Един млад човек дойде при учителя си и го попита:

– Как трябва да живея и какво точно трябва да правя в живота си?

Учителят влезе в една от съседните стаи. Забави се съвсем малко, а когато се появи, в ръцете си държеше малко ковчеже.

Обърна се към младежа и каза:

– Вземи това и го сложи на видно място в дома си. Това е всичко, от което се нуждаеш.

Младият човек се прибра и постави страната вещ, както му бе поръчано.

След известно време младежът усети в себе си раздразнение. Огледа се и се замисли. И накрая разбра.

– В стаята нищо не хармонира с ковчежето, – извика изненадано той.

Преобрази стаята.

След време откри, че обстановката в стаята ярко се откроява от тази в къщата и промени дома си.

Погледна през прозореца и прозря, че домът му не се хармонизира с града и промени града, а след това ……страната си и света.

Ако открием нещо скъпоценно и стойностно, не трябва ли това да ни подтикне да променим всичко около нас и да го уподобим на него?!

В селото бяха останали малко хора. По-младите отидоха в града или заминаха в чужбина. Старите хора обработваха градинките си или се препичаха по пейките на слънце.

Годишнина ли бе, юбилей ли бе, не се разбра, но бай Йордан бе събрал своите си и празнуваше.

Извадиха дванадесетте стола, които стопанинът бе купил още в младостта си. Тогава му бе харесала изработката им и му се дощя да ги има, така се снабди с тях.

И ето сега на празника дойде и техния ред. Когато ги извадиха погледите на хората бяха привлечени от три стола, те бяха от колекцията, но не приличаха на никой от останалите.

Единият изглеждаше стар и изхабен. Бе по-дребен от другите. Ръбовете му бяха протрити, сякаш бе слугувал стотина години.

Вторият от столовете извисяваше ръст над другите, той имаше голямо сходство с останалите, но се усещаше как се големееше между братята си.

Третият бе като останалите столове, но в него имаше блясък и допълнителна красота. Сякаш някой допълнително го бе обработил и изправил ръбовете му. Цвета му бе по-свеж от този на другите, може би защото бяха покрити с прахуляк, кой знае?!

– Бре да му се не види, – зацъка с език бай Йордан, – когато ги купувах всичките бяха еднакви, нямаха никаква разлика помежду си. Какво е станало с тях?

– Ех, да беше жива баба Марга, тя щеше да ни обясни тази промяна, – обади се леля Денка.

– Тя бе мъдра жена, – добави Стоян, един от синовете на Йордан, – от всичко отбираше.

– Най-заплетените и невероятни случаи разумяваше, – обади се дядо Дечко.

Докато се чудеха изведнъж пред тях изникна възрастна жена, цялата облечена в черно.

– Какво ви притеснява добри хора? – попита тя.

Те и посочиха трите различаващи се стола.

Жената изгледа столовете и каза тихо, но властно:

– Аз останах! Аз тръгнах! Аз се промених!

Хората наведоха глави и започнаха да разсъждават върху казаното. Всеки от тях по един или друг начин свързваше своето битие с тези думи.

По едно време се размърдаха и се обърнаха към жената, за да ѝ благодарят за мъдростта, но нея вече я нямаше.

Това бе в ония времена, когато селяните бяха по-прости и всяко нововъведение ги плашеше.

Сава работеше в големия град и от време на време се връщаше при техните на село. Този месец му провървя и изкара много повече пари от обикновеното, за това си каза:

– Ще зарадвам Зарко!

Това бе по-малкият му брат, който отдавна мечтаеше да си има колело. Той бе веднъж с батко си в големия град и го видя за първи път на улицата, където дечурлига се надпреварваха с такива „чудесии“.

Сава отиде при един човек от тяхната занаятчийска улица и го помоли:

– Бай Ставри, моля те, продай ми колелото си.

– Че защо ти е? Къде ще ходиш с него? Нали живееш в избата на майстора си, а работилницата ви е на две крачки?

– За брат ми е, – смутено каза Сава. – Откакто го видя тук и децата го научиха да го кара, постоянно си мечтае за него.

