След няколко неудачни опита Мина нацяло се отчая, че някога ще срещне голямата си любов, но реши да опита и това.
На Нова година написа голямото си желание на лист хартия, въпреки че не хранепе големи надежди.
Точно за нова година се събра със цялото си семейство около празничната трапеза. Когато часовникът удари 12 часа, тя отново си пожела съпруг, макар и да не се надяваше на чудо.
От тогава измина половин година. Тя съвсем забрави за своето желание. В средата на деня по електроната си поща Мина получи странно писмо. Там пишеше:
„Ще се съгласите ли да приемете подарък следващия петък в шест часа вечерта?“
„Вероятно е някаква грешка, – помисли си тя“.
Странно, но в писмото беше посочено нейното име и фамилия.
Тя се опита да си спомни, кой и какво ѝ беше обещал, но за нищо подобно не се сети.
Мина позвъни на посочения в края на писмото телефон. Отговори ѝ приятен мъжки глас.
– Услуги за доставяне на цветя.
– Извинете, но тук получих странно писмо по електроната си поща…..
– Един момент сега ще проверя…… да на ваше име има поръчка, щом не сте се обаждали не мога да ви кажа нищо по въпроса…
Мина съвсем не познаваше мъжът на телефона, но поговори с него близо час. С нея той разговаряше леко и непринудено. Към края на разговора Мина имаше чувство, че познава Станчо от хиляда години.
Така и не се разбра кой е дал поръчката, но Станчо обеща да звънне на другия ден след като изясни нещата.
Мина с нетърпение очакваше неговото обаждане. Когато ѝ звънна Станчо ѝ обясни:
– Съжалявам, наистина е станала някаква грешка.
Мина много се огорчи, защото разбираше, че това е последния ѝ разговор със Станчо.
На другия ден той отново и позвъни и тя много се зарадва.
– Извинете, не искам да се натрапвам, но вие много ми харесахте, не искате ли да се видим някъде?
Срещата им беше върховна. Те се разхождаха из парка, ядоха сладолед. Дори и дъжда не им попречи. Станчо я спечели със своето внимание и любезност.
От тогава не се разделяха, а вечерите прекарваха заедно. В средата на лятото сключиха брак и сега от година и половина живят щастливи изпълнени с любов и грижа един към друг.
В очакване на Новата година, тя си спомни за желанието, което бе написала на лисчето преди две години.
„Трябва само да вярвам, когато си пожелае следващата година, да ни се роди син или дъщеря – помисли си тя и се усмихна“.

Болката беше притъпила сетивата ѝ. Златка знаеше, че край нея се движат хора в бели престилки, готови всеки момент да ѝ окажат помощ.

– Добре, вече сме готови, – чуваше тя окуражителе глас край себе си.  – Още едно напъване….браво, много добре, ето главичката се показва. Почини малко. Давай отново…хайде, точно така, браво, така….

Настана тишина. Болката изчезна. Златка отново различи очертанията на стаята. Симо, мъжът ѝ, се усмихваше. По лицето му се стичаха сълзи.

Чу се плач, остър, победоносен вик на новороденото. И тогава заваляха поздравления:

– Браво! Честито!….

До нея долетя глас:

– Три килограма и осемстотин грама, и цели 52 сантиметра. Каква е красавица само, – това беше гласът на медицинската сестра, която седеше през цялото време до нея, окуражаваше я, вдъхваше и увереност.

Симо целуна жена си и главичката на бебето, след това каза очарован:

– Обичам те!…- Задавен от сълзи прибави. – Много те обичам!

– Започвайте от сега да стягате сватбата, – пошегува се акушерката.

– Каква сватба? – недоумяваше Златка.

Но когато ѝ подадоха бебето тя трепна:

– Момиченце! Защо никой не ми каза?

Златка погледна мъжа си:

– Симо, разбра ли че е момиченце?

– Да, знам, – усмихваше ѝ се той.

– Нали …. нямаш нищо против, че не е момченце?

– Не, разбира се!

Той се бе привел към бебето, усмихваше му се и го галеше по бузката.

– Невероятна красавица е! Не мога да повярвам, – възторжено каза мъжът ѝ.- Да имам нещо против ли? Че защо? Момичетата са много по-забавни.

Златка погледна бебето и то я погледна. В този момент любовта сграбчи сърцето ѝ и го преобрази. Галеше малката главица на дъщеря си, гледаше малките ѝ пръсчета обвили показалеца ѝ и целия свят се промени.

Има туристи, които ни правят лошо впечатление. Нявярно и вие сте се сблъсквали с тях. Трудно възприемаме външния им вид, кресливия им глас, начин на поведение, несъобразено с нашите възгледи и традиции, дрехите, които ни изглеждат неестествено в тълпата от хора.
Често ги наблюдаваме от страни и малко отвисоко, сякаш са истински аборигени, но не осъзнаваме, че и ние понякога ставаме досадни за околните с някои от действията си.
Най-много ни дразнят туристи, които са нетактично любопитни. Те стоят в средата на тротоара и се взират в околните сгради или разгръщат карта в средата на кръстовището. Спират и се оглеждат за посоката към ескалатора и създават хаос край себе си.
Може би е по-добре да ги приемем такива каквито са, все пак те не познават нашите обичаи и начин на поведение.
Кой знае, всеки от нас може да бъде на тяхното място?!

