата реч можем да съсипем взаимоотношенията си с другите, да превърнем хармонията в хаос, да хвърлим кал върху репутацията на приятел, да обърнем всичко в дим и пепел край нас. Това е страшно.

Думите ми могат да бъдат суетни, дразнещи, прибързани, непочтени, неискрени, горди и злонамерени, а могат да бъдат и скромни, полезни, искрени, уважителни, смирени и мили.

Може да не успеете да укротите перфектно езика си, но е необходимо да подбирам думите си. Решението да запазите сърцето си, ще ви попречи чрез думи безразсъдно да раздухвате пламналия огън.

Вие сте съдът и езикът ви е острието, което регулира посоката ви. Можете ли да кажете на езика си стоп, до тук беше всичко?!