Това бе невероятно. Семейство Иванови имаха малки деца и вечно закъсняваха за църква.

Но днес те пристигнаха в 9:58. Четиримата членове на семейството се настаниха удобно и службата започна в 10:00.

Спас и Николета Иванови посещават църквата от десетина години и никога не са идвали навреме.

– Не знам как да обясня, че успяхме, – смутено размахваше ръце Спас.

– Виждала съм Господ да се движи по мощни начини и преди, но никога нещо подобно, – сподели Николета.

– Всъщност Бог може да е задържал слънцето неподвижно, за да доведе семейството ни на църква навреме. Все още не знаем точното естество на това как Господ е извършил това невероятно чудо, – възкликна разгорещено Спас от новото си откритие.

– Странно, но никое от децата не плачеше, когато пътувахме с колата до църквата, – плесна с ръце Николета. – Слава на Господа!

Много млади семейства в църквата започнаха да се молят за подобно чудо.

Петър се върна въодушевен у дома. Той бе още млад и много възможности се разкриваха пред него.

– Повишиха ме, – радостно заяви Петър. – Сега съм ръководител на цял сектор.

– Радвам се за теб, но разумно преценявай възможностите си, – каза баща му.

– Е, татко, ти все за проблемите и тревогите мислиш. Бъди малко по-оптимистичен.

Бащата го изгледа изпитателно и добави:

– Човек трябва добре да познава дарбите и силните си страни.

– Щом са ме назначили на тази длъжност, те са преценили, че мога да върша тази работа, – нацупи се по детски Петър.

– Виж какво, моето момче, не всеки учител може да стане директор. Не всеки дърводелец има умение да ръководи бригада….

– Да, От всеки музикант не става диригент, – Петър прекъсна баща си. – Тези много си ми ги разправял.

– Съгласен съм, че едно повишение може да постави човек на мястото му, но стремежа към повече, води до загуба на целта.

– И каква е моята цел? Престиж, по-високо място в компанията или може би по-висока заплата. Но какво лошо има в това? – попита Петър.

– Знаеш ли, алчността е лош съветник в работата, – отбеляза бащата.

– Това означава ли, че не мога да се радвам на повишението си? – в гласа на Петър звучеше помрачена радост.

– Радвай се, – потупа го по рамото баща му, – но не забравяй „По-добре да имаш малко със страх от Господа, отколкото да имаш голямо съкровище с тревога.“ Така че не позволявай на сърбежът за неща или ухото за аплодисменти да те отклони от твоя богоумишлен замисъл!

Настана голяма суша. Това бе удар за много семейства.

Станчо глава на семейство Мелникови скоро установи:

– Водната помпа в дома ни е спукана.

Марта домакинята на тази къща каза със съжаление:

– Нямаме достатъчно пари, за да си купим нова.

Малката Ана предложи:

– Хайде да се помолим за дъжд.

Молиха се, но така и не заваля.

Семейство Сотирови им бяха съседи. Те имаха помпа с достатъчен запас от вода.

Милен Сотиров виждайки безизходицата на съседите си повика Станчо и му предложи:

– Елата и взимайте вода от нас, колкото искате.

И така всеки ден двамата братя Крум и Петко носеха кофи с вода от съседите, докато премина сухия период.

Бог не отговаря на молитвите ни по начина, който искаме или очакваме.

В случая не заваля дъжд веднага след молитвата, но Господ даде отговор на нуждата чрез доброжелателни съседи.

Това бе много тежко за Веско. Едно след друго починаха петте му деца.

Скръбта му бе неописуема.

Въпреки това, той се поклони на Бога и каза:

– Дяволе, никога не съм поставял привързаността си към децата на първо място. Още когато се раждаха, разбрах, че те са Божи. Той ги е дал и има правото да ги вземе, когато си поиска обратно. Благословено да бъде името Господне.

Веско отдавна бе осъзнал, че всичко, което имаше е назаем и че трябва да бъде подготвен да го освободи, когато собственикът го поиска обратно.

Раждаме се със стиснати малки юмручета и крещим, но напускаме света с празни ръце на гърди си.

– Господи Боже, благословено да е Твоето име, задето ми даде назаем всичко, на което мога да се насладя, – мълвеше Веско.

Жена му също много скърбеше. Нейният плач огласяше къщата.

Веско я прегърна, притисна я до гърдите си и ѝ прошепна:

– Скъпа, Бог даде и по някаква неразкрита причина избра да ги вземи обратно. Той притежава всичко, приеми това.

Защо Веско успя да издържи в такава ситуация?

Защото не се привърза към подарените му деца, а с разбиране ги отдаде на Господа.

Бе студен ден. Марин чакаше на опашка в магазина.

– Мразя да чакам, – каза си той.

Въздъхна дълбоко и през главата му минаха всички нежелани чакания:

– Отвратително е да бъдеш на опашка пред лекарския кабинет.

– Непоносимо е, да чакаш до телефона, обещано обаждане.

– Нетърпение спрямо инвестиции, направо те подлудява.

– А колко бавно растат семената.

– Ами отговорите на молитвите …

– И за всичко това трябва да се чака, – махна с ръка и продължи да мърмори недоволен. – Чакането е толкова трудно, особено когато трябва да чакам Господа.

По този повод баща му каза един ден:

– Понякога ни се струва, че Бог действа много бавно, но това може да е тест за твоята вяра.

Ако сме нетърпеливи и вземем нещата в свои ръце, ще имаме проблеми, а дочакаме ли Бога, ще бъдем благословени.