В детството си всички сме учили стихотворения за Дядо Мраз, писали сме му писма и сме броели дните до идването му със затаен дъх. Тогава не задавахме въпроса, дали съществува или не.
Много родители смятат, че не трябва да подържат вярата на децата в съществуването на Дядо Мраз. Други смятат, че когато пораснат децата им, сами ще разберат истината. Но дали тогава няма да се разочароват.
Спомням си, когато малкия Боря попита майка си:
– Мамо, нима Дядо Мраз не съществува!
Видях как младата жена изтръпна, но на помощ ѝ дойде една възрастна жена, която стоеше наблизо:
– Дадо Мраз ще съществува до тогава, докато ти вярваш в него, – каза мъдро жената и се усмихна на детето.
Минаха много години от тогава и мойте коси вече побеляха. Но колкото повече години трупам на гърба си, все повече се убеждавам, че вярата в Дядо Мраз е необходима.
Защо ли?
Защото е много забавно и весело.
Подготовката за новогодишните програми и представления, картичките направени от несръчните ръце на децата, писмата до Дядо мраз, очакването на подаръците, всичко това е увлекателно и вълнуващо.
Детските лекари отбелязват, че децата много по-рядко боледуват преди Нова година. Нима можеш да си стоиш у дома с висока температура, когато те очакват толкова интересни неща!

Боби се разхождаше из боровата гора. Оглеждаше земята , наслана с борови иглички. В нея сякаш виждаше майсторските покривки на кака Деша.

Боби измерваше на око високите дървета дървета отгоря  надолу и обратно. Реши да ги преброи, но една скоклива катеричка привлече вниманието му. Тя имаше разкошна рунтава опашка. Подскачаше от клон на клон като пружинка.

Изведнъж се появиха още три. Те сякаш се гонеха и играеха по клоните.

Една от тях внезапно тупна на земята. Тя погледна Боби с живите си любопитни очи и се сви на топка. Когато Боби направи крачка към нея, тя бързо полетя към клона над главата му.

Постоя малко, след това се изкачи по-нагоре. Когато почувства, че вече не е застрашена, замря и започна да наблюдава Николай, застанл зад гърба на Боби.

– Тук е пълно с тях, – засмя се Николай. – Искаш ли да ти я подаря?

И той се прицели в красивото животинче.

– Ще я препарираш и ще си я гледаш вечно, – подхвърли Николай.

Нещо трепна в душата на Боби.

– Недей! Не бива! Какво ти е направила животинката.. Аз обичам животните. Знаеш ли колко изхвърлени животни съм приютил в дома си. Бог е създал животните, за да напомни на човека, че има по-добри същества от него.

Последваха три изстрела и три шишарки тупнаха на поляната.

“ Нима  ще посегне на животинчето, за да го превърне в кожа и вата?“ – помисли си Боби.

Боби погледна приятелят си. В този момент Николай му се струваше чужд и противен.

Боби седеше на пейката пред вратата. Днес не му се правеше нищо. Скучаеше и премяташе някаква сламка в ръцете си.

– Хей , Боби, – привика го шепнешком Пепи.

Пепи беше стар негов приятел. Боби свърна натам, а Пепи го бутна в една стая. В средата ѝ се намираше дървена маса, а на нея стоеше кашон.

Пепи посочи кашона и каза:

– Подарък.

Боби пристъпи към кашона и погледна. Вътре беше послано одеалце, а на него лежеше кученце на кафеви и бели петна. Ушите му бяха невероятно дълги.

– Какво е това? – попита Боби озадачен.

– Това е част от поколението на спринг шпаньолката на Чочо. – каза Пепи, като внимателно наблюдаваше приятеля си. – Той сметна, че имаш нужда от животинче и то непременно женско.

Боби се надвеси над кашона. Кученцето го погледна съсредоточено. Той направи опит да отмести погледа си от малкото, но това се оказа доста трудна работа. Кученцето се прозя и се търкулна по гръб. Явно очакваше да го почешат по коремчето.

– Вдигни го, Боб, – подкани го Пепи.

И той го направи. Кученцето го близна по бузата, зарови нос във фанелата му и заспа. Боби  погледна Пепи, който се опитваше да скрие усмивката си. След това погледна животинчето, което спокойно спеше в ръцете му и сви само рамене.

– С какво да го храня? Как се казва?  – попита Боби.

