В английския град Хай Вайкомб всеки избран кмет се претегля на градския площад.
Тази традиция датира от началото на 1678 г. Тогава жителите на града решили да приключат с желанието на кметовете да крадат пари от хазната. По-дебелите приканвали към по-скромен живот.
Една година след като новият кмет  пребивавал на служебното си място, той бил претеглян отново на площада. Глашатай съобщавал: „Добавил…“ или “ Не е добавил…“
В по-старите времена, когато гражданите чуели, че е наддал на тегло, го освирквали и замеряли с развалени яйца.
Сега тази част от традицията е отменена.

Знаете ли как цивилизацията стига до крах? Такава цивилизация обикновено е основана на омразата, чудовищния егоизъм и недоверието във всеки, който говори на друг език, яде друга храна, носи други дрехи…
Тя бе едностранно развита цивилизация. Свят на двигателите с вътрешно горене…. Технологично общество, което осигурява комфорт, но не може да даде на човека усещане за справедливост и безопасност.
Това бе цивилизация, която обработва материята, разцепва атома, създава мощна химия и настройва опасни и сложни машини.
Тя бе съсредоточила вниманието си върху техниката и бе забравила напълно отделната личност. Сега не й струваше нищо да натисне копчето и да срине далечен град, без да познава и без да желае да опознае живота и обичаите, мислите и надеждите, стремежите на хората, които унищожава.

– Той ми е много близък! — казваме обикновено за тях.
Всеки си има свои „близки“. Но нима не е така?
Иначе откъде щяха да знаят нашите интимни работи или важни тайни ония непознати и далечни, които приказват за нас из града?
Питаш ме:
– Защо пиеш с тях?
– Но кажи ми, какво друго мога да правя с хората? Не мога да ги науча на нещо, те винаги знаят много повече от мен. Да обсъждам сериозните си дела с тях ще ме измамят! Ако споделя чувствата си, ще ми се изсмеят, ако не явно, то зад гърба ми.
Тайната за успеха на отделния човек е същата, както на всекидневния вестник:
„За нищо да няма свое мнение“!

Преди години живял един човек. Вика ли му Петър. Той продавал грозде и дини, но имал желание да напусне селото си и да се пресели в някой малък град, околийски началник да стане.
Един човек решил да му помогне. Взел лист хартия и започнал да пише молба. Така и така, желая да ме назначите за  околийски началник, обричам всичките си земни дни на държавата. Изпратили писмото и зачакали отговора.
А днес, а утре, пък вече няколко дни се изтърколили, превалила и седмицата, задал се и края на годината, а отговор нямало.
Често хората го подпитвали:
– Какво става? Кога ще те повикат? Не ти ли омръзна да чакаш?
А той засмян и весел отвръщал:
– Нали е за добро. Ще стане. Бог е милостив.
Изминали деветнадесет години. Петър остарял, но си живеел весело с надежда в сърцето. Веднъж скоропостижно се гътнал, легнал и повече не станал.
Тогава от града дошло писмо с държавен печат  специално за Петър. В него пишело, че го правят околийски началник на един малък град. Радостната вест закъсняла.
А на гроба му написали: „На този свят които се надяват, Бог на онзи да ги утеши!“

По някое време снегът, като че ли бе позатихнал, нo после отново се усили. Улиците бяха безлюдни. Вървях из града с болка в душата си. Изпитвах вина, сякаш бях изоставил някого в този обезлюдения град.
От тюлената завеса образувала се от изсъхнали клонаци и ледени висулки, проточили се от вплетените един в друг клони на две върби, изхвърча врабче. То се стрелна нагоре сред бавно падащите снежинки и отлетя. Улиците, покрити с новия пухкав сняг, бяха тъй безмълвни, че не се чуваше нищо друго освен звука от стъпките ми. Усещах все по-затрудненото вдишване и издишване на дробовете си. Студът бавно притискаше в ледената си прегръдка всичко наоколо.
На улицата, от двете й страни, се редуваха къщи и магазини…. Тази бяла тишина създаваше усещането, че човек сънува.