Около полузамръзналото езеро се събраха животни и птици.

– Днес ще съдим Декември, – важно съобщаваше на всички враната.

Совата потропа с една пръчка по близкото дърво и извика:

– Тишина. Моля да се изказвате един след друг.

Всички се умълчаха.

Първа взе думата черната врана:

– Декември съкрати деня, а нощта направи прекалено дълга.

Повечето извисиха глас:

– Така е.

А враната продължи:

– Едва се е съмнало и започва да се стъмва. Не мога да си хвана червейчета. Не ги виждам. Така ще умра от глад. Кой е съгласен Декември да се промени?

– Всички, – завикаха мнозина.

Изправи се бухалът и всички млъкнаха. Знаеха, че е мъдра птица и решиха да чуят какво ще каже.

– Аз съм против, – наблегна на думите си бухалът.

Чу се ропот, шум от криле и ръмжене, но това не стресна възпротивилият се и той продължи:

– Аз работя нощем. Това, че нощта е дълга напълно ме устройва.

Лисицата се почеса зад тила и умилкващо занарежда:

– През декември е скучно в гората. Нищо интересно не се случва. Където и да погледнеш, всичко наоколо ти навява тъга. Нима ще осъдим Декември , че намалява скуката?

Някои от животните се замислиха, но други пак завикаха:

– Всички, всички ….

– Каква скука, – провикна се изплувалата треска от езерото, – аз се готвя за сватба. Имам настроение и голям апетит. С вас не съм съгласна.

Враната се повъртя и рече:

– Снегът през декември е много лош. Измъчи ни. Кое е съгласен през Декември снегът да изчезне.

Хор от животни се отзова:

– Всички, всички, …

Глухарят подаде глава от снега и се възпротиви:

– В снега се спи добре. Скрито е, топло и меко е. Нека Декември да не се променя.

Едни негодуваха, други се противяха, а накрая решиха:

– Така или иначе този месец ще свърши. Не можем да го махнем от годината. Нека се разпростира, както си може.

Минчо се чувстваше зле.

Умората го смачкваше, но той си каза:

– Нали съм непрекъснато зает с някаква дейност. Изглежда това е голямо натоварване и се уморявам много.

Добре, служението не е лошо нещо, но Минчо имаше един проблем.

Той го осъзна една сутрин, когато се събуди:

– Много съм жаден. Имам чувството сякаш съм изсъхнал. От къде ми дойде това на главата?

Замисли се.

Изведнъж лицето му се озари от усмивка и Минчо разбра:

– Не пия свободно от Водата на живота. Пренебрегвам изучаването на Библията – и той продължи да изброява. – Бързам да си кажа молитва. Не слушам гласа на Господ, защото просто съм твърде зает.…

Минчо разроши с ръце косите на главата си.

Падна на колене и започна искрено да се моли:

– Благодаря Ти, Господи, че все още ми даваш днес Жива вода от Кладенеца, която никога не пресъхва….

Всяко напрежение, умора и неудовлетворение се стопи, а на тяхно място се изля такъв мир, какъвто никой не може да си представи.

Венелин се мръщеше, а дядо му Стоян го напътстваше:

– Не осъзнаваш ли, че когато негодуваш срещу някого, все едно си го поставил в затвор и си останал да пазиш вратата на килията му, която е изпълнена с омраза.

– Но аз трябва …, – възпротиви се Венелин.

– Ако си тръгнал да уреждаш сметки, никога няма да си починеш, – прекъсна го старецът.

– Глупости! Ще му натрия носа и готово, – гневно реагира Венелин.

– Дори да смяташ, че този против теб ти дължи извинение, той може да не се съгласи на това. Едва ли ще се покае, защото може да не иска да се промени.

– И все пак аз ще му докажа …- стисна силно юмруци Венелин.

– Ако се стремиш към отмъщение, никога няма да получиш справедливост. – наблегна дядото.

– Дори и да е така, пак ще …

– Помисли, – старецът погледна с тъга внука си, – ако си отмъстиш, това ще бъде ли достатъчно?

– И какво? Нима наистина негодуванието е затвор за противника ми? – присви очи Венелин.

– Не поставям под въпрос това, че си бил наранен, – въздъхна старецът. – Само се питам: Твоето негодувание ще изцели ли раните ти?

– Какво да правя? – попита тихо Венелин.

Дядо му го погали по главата и го посъветва:

– Вместо цял живот да охраняваш затворническа килия, по-добре повери нараняването и раните си на Исус.

В малка група коментираха преждевременния край на Насковата кариерата.

– Той направи много неща добре, но имаше проблем, – отбеляза Вълко.

– Всички го видяха, – повдигна рамене Милена.

– И все пак той бе много ефективен в по-голямата част от работата си, – опита се да го защити Пламен.

– Но гневът му в повечето случаи не бе адресиран правилно, – поклати глава Стамен.

– За съжаление това доведе до нараняване на много хора през годините, – подчерта Милена.

– Ех, ако бях се изправила срещу него, – въздъхна тъжно Соня, – може би щях да го спра. Бях влюбена в Наско.

– Не направихме нищо, за да му помогнем. А сега той огорчен и обиден ни напусна, – констатира Пламен.

Въпреки че не можем да принудим другите да се откажат от грешното си поведение, ние можем състрадателно да се изправим срещу тях.

Нека да „говорим истината с любов“, така че и двамата да станем „все повече и повече като Христос“.

Бог ни е дал уши, за да слушаме, така че можем да чуем изобличение от някой друг.

Сутринта бе хладна. Павел покани дъщеря си Неда в сладкарницата.
Поръчаха си сладкиш с кола.

– И двамата преминаваме през труден период от живота си, – изпъшка тежко Павел.

– Татко, не се притеснявай за двете ми деца, ще се справя, но не мога повече да живея с този човек, – откликна Неда.

– Ти може и да успееш, но аз какво ще правя с моя Паркисон? – поклати тъжно глава Павел.

Изведнъж Неда се обнадежди и сподели:

– Страхотно е, че когато имаме трудности и не виждаме изход, Бог ни изненадва с решенията си на проблема ни.

На Павел му бе тежко. Трудно възприемаше такива думи, но някаква искра надежда трепна в него.

Изминаха две години от тази среща.

Неда се омъжи за добър човек, който се грижеше за децата ѝ. Прие ги като свои собствени.

А при Павел бяха останали съвсем леки симптоми от заболяването му.

Често се блъскаме с решението на своите житейски борби и очакваме Господ да гледа на тях като нас, но Божият отговор е невероятен, дори не можем да си го представим.

Колко велики са Божията вярност, мъдрост и сила!