– Е, щом е за брат ти, – засмя се възрастния човек, – давам ти го безплатно.

– Не! Искам да го купя! Тази седмица изкарах повече пари и искам да изненадам брат си. Моля ви, нека го купя, за подарък е!

Бай Ставри потупа по рамото Сава и добави:

– Добре, щом е за подарък.

Възрастният мъж поиска малка сума, колкото да се каже, че колелото е купено и гледаше да не ощети много трудолюбивия младеж, който бе известен с добротата си и желанието си да помага на всички.

Сава яхна велосипеда и тръгна към селото си.

Беше превалило обяд, когато прашен и уморен Сава се зададе в покрайнините на селото.

Наизлязоха хора и се развикаха гневно:

– Махни тази дяволска каруца от тук!

– Такива дяволски изобретения не щем тука!

Анатемосваха го и го проклинаха. А той уплашено премина покрай тях и успя да се домъкне до кметството.

Нахълта вътре запъхтян. Още преди да е казал нещо, кмета се засмя:

– Дяволска каруца си домъкнал в селото, а?

– Но, кмете, това е ….

– Знам, знам, моето момче, но за да укротя тълпата разгневени хора, трябва да вкарам колелото ти в мазето.

Кметът бе човек на място. Бе ходи из цяла Европа, дори чак до Америка и напълно разбираше ситуацията.

Дълго време велосипеда седя в мазето на кметството, но Зарко, разбира се с разрешение на кмета го взимаше и го караше извън селото, където хора не минаваха.

Когато порасна и отиде в града Зарко взе „дяволската каруца“ със себе си.

Преди на това място бе едно малко селце, а сега се възвишаваше голям град.

Находищата, които откриха наблизо уголеми селището, а после го превърна в административен център.

Големи блокове извисяваха ръст и се присмиваха, на останалите още несъборени стари сгради.

– Тази къща вероятно е на двеста и повече години, – казваха хората, когато минаваха край малкия дом, който се чувстваше неловко между големите и модерни здания.

– Чудно е, как се е запазила до това време?!

На стените ѝ нямаше мемориална дъска, нито нещо подсказваше, тук да са живели велики люде или временно подслонили се такива под покрива ѝ.

Но тази къща, не стоеше там напразно. В нея имаше винаги хора, които огласяха със гласовете си стаите ѝ.

Тази старица бе видяла много болка, сълзи и радости.

Тя бе състрадателна и обичаше всичките си обитатели, които не бяха малко за тези години. Те не бяха забележителни и велики, но страхотни, въпреки че никой не ги забелязваше.

Ако можеше да проговори тази столетница би казала:

– Това, че им осигурявах подслон ме крепеше и ми даваше сили през всичките изминали години. Чувствах се нужна, за това устоях.

Петър често се караше с баща си. Един ден синът не издържа и каза:

– Няма да търпя повече натякванията ти. Ще изляза от къщи и повече няма да се върна.

Разгневен бащата се разкрещя на Петър:

– Върви, където щеш, но и аз няма да те прибера повече в дома си.

Петър хлопна външната врата и баща му повече не го видя.

Минаха години. На бащата му стана тъжно за сина му и той започна да се покайва за стореното:

– Какво направих? Прогоних собствения си син от дома. Как можах да го извърша!

И бащата реши да обиколи страната, за да открие сина си. Много градове обиколи, но усилията му бяха напразни.

Един ден, когато бащата споделяше своята тъга с един възрастен човек, той го посъветва:

– Дай обява във вестника. Навярно, той отдавна ти е простил, но се страхува от гнева ти и за това не се завръща.

Бащата последва съвета на мъжът и пусна следната обява във вестника:

„Петре, прости ми за болките и мъките, които ти причиних. Искам отново да се срещнем. Ще те чакам всяка сутрин на фонтана в центъра на столицата“.

Когато на другия ден бащата отиде при фонтана, завари стотина млади мъже. Всеки от тях се казваше Петър и очакваше среща със своя баща.