Вечерта бе влажна и студена. Продан седеше в стаята и мълчеше, а Веско непрестанно говореше. От устата му излизаше това, което силно го вълнуваше.

– „Обичай ближния си като себе си“. Разбираш ли ясно това? – попита Веско.

– Исус изгради определена връзка между нашата любов към другите и любов ни към самите нас, – тихо отговори Продан.

– Повечето от нас прекарват време мразейки нещата по себе си, а с това осакатяваме способността си да обичаме другите, – премина в настъпление Веско. – Как ще обичаш добре някой друг, ако първо не знаеш как да обичаш себе си?

Продан надигна глава, но замълча, а Веско още по-настървено продължи:

– Някои от нас се отнасят толкова ужасно към себе си! Забележи, приспособяваме се за по-малко от това, което знаем, че заслужаваме. Разрушаваме телата и сърцата си, позволяваме и на другите да правят същото. Използваме собствените си думи, за да се потискаме и угнетяваме постоянно.

– Ако обезценяваме себе си, – спокойно отбеляза Продан, – тогава неизбежно ще се отнасяте към своя съсед или близките си по същия начин.

– За да се научим да обичаме себе си така, както Бог е възнамерявал, трябва да изградим връзка с Него. Нали Той е любов?!

– Да обичаш себе си означава да приемеш, че Бог те е създал, колкото и трудно да е това, – закима с глава Продан.

– Това означава да отделяме време, за да намерим своето удовлетворение в Него и да осъзнаем, че само Той може да запълни празнотата, която чувстваме вътре, – въодушевено размаха ръце Веско.

Той закрачи из стаята, завъртя се няколко пъти кръгом и продължи:

– Бог не ни създал поради някаква си Своя грешка. Той сътвори човешкия род и видя, че „беше твърде добро“ . Нарече ни Свой шедьовър. Желанието Му е да виждаме себе си така, както Той ни вижда – обичани и ценени.

– Тогава какво ни пречи да имаме здравословна любов към себе си? – усмихна се предизвикателно Продан.

Да, наистина какво ни пречи да се виждаме през Божите очи?

Това бе едно специално отделение. Тук лежаха всички с диагноза остра левкемия четвърта степен. Хората не бяха много, но за това пък имаха редица предимства пред другите болни.

При тях роднини и близки приятели можеха да влизат по всяко време. Те често се оплакваха на доктор Каменов:

– Какво можем да си говорим с тях. Те знаят, че са обречени …..

Но те идваха, усмихваха се и се опитваха да развеселят нещастника.

Каменов се радваше, когато ги виждаше, че отново идват. Понякога разказаните вицове и веселите истории от ежедневието стопляха атмосферата и се появяваше искрена, заразяваща усмивка върху устните на Пепа.

Тя бе постъпила отскоро в отделението, но изглежда тези посещения ѝ вливаха нова радост и удовлетворение.

На Пепа ѝ омръзна да лежи и тя на третия ден започна да се разхожда из стаята, дори седна до прозореца.

Когато я завари станала, Каменов и се скара:

– Вие не трябва да ставате!

– Това ще промени ли нещата, – усмихна му се Пепа.

– Не, – Каменов се обърка, – но не може да ходите. Анализите от изследванията ви са на труп. Вие не можете да живеете, а сте започнали и да ставате …..

Времето, което ѝ бе отпуснато да живее мина и Пепа не умря. Дори с апетит изяде наденицата и бананите, които ѝ донесоха. Самата тя се чувстваше добре.

Камен тъжно клатеше глава. Пепа му се чудеше.

Тестовете не се промениха. Кръвта капеше в леко розово, но въпреки всичко Пепа започна да ходи във фоайето и да гледа телевизия.

Каменов я съжаляваше. Любовта изисква да донасяш радост на другите, но на него това му бе много трудно.

– Докторе, какви бихте искали да бъдат моите тестове? Може би такива? – и тя бързо написа на едно листче някакви букви и цифри, а после съчувствено погледна Каменов и отиде в стаята си.

Сутринта малко след девет Пепа нахлу в кабинета на Каменов. Тя размахваше някакъв лист и възторжено викаше:

– Това са новите изследвания. Те се оказаха такива, каквито ви бях написала на листчето.

Каменов я погледна тъжно, но нищо не каза.

След няколко дни Пепа почина, а лекуващият я лекар преместиха в общото отделение. Там поне хора не умираха.

Тази жена на прага на смъртта получи Божията благодат. Всеки един ден за нея бе едно изключително чудо.

Колко много грешим, когато обезсърчаваме и не даваме място на радостта в живота.

Утро. Виктор отвори очи и огледа безизразно ергенския си апартамент. Стана, приготви си кафе и докато го пиеше отбеляза:

– Животът ми е пълен провал.

Въздъхна дълбоко и потегли към работното си място. Автобусът бе претъпкан, а мислите му се влачеха едва едва:

„Сега ще имам работа с колегите си, а с тях честно казано никак не се разбирам. Постоянно ми лазят по нервите. А после какво следва в програмата? Връщане след работа в къщи. Претопляне на нещо купено от супермаркета, някакъв тъп филм и отново в леглото. Да, едно и също всеки ден“.

Виктор слезе на спирката, но не знайно по каква причина тръгна в посока обратна на офиса, в който работеше. Накъде отиваше и той сам не знаеше, а главата му тежеше като камък.

– Не, не мога да живея повече така.

