Мама …. Колко много се съдържа в тази дума! Нежната, безкористна майчина любов едва ли може да се сравни с нещо.

Молитвата на мама ни придружава навсякъде, тя привлича множество ангели на Бога за нашата защита.

Уверена съм, че милостивият Господ по особен начин реагира на въздишките на майките. Той внимателно събира в особен съд техните ходатайствени сълзи, проливани по цели нощи за отстъпилите си деца.

Всяка сълза е като скъпоценен тамян, благоухание приятно за Господа.

Любовта на майката никога няма да изчезне, защото нейния източник е Бог.

Румен беше отчаян. Бе попаднал в положение, от което не знаеше как да се измъкне. Излезе навън и вървеше през нивите без да мисли накъде отива.

Изведнъж пред него застана един старец. Той беше с дълга прошарена коса и малки едва забележими мустаци.

– Изглеждаш ми доста объркан и не на себе си, – каза старецът.

– Ти пък от къде се появи? – грубо каза Румен.

– Това е моята ферма, обичам често да се разхождам тук, – отговори старецът спокойно.  – А ти знаеш ли накъде си тръгнал и къде отиваш?

– Шляя се нагоре надолу, – каза неопределено Румен.

– Аз питам за живота ти? – настоя старецът. – Познавам много хора, които се сблъскват с някакви неприятности и изглеждат като теб, изпълнени с неувереност и страх. Разкажи ми, може и да ти помогна да излезеш от безизходицата, в която си попаднал.

Румен погледна старецът. Лицето на възрастния човек беше спокойно и уверено. И той му разказа всичко.

– В това състояние си, защото си изгубил целта си, – заяви твърдо старецът. – Нямаш насока в живота си, която да те зарежда с ентусиазъм, който осигурява увереност и стимул да преследваме мечтите си. Да живееш без цел е все едно да си перце, което лети, където вятърът го отнесе.  Така си се превърнал в ходещ мъртвец. Когато човек открие целта си, той намира смисъл да се движи и живее. Трябва да намериш правилния път, а мотивацията ще довърши всичко останало.

– А къде да намеря тази цел? – попита Румен.

Старецът не отговори веднага.

Цяла нощ Румен се бе молил:

– Господи, покажи ми цел, която да следвам….. използвай ме за изпълнение на Твоите цели, нека да бъда част от Твоя план.

И ето сега съвсем непознат човек за същото му говори. „Неведоми са пътищата Господни“.

– Мислех си, че съм намерил целта, когато завърших университета, – започна неохотно Румен. – Но сега се съмнявам във всичко: в работата си, в решенията, които съм взел, в миналото и за бъдещето ….. Аз съм един изгубен човек.

Дълбока въздишка, примесена с отчаяние, се отрони от младия мъж.

– Това може да се промени, – каза старецът.

Румен го погледна с надежда.

– Намери място, където най-добре биха прилегнали дарбите и уменията ти. Започни да работиш усилено, без да обръщаш внимание на всяко противодействие и упорство, такива винаги ще имаш. Тогава ще се почувстваш уважен, зачетен и признат.

Румен реши да послуша старецът и да опита.

Конете препускаха, но въпреки щипещия студ, те се чувстваха добре загърнати в  кожените завивки на шейната. Скоро навлязоха в гората. Снегът без да се скъпи, бе отрупал боровете и елите с прекрасна бяла премяна.

– Лекцията ви бе много добра, професор Василев, – каза Нина след дълго мълчание.

– Надявам се да е така, – каза скромно професорът. – Имах чувството, че повечето не разбраха нищо.

– Вие много точно и ясно обяснихте нещата, – каза Криси. – Това, че нямаше въпроси накрая, не означава, че не са ви разбрали.

Нина реши малко да разсее тягостното настроение:

– Като специалист по изкуствата, не мога да не ви попитам как Андреева успя …..

– Да покори аудиторията? – подсказа и Криси.

Мартин се засмя и изимитира  движенията на Андреева. Всички се засмяха на импровизираната шегата.

– Мисля си, че това е някаква магия, – каза след това Мартин. – Всички онемяхме и бяхме приковали поглед в нея.

– Науката и магията не са далече една от друга, Мартине, – каза Василев. – Това, което вчера сме смятали за проява на зло, днес е свойство на физиката. Небето, където древните хора са смятали, че се намират боговете е осеяно от планети и звезди, които се движат по много строги математически орбити. Но има неща, които хората извършват и не могат да бъдат разумно обяснени. Например, излекуване от смъртоносна болест, получаване на видение, възкресяване, … Най-добре е да внимаваме, когато отсъждаме кое какво е, а ако не сме сигурни по-добре да замълчим.

И всички млъкнаха. От двете страни дърветата се издигаха като тъмни сенки покрити с бяло покривало. Като се изключеха въздишките на голите клоните отрупани със сняг, до ушите достигаше само приглушеното потропване на копитата на конете.

Зина бе от две години в дома. Майка ѝ бе починала, а баща си не бе виждала изобщо. Наближаваше празник и тя усещаше нетърпението на децата край нея.

Щяха да дойдат хора в дома и всеки от децата щеше да получи подарък.

– Дано дойде онази …. усмихнатия батко с къдравата коса, – замечта се Мира.
Тя си спомняше колко добър беше към нея и ѝ помагаше да се придвижи по стълбите.
Тони знаеше, че ще получи някаква играчка, но сърцето му жадуваше някой да го прегърне, да поговори с него. Не помнеше майка си, нито баща си. Когато видеше някое малко дете хванало за ръце родителите си, весело да бъбри с тях, му ставаше мъчно.

Лена, често се криеше в някой ъгъл и дълго плачеше. Между хлипанията ѝ едва се разбираха откъслечни фрази:
– ….. подарък, някаква крас …. кукла…… аз искам мам…. да ме прегръща ……да ми пее…разказва приказ …..ходим на разход…..

Виктор размахваше сабя и даваше заповеди, но там  в него биеше едно детско сърце, жадуващо за ласка и любов.

Жанет гледаше през прозореца и внимателно разглеждаше отминаващите хора. Взираше се настойчиво във всяко лице. Понякога трепваше като малка пеперуда с крилца и шепнеше:

– Мама, ето я идва, не ме е забравила.

Жената с бързи крачки наближаваше вратата на дома…. и отминаваше. Тежка въздишка се отронваше от Жанет. Малкото момиченце с големи сини очи, още таеше надежда, че майка ѝ ще дойде и ще я вземе.

Станимир се люлееше на стола като махало на стенен часовник. Той не говореше, а когато искаше нещо мучеше и размахваше хаотично ръцете си. Щом не го разберяха, започваше да