Позволих им да го подържат, когато разбраха, че положението му беше безнадежно. Сестрата го пови и го подаде внимателно на майката. Тя усещаше топлината му и знаеше, че още е живо. Повдигна го. Целуна го по челото, а след това и по бузките.

– Не е възможно да е истина, – изстена бащата и очите му се напълниха със сълзи.

Той продължаваше да гледа бебето напълно шокиран. Протегна ръце и взе детето от майката. Върху малкото личице на бебето капна сълза, след това още една.

–  Извинявай сине, –  каза бащата и нежно обърса покапалите сълзи. – Съжалявам, че не те опазихме. Няма да те водя на разходка. Няма да присъствам на изявите ти във училище и ……толкова много исках да сме заедно…….

Жената силно се притисна към мъжа си, който все още държеше детето в ръце си. Времето минаваше, но те бяха изгубили престава за него. Очите им не се откъсваха от бебето. Единственото им желание беше да споделят остатъка от живота му.

То ги напусна с тиха въздишка и глава обърната към майка си, която отново го бе поела. Моментът беше ужасен. Малкото личице беше напълно безжизнено. Мъката ги сграбчи и те осъзнаха, че тяхното бебе си беше отишло.

Жената роптаеше и крещеше с приглушен от болката глас:

– Това е толкова жестико и несправедливо! То на никого лошо не е направило, а си отиде….защо то….. Боже, да беше взел мен по-добре, – ридания разтърсиха слабичкото ѝ тяло.

Хората от персонала бяха много внимателни, но какво можеха да направят в такъв момент….Една от сетрите прегърна жената. Посегнаха да вземат мъртвото телце от нея, но тя се хвърли като тигрица:

– Не, не го пипайте! Искам да остана с него.

Мъжът поиска да каже нещо на жена си, но видя обезумелите ѝ очи и тихо тръгна към вратата.

Едва след два часа, когата жената вече беше утихнала, успяха да вземат мъртвото бебе и да го отнесат.

Слънцето се бе скрило този ден и черни облаци забулиха небето. Необичайно за летен ден, духна студен вятър и листата застенаха по дърветата…..

Денят беше доста напрегнат и тя бе много уморена. Наля си в чашата малко чай и се отпусна във фотьойла.

Изведнъж телефона звъна и разкъса тишината. Тя недоволно протегна ръка към слушалката и напрегнато каза:

– Да.

– Ани, здравей!

Тя позна глас. Никак не искаше да говори с него, но се насили и каза:

– Здравей, Ник!

Отсреща се чуваше напрегнато дишане и доста притеснен глас:

– Луда ли си? Мама каза, че си щяла да ни дойдеш на гости. Не мошеш да го направиш, недей!

– Защо да не мога? Ще бъде много забавно. Много се зарадвах, когато тя ме покани. Така ще мога да си отговоря на някои въпроси.

– Какви въпроси? – напрежението в гласа му не беше изчезнало.

– Нима не се сещаш? Как може жена ти да е бременна, след като тя не те иска, скарани сте и нямате нищо общо в последно време? Да не би да си има любовник?

– Не разбира се.

– А, значи става въпрос за непорочно зачатие, невероятно.

– Стига, Ани, разбира се, че двамата…..аз и тя….понякога ние….сме се събирали заедни. Просто….

– Просто какво? – последва мълчание. Тя въздъхна тежко. – За това искам да дойда. Освен това много харесвам майка ти. Тя твърди. че по това време на годината при вас е много хубаво. Така че…..ще дойда. Извинявай, Ник, може и да ти е неприятно, но не ти ли е минавало през главата, че е възможно да стане подобно нещо, жена ти и любовница ти да се видат на едно място. За сега ти казвам чао.

И тя тръшна слушалката на телефона.

Ще ходи, нищо подобно. Болеше я толкова много, имаше чувството, че някой е хванал клещи, притискаше я силно и не ѝ дава да диша. Другата жена, неговата съпруга, щеше да роди бебе, а тя го махна. Тя още го обичаше, но бебето, което тя махна, което изтръгнаха от нея….. И защо, за да спаси този мъж и да запази люшкащия му се брак. Бебето, което я посещаваше в кошмарите със усмихнато личице,….. тя бе убила.

Беше бясна заради несправедливостта, заради собствената си наивност. Защо слушаше приказките му, защо толкова много му вярваше, как можа до толкова да му се довери?

Очевидно можеше. Искаше да му отмъсти, но знаеше, че не може. Не искаше да нарани тази жена, която нищо не знаеше за нея и се бореше да спаси брака си. Почувства се като натрапница, но тя беше виновна, не трябваше да му се хваща на въдицата, Друго нищо не ѝ оставаше освен да се покрие някъде, да замине на някъде, но дали щеше да забрави…..