Петър бе въодушевен:

– Мамо, прочетох за майстор на маскировката, който живее във водите на Индонезия и в Големия бариерен риф.

– Интересно, – майката откъсна поглед от телевизионния екран и погледна сина си.

Спечелил малко внимание Петър продължи да разказва за своето откритие:

– Това е така нареченият Мимическият октопод. Той може да промени пигмента на кожата си, за да се слее със заобикалящата го среда.

– Интелигентно създание, – отбеляза майката.

– Освен това, – продължи смело Петър, – променя своята форма, модел на движение и поведение, когато е заплашено.

– Охо! – заинтригувано възкликна майката.

– Може да имитира такива същества като отровната риба лъв и дори смъртоносни морски змии, – завърши наученото Петър.

Майката въздъхна и спомняйки си днешното не много добро поведение на сина си добави:

– За разлика от мимическия октопод, вярващите в Исус трябва да се открояват в света, който ни заобикаля. Можем да се почувстваме застрашени от тези, които не са съгласни с нас и да се изкушим да се слеем, за да не бъдем разпознати като последователи на Христос, но ние сме призвани да Го представяме във всеки аспект от нашия живот.

– Да, но Гошо ме притисна и аз трябваше да се съобразявам с „модела на този свят“, – Петър започна да се оправдава.

– Но можеш да покажеш на кого служиш, като приведеш живота си в съответствие с това, в което вярваш като Божие дете.

– Ох, …. – изпухтя Петър.

– Когато се подчиняваме на Писанията и отразяваме Неговия любящ характер, – продължи назидателно майката, – животът ни може да покаже, че наградите от послушанието винаги са по-големи от всяка загуба.

Сашо пак закъсняваше. Все нещо му се случваше в последния момент преди да тръгне.

Когато отиде на уреченото място, те не бяха вече там. Тъй като предварително се знаеше къде ще ходят, Сашо хукна нататък.

Когато настигна приятелите си, той задъхан ги попита:

– Знаете ли кога и кой е направил първата снимка на жив човек?

– Ох, пак със твоите „великолепни“ открития, – въздъхна Пламен.

– Остави го нека разкаже, – намеси се Асен. – Това е интересно.

Спечелил всеобщото внимание на групата Сашо започна важно и тържествено:

– Първата снимка на жив човек е направена от Луи Дагер през 1838 г. Снимката изобразява фигура на един празен булевард в Париж по средата на следобед.

– Невъзможно! – възкликна Петър. – По това време на деня булевардът и тротоарите би трябвало да са оживени от движението на карети и пешеходци.

– Човекът не е бил сам, – уточни Сашо. – Хора е имало на оживения Boulevard du Temple, където е направена снимката ….

– Но нали каза, че булевардът е бил празен? – обадиха се няколко гласове.

– Просто не се виждат на снимката, – допълни Сашо.

– Как така, ем са били, ем не се виждат на снимката? – ококори очи невярващо експозиция Стефан.

– Времето на експозиция за обработка на снимката, известна като дагеротип, отнема седем минути за заснемане на изображение, което трябваше да бъде неподвижно през това време, – започна да обяснява Сашо, но останалите го гледаха още по-недоумяващо.

Той продължи без да се съобразява с това:

– Изглежда, че мъжът на тротоара е единственият заснет човек, защото той е стоял неподвижен. Смята се, че се е опитвал да излъска ботушите си.

Всички в групата застинаха и занемяха.

– Причината да няма никой друг в кадър е защото всеки останал се е движил прекалено бързо. Поне така твърдят специалисти, – отбеляза Сашо

Понякога неподвижността постига това, което движението и усилието не могат.

Двамата приятели Спас и Милен обсъждаха нашумялото събитие:

– И какво толкова е станало в Асбъри? – повдигна рамене Спас.

– Хората празнуват! – каза въодушевено Милен. – Студентите там започнали да се покланят и не спират. Времето за молитва, покаяние и поклонение не престава и започна да се разпространява и в други кампуси по цялата страна.

– Да, но други ги осъждат, – възрази Спас.

– Какво не им харесват? – възмути се Милен.

– Не пеят правилните песни. Няма достатъчно проповядване на събранията. Тълпите не са достатъчно разнообразни……

– И какво от това? – недоумяваше Милен.

– Виж, ако има съживление, Бог ще го започне със средни на възраст, като нас. Това изглежда много по-разумно. А тези младоци какво си въобразяват? Липсва им зрелост, за да водят движение на Бога.

– Проблемът ти е , че съживлението в Асбъри не започна от такива като теб, – усмихна се Милен.

Милен скръсти ръце и се нацупи.

– Както искаш, – погледна го със съжаление Милен. – Нима така ще стоиш, докато дойде истинското съживление?

Бе края на Втората световна война. Голяма част от страните бяха опустошени, а сградите им се бяха превърнали в руини.

Най-тежко бе положението на децата сираци, които се скитаха по улиците гладни.

Една студена сутрин войник вървеше по пътя. Зад ъгъла забеляза малко момче, което бе прилепнало нос към витрината на сладкарницата.

Вътре мъж месеше тесто за нова порция понички.

Гладното дете гледаше мълчаливо, наблюдавайки всяко негово движение.

Войникът приближи до момчето.

През витрината можеше да се види как се вадеха от фурната нажежените хапки. Момчето само преглъщаше, докато гледаше как майсторът ги поставя върху стъклен плот.

Войникът попита детето:

– Искаш ли поне една от тях?

Момчето подскочи уплашено и смотолеви:

– О, да….. Бих ….!

Войникът влезе в сладкарницата и поръча една дузина от апетитните хапки. След което бързо се върна при момчето. Той му се усмихна и каза:

– Вземи това е за теб – и подаде на момчето пакета с лакомствата.

Когато се обърна, готов да си тръгне, войникът усети, че някой го дърпа за палтото.

Той изви глава назад и чу как детето тихо попита:

– Господине, …… вие Бог ли сте?

– Де да бях …. – въздъхна дълбоко войникът, – щях да дам на всички като теб, които гладуват.

Дарявайте и ще видите как Бог отваря сърцата на другите за Себе Си.

Девизът на Йото бе: „Мисли само за себе си“. И той се гордееше с него.

Ако някой му кажеше:

– Имам нужда.

Йото се усмихваше и категорично заявяваше:

– Това е признак на слабост. Я се стегни.

Чуеше ли друг да споделя:

– Признавам провалих се.

И за него Йото имаше готов отговор:

– Липсва ти характер.

Когато го обвиняваха:

– Много си самонадеян. Така не бива да говориш на хората.

Той отвръщаше:

– Постоянно сме в движение. Кой има време да споделя, а за грижа да не говорим. Ние всички сме имунизирани с бързане и безпокойство.

Баща му го съветваше:

– Лесно е да се подадеш на егоистичния начин на живот и да се изолираш, вместо да помогнеш на другите, но това води до горчиви последствия.

– На мен и така си ми е добре, – смееше се Йото.

Баща му не се предаваше и продължаваше:

– Двама са по-добре от един. Те взаимно ще постигнат повече. Ако единият падне, другият ще го повдигне. Насърчават се. Заедно могат да устоят на атаките.

Йото не бе съгласен. Но утре ако изпадне в беда, дали ще се намери някой да му се притече на помощ?