Пламен бе развълнуван:

– Ти им говориш, а те не искат да чуят. Исус умря за тях … щом Той смята, че заслужават прошка, следователно я заслужават.

Младежът крачеше нервно в стаята и разсъждаваше на глас:

– Ако Исус иска да им прости, това прави ли прошката лесна? Не, в никакъв случай. Може би бърза? Рядко. Безболезнена? Едва ли.

Неспокойствието на Пламен растеше:

– Прошката е колеблива. Има добри и лоши дни. Гняв смесен с любов. …. Правим крачка напред, разколебаваме се и се отдръпваме.

Пламен разроши с длан косата си и продължи:

– Всичко е наред, докато се опитваш да простиш. Спреш ли идва горчивината. И какъв е изводът?

Той се спря и се замисли.

– Ясно, – поклати глава Пламен, – Трябва да продължаваме да прощаваме, колкото и трудно да ни изглежда.

Малка група от жени се бе спряла на едно място и шумно разговаряше.

– Това е болезнено, но си е така, – поклати глава Марта. – Раните се превръщат в белези, а белезите в истории. Животът е гоблен, изтъкан от преживявания, радости, изпитания, рани и в крайна сметка белези.

Намеси се и веселата Даря:

– Раните, които понасяме, независимо дали са физически, емоционални или духовни, често са болезнени и сурови в момента. Те представляват болката, загубата или трудностите, които срещаме. И все пак с течение на времето, докато заздравяването настъпва, тези рани се затварят и се превръщат в белези. Те, макар и да напомнят за нашата болка, служат като доказателство за силата, издръжливостта и благодатта, които са ни пренесли през всички трудности.

Катя се усмихна:

– Белезите са историите, които разказват за оцеляването, растежа и трансформация ни. Когато им позволим да станат свидетелства, ние каним други в нашите истории. Правейки това, ние им предлагаме насърчение, надежда и им напомняме, че те също могат да преодолеят раните си.

– Забележете, – вметна Валя, – докато вървим през живота, нашето пътуване на вяра играе жизненоважна роля в това как да обработваме раните и белезите си. Вярата е това, което ни подкрепя в най-мрачните моменти, давайки ни надежда, когато не виждаме пътя напред. В Писанията се казва: „Господ е близо до съкрушените по сърце и спасява съкрушените по дух”.

Ралица само тихо добави:

– Вярата не ни предпазва от рани, но ни дава сила да продължим напред. Това ни уверява, че никое страдание не е без цел и всеки белег разказва история за Божията вярност.

Старата Невена продължи мисълта за белезите:

– Превръщането на рани в белези е естествена част от лечебния процес, но превръщането на белезите в истории е моментът, в който избираме да разсъждаваме върху миналите си борби, не с горчивина, а с благодарност за научените уроци и преживяното израстване.

А Петрана обобщи:

– Вярата ни насърчава да видим отвъд болката. Нашите белези не са белези на поражение, а символи на победа, отражение на това как Бог ни е превел и е използва болката ни за добро. В крайна сметка, от рани през белезите до историите е пътуване на доверие, независимо от дълбочината на нашата болка. Вярата винаги ще ни води до място на изцеление, където нашите истории на борба се превръщат в истории на триумф.

Тихомир въздъхна тежко:

– Животът е пълен с разочарования някои големи, други малки.

– Обикновено реагираме енергично и безрезервно, – усмихна се Пламен.

– Но нашите разочарования са обикновени, – отбеляза Борис.

– Докато живееш на тази земя, ще се сблъскаш с безброй възможности да изгубиш нервите си заради дребни, сравнително незначителни събития, – плесна с ръце Иван.

Дядо Стамен седеше на пейката и слушаше разговора на младежите. Той не се стърпя и се обади:

– Когато сте изкушени да изгубите нервите си заради дребните неудобства на живота, отвърнете се от гнева, стреса, горчивината и съжалението. Вместо това се обърнете към Бог.

Младежите леко се усмихнаха и махнаха с ръка, а старецът добави:

– Ако го направите и следвате заповедите Му, ще получите безценен дар, дарът на мира.

– Мир, – възкликна Пламен. – Кой ще ти го даде днес?

– Само Бог, – кротко отговори старецът.

– Глупости, – смръщи вежди Тихомир.

– Обречени са горещите глави! Нещастни са онези, които губят самообладание и са твърде горди, за да кажат „Съжалявам“, – на свой ред въздъхна дядо Стамен.

Но никой не го слушаше.

Младите хора се хилеха и бяха готови да се подиграват на възрастния човек, за съвета, който им бе дал.

Мартин реши да ремонтира старият си диван, който бе оставил под навеса. Той бе износен и разкъсан.

– Ще го претапицирам и ще стане като нов, – заяви гордо Мартин.

– Може ли парче нов плат наистина да съживи този стар диван? – недоверчиво попита съпругата му Милена.

– Сама ще видиш, – закани се Мартин.

Когато Милен свърши работата по тапицирането на стария диван, Милена бе изумена от трансформацията му.

Изглеждаше съвсем различно. Бе напълно преобразен.

– Не мога да повярвам, че това е същият диван, – възкликна тя.

Понякога, след като сме преживели трудна ситуация, може да се погледнем в огледалото и не можем да се познаем. Виждаме сърце, белязано от болка, горчивина, мъка и нараняване.

Май е време за малко претапициране.

Бог е готов и желае да претапицира нашите разбити сърца.

Той ще премахне нашите каменни, упорити сърца и ще ги замени с нежни, отзивчиви сърца.

Невероятно нали?

Може да мислим, че не можем да простим и да продължим напред или да намерим истински мир и почивка.

Със собствените си сили не можем да направим нито едно от тези неща.

Но когато позволим на Бог да размени нашите коравосърдечни сърца с нежни сърца, в живота ни може да настъпи възстановяване.

Бог не може да претапицира сърцата ни, освен ако не сме готови да пуснем старото и да прегърнем новото, което Той предлага.

Трябва да сме готови да разменим горчивината, непростителността и болката, които се опитват да ни попречат да простим и възстановим мира.

Ще направите ли тази размяна днес?

Димо и Нестор вървяха по алеята и си говореха. Времето днес бе чудесно, за това бяха излезли да се поразходят.

– Днес всеки носи своята мъка и болка от нанесените рани, особено ако не може да прости, – сподели Димо.

– Всичко това е като големия камък, който покрива гроба на Исус, – илюстрира случая Нестор.

– В какъв смисъл? – свъси неразбиращо вежди Димо.

– Рани като тези ни затварят в духовен гроб, – опита се да поясни Нестор.

– Е, може да се приеме и така, – уклончиво се съгласи Димо.

– Ако в страданието ни нашата болка е обединена с Неговата болка, тогава историята не свършва дотук, заключена в нашите гробове, – Нестор започна да обяснява по-подробно.

Димо в отговор само вдигна рамене, а приятелят му продължи:

– Земетресението на Господното възкресение отваря гробовете ни. Освобождава ни от болката и горчивината, които ни държат в изолация един от друг.

– Неговата любов, която разтърсва земята, търкулва камъните, ни освобождава и призовава в утрото на новия ден, – възкликна Димо, разбирайки какво иска да му каже Нестор.

– Така в тази нова зора, ние се събираме отново с нашите братя и сестри, които също са били затворени и наранени, – поклати глава в съгласие Нестор.

– И сега какво следва? – предизвикателно с лека усмивка Димо погледна приятеля си.

– Както Мария Магдалена, ние трябва да „тръгнем бързо“ и с радост, да разкажем на другите какво е направил Господ.