– Ти си стопанина, ти решаваш, – отърси ръцете си Пепи

Две минути по-късно Боби беше на тротоара с кученцето в ръце. Не му беше лесно, защото малкото беше заспало, а той внимаваше да не го събуди, но все някак ще се прибере.

Започна да си задава въпроси: „Как се възпитава куче, за да не прави пакости в къщи? Дали от него ще излезе добър пазач?“

Хубавото беше, че новият му приятел през целия път спа.

Боби качи животинчето в апартамента и го пусна в антрето. Кученцето огледа обстановката и вдигна глава. После тръгна към спалнята. Боби го последва.

Кученцето седна на пода и погледна към леглото. Боби каза:

– Не – и поклати глава в знак на отказ, но кученцето беше на друго мнение.

Понесе се напред, но се удари в рамката на леглото и се приземи на носа си. Боби се засмя, а малкото само изквича. Може би трябваше да излае, но нещо май не се получи.

Боби се облегна на вратата и започна да наблюдава следващия опит на новия си приятел, да превземе матрака. Отново не му достигнаха няколко сантиметра, но този път се приземи на дупе и седна примирено в краката на новия си стопанин.

– Какво искаш? – закачливо го попита Боби.

То изви глава и размаха весело опашка. Това беше знак, че му се играе, но Боби реши, че му се пишка и го занесе на определеното място за това, но кучето се дърпаше и скимтеше.

Най-накрая Боби го взе и го постави на леглото. Кученцето обиколи кревата и си избра място на възглавницата. Няколко секунди по-късно вече спеше дълбоко.

Боби изгаси лампата и затвори вратата на спалнята.

Тинка беше много бъбрива. Но за разлика от много бърборковци, тя беше и добър слушател. В болницата изслушваше пациентите, които седяха под сянката на пейката в горещите летни дни или по леглата, когато беше навън студено. Обичаше да се шегува. Плясваше по гърба всеки. който я разсмиваше. Всички я смятаха за чаровна.

Всичко това беше докато до нея беше съпруга ѝ. Когато той изчезна, другите жени не искаха това чаровно създание да се навърта край мъжете им.

Така тя загуби всичките си приятели. Бягаха от нея, като от чумава. „Приемите“, които тя организираше с мъжа си, на които канеше съседите, спряха. Вече не я канеха на рождени дни или по друг някой празничен повод.

По празниците, пред вратите на другите хора спираха коли, хората се прегръщаха и се поздравяваха, а тя стоеше в къщи с децата си.

Дълго време децата ѝ смятаха, че Нова година е семейно тържество, на което сладоледът се заливаше със шоколадов сироп, а телевизорът заглушава шума, който идва от съседите.

По-големият ѝ син много се изненада, когато разбра, че приятелите му използват тази нощ, да опитат домашните запаси от алкохол, докато родителите им официално облечени отиваха някъде.

– Какво, на Нова година седиш в къщи и киснеш край полата на майка си? – присмиваха му се те.

– Да, – смутоляваше засрамено момчето.

Всъщност чаровната му майка, след като беше загубила съпруга си, стоеше в къщи сама.

Мракът пълзеше в ледената нощ и обричаше всичко на тъмнина. Тодор беше обзет от безпокойство. За първи път изпитваше съмнения.

Доктор Савов почука на вратата. Той често посещаваше приятеля си от детските години. Вратата бавно се отвори, но от нея лъхаше мраз и отчаяние. Тодор стоеше на прага, но явно присъстваше там само тялом. Очите му бяха хлътнали, а вечната му ведра усмивка се бе стопила.

Докторът имаше рижава коса, която покриваше с  изгубилия си цвета каскет. Дългото палто с жълти копчета, с което приличаше на адмирал, покриваше леко приведения му гръб. Той се опита да прогони ужасното настроение на приятеля си, когато бяха вече седнали край масата пред традиционната бутилка червено вино и съпътстващите я две чаши.

–  Тодоре, това е времето на съмненията за всички мъже. В телата настъпва промяна, която се отразява на ума. Мъжете вече не вярват в способностите си. За тях парите и престижът нямат вече същата стойност.

– И какво да правя тогава? – тъжно го погледна Тодор.

– Преживей по-спокойно този период, – успокояващо каза докторът. –  Ще дойдат и по-добри времена.

– Има ли лек за мен? – попита Тодор с тъжна усмивка.

– Да, – прозвуча бодро гласът на Савов. – Нарича се смелост, защото много трудно е човек да оцелее без нея в този безсмислен свят.