Тези банкноти почти никой не е видял, чрез тях никой не се е разплащал. Те са си останали една от най-важните държавни тайни на ГФР.

В бункера край река Мозел, където са се съхранявали тези пари, скоро ще се отвори музей.

Град Кохем се намира на бреговете на река Мозел. Винени изби, тълпи от туристи през лятото, живописни склонове ….това се открива от долината край реката пред портата на местния Имперски замък, който е най-популярната забележителност в района.

Тази панорама са фотографирали милиони туристи не веднъж, без да подозират, че на противоположния бряг се намира един от най-секретните западногермански бункери от времето на Студената война.

Един от най-известните художници на съвременната поп арт Джеймс Рици е оставил след себе си внушително наследство. Най-масивният му проект е „Щастливият дом на Раци“  в Брауншвайг, Германия.

Работата на Джеймс Рици е резултат от сътрудничеството му с немски архитект Конрад Клостер.

Брауншвайг е малък град с достатъчно обикновена архитектура.

Микрозоната, където са разположени домовете с украсени фасади в стил карикатура поп арт е в рязък контраст с околните сгради и изглеждат като остров на нещо невероятно весело, забавно, смешно и позитивно.

Стените сякаш са слезли ​​от страниците на детски комикси.

Манса Муса  направил поклонение между 1325-1326 г.

В неговото шествие, според разказите на съвременниците му,  били включени 60 хиляди мъже, от които една пета били роби. Всеки от тях носел по четири пуда злато.

Владетелят на Мали, раздавал златото на бедните. Говори се, че неговите подчинени строили всеки петък джамия.

Огромният поток от злато, който нахлул в градовете на Северна Африка и Близкия Изток силно подкопал местната икономика. Цените на стоките започнали бързо да растат, а тези на златото като средство за спестяване спадали.

При някои поклонници всяка година се наблюдава ерусалимски синдром. Това е рядко психическо разтройство.

Смята се, че това е един вид мания за величие. Поклонникът започва да вярва, че е получил Божествена сила или започва да се прави на пророк.

Небето се бе забулило с облаци. Не беше много студено, дори вятър нямаше. Петър и Мария решиха да отидат по магазините да напазаруват, докато не е заваляво.

Селото, в което живееха, беше голямо и тъй като се намираше близо до града, бе оживено и в него имаше множество магазинчета за какво ли не. Хората пазаруваха там, където им бе по-близо или им харесваше обслужването и стоките.

Петър и Мария най-напред се отбиха в един отскоро появил се зеленчуков магазин. При едно от обикалянията си из селото Мария го бе „открила“. Тогава поговори с младата жена, която продаваше. Хареса ѝ обстановката и си обеща пак да отиде там.

И ето сега с мъжа си бяха в този зеленчуков магазин. Плодовете и зеленчуците бяха подредени с мерак. Нямаше нищо случайно поставено или небрежно нахвърляно. Отсъстваше миризма на гнило или развалено. Усещаше се свежия аромат от плодовете и заленчуците.

– Здравейте, – поздрави ги весело продавачката. – радвам се, че отново дойдохте, – обърна се тя към Мария. – Миналия път, когато казахте, че ви харесва тук и ще се отбиете отново, помислих, че го направихте от учтивост.

– Нямах намерение да ви правя комплименти, казах ви истината, – засмя се Мария. – Наистина ми харесва тук, а и вие ме обезоражавате с вашата усмивка.

Надя, така се казваше пеодавачката, засия от радост.

– Заповядайте, изберете си, каквото ви харесва, – предложи продавачката.

Мария се наведе над една щайга и започна да слага  в наелонова торбичка лук. Избра си и няколко глави чесън.

– Навън заваля, – каза Петър, – ще се намокрим хубаво, докато се приберем.

Мария подад торбичките за теглене на Надя и я попита:

– Днес времето е мрачно, как я карате сега в магазина?

– Не обичам такова време, – призна си Надя.

– На пък ми харесва, – засмя се Мария.- Обичам да слушам как дъждовните капки барабанят по прозореца.

– В такова време предпочитам да съм си в леглото и да си пусна телевизора, – каза Надя.

– Телевизор? – измърмори Петър недоволно.

– Е, може и с книга, – съгласи се Надя, – но не и да съм на работа.

– В такова време и на мен не ми е приятно да бъда на работа, – солидарно заяви Мария, – пък и днес е събота. Няма ли да почивате?

– Утре ще почивам, – обясни Надя, – но от следващата седмица, ще работя и в неделя.

Мария сбърчи вежди.

– Ето написала съм, че работя до 7 часа, – поясни за положението си Надя, – но докато почистя идват хора и не мога да им откажа.

– Трябва да почивате, – загрижено каза Мария. – Иначе ще загубите усмивката си.

Надя се усмихна.

– Да не бъде, – прибави Петър.

– Вие сте млада жена, не позволявайте, капризите на клиентите и преумората да ви отнемат радостта и усмивката, – посъветва я Мария.

– Ще внимавам, – усмихна се Надя.

Петър и Мария си тръгнаха. Дъждът ръмеше. Бяха забравили да си вземат чадъра, но това не им развали веселото настроение.

– Ще станем по-свежи и млади, – пошегува се Петър.

И двамата тръгнаха бодро към дома.

Децата често събират печати, кукли, коли, чипове, карти, но всичко си остава в детството им.

При някой хора с възрастта колекционирането на различни неща се превръща в смисъл на живота им и с това се занимават до края на дните си.

В един белгийски град живее Селин Корнет. Нейното увлечение е свързано с мечета панди.

Всичко започнало през 1978 г, когато съпругът ѝ Андре, донесъл от Италия сувенир.

В колекцията на Селен има около 2200 мечета панди, които тя смята да завещае на болни деца.