Внезапно спря и разбра, че се намира на непознато място, на непозната улица близо до някакъв магазин. Погледна часовника си, но не се притесни много, а само тихо промърмори:

– И без това съм закъснял, не е лошо да видя какво има в този магазин.

За тезгяха го посрещна възрастна жена. Странно, рафтовете бяха празни. Виктор се смути, но нещо от вътре го караше да открие какво бе необичайното в този магазин.

– Добър ден, – поздрави учтиво той. – Вашият магазин изглежда някак …. интересен, не съм виждал такъв до сега. Какво продавате?

Жената се усмихна:

– Нямам представа. Всеки идва тук и си взема нещо, от което наистина има нужда.

– Това някакво разиграване ли е? – попита изненадан Виктор.

Жената само повдигна рамене и отново се усмихна.

– Животът ми е скучен и еднообразен. Имам нужда от радост, мир, любов, …. премерете ми един килограм от тези съставки.

Жената кимна загадъчно, а след това му подаде една платнена торба.

Изведнъж Виктор се събуди. Разбра, че се е успал и трябва със всички сили да тича към работата си.

Но …. в ръката си усети нещо. Това бе платнена торба.

Той бързо я отвори. В нея лежеше книга с тъмна кожена подвързия. На първата корица се виждаше кръст, а под него с големи букви пишеше: „Библия“.

И Виктор разбра, че това, от Което бе бягал цял живот го намери …..

Стоян се прибра и забеляза, че жена му е нещо разстроена. Приближи внимателно към нея и я попита:

– Диди, добре ли си?

Тъй като не последва отговор, той продължи по-настойчиво:

– Какво е станало? Изглеждаш ми много отчаяна.

Но Диана наведе глава и нищо не каза.

„Милият, колко добре ме познава, – помисли си тя. – Не е нужно нищо да му казвам, но по лицето ми той прочита всичко. Не знае какво е станало, но не му е безразлично как се чувствам“.

След като децата си легнаха и двамата останаха сами, Стоян погледна жена си. В погледът му се четяха хиляди въпроси. Той не искаше нещата да останат неразрешени.

– Виждам, че те притеснява нещо, – тихо с много нежност промълви Стоян. – Какво мога да направя, за да се освободиш от това подтиснато състояние?

Дълго двамата се гледаха и мълчаха.

След това Стоян зададе точните въпроси, които помогнаха на Диана да разтовари натежалото си от проблеми сърце. Всичко, което се бе насъбрало в нея през последните няколко месеца, излезе спонтанно, но и реакцията на съпруга ѝ бе повече от добра.

Той я придърпа към себе си, задържа главата ѝ на гърдите си, обви ръце около нея и с много любов каза:

– Ти си много ценна и важна за мен. Сърцето ти е нежно и много чувствително, за това не бива да носи само толкова тежки товари.

Диди се разплака на гърдите му. Той я галеше по косата и шепнеше:

– Ти означаваш много за мен и аз няма да те оставя ….

Понякога животът ни изглежда убийствен, доста неща ни идват малко в повече. Дори и най-хубавото време от живота ни може да ни хване напълно неподготвени.

Чакащи в тъмните и сухи сезони, забравяме кои сме и на Кого принадлежим.

Важното е, че има някой, Който никога няма да се промени. И това е Исус, сигурната скала, на която можете да се опрете независимо от обстоятелствата.

Това звучи успокояващо и ни изпълва с надежда.

Трифон бе навел глава и се оплакваше на приятеля си Михаил:

– Не мога да го проумея това. Посрещам всички нужди на семейството си. Давам на жена си всичко, от което се нуждае, на децата ми също. Какво искат още от мен?

– Те искат теб, – съчувствено го погледна Михаил, – твоето време, твоето внимание! За тях е важно да знаят, че значат нещо за теб. Нищо не може да замени времето, което би прекарал заедно с тях.

– Самият знаеш колко много работа имам. Нали за тях се трудя, за да имат всичко необходимо.

– Децата ти нямат нужда от вещи, те се нуждаят от време с теб, жена ти също.

– Не мога да се разкъсам на хиляди парчета.

– Кое според теб е най-добрият израз на любовта? – попита Михаил.

Трифон вдигна безпомощно ръце и нищо не каза.

– Това не са цветя за жена ти или шоколад за децата ти.

– Тогава какво? – отчаяно извика Трифон.

– Най-добрият начин, по който можеш да изразиш любовта си към някого, е да му отделиш специално внимание. Когато правиш това, все едно му казваш: „Ти си ценен за мен. Това, което казваш или правиш е важно за мен“.

– Добре, – въздъхна тежко Трифон, – но нали ги питам какво искат. Интересувам се за децата какви оценки са изкарали в училище.

– Това достатъчно ли е? – попита Михаил.

– Какво още трябва? – Трифон нервничеше и стана много неспокоен.

– Същността на добрите взаимоотношенията не е в това какво правим един за друг или какво си даваме един на друг. Тя се изразява в това колко от себе си даваме на другите.

Трифон наведе глава.

– Забележи, – Михаил кротко продължи, – на това, което обръщаме внимание, то расте. Ако влизаш по-често в градината си и я обработваш, тя расте и дава плод. Ако обръщаш повече внимание на децата си, те ще израснат с мисълта, че са обичани. Ако отделяш повече време за жена си, в което да я изслушаш, бракът ви ще се развие и двамата ще се обичате още повече. Сам си създавай възможности да проявяваш внимание, не чакай това просто да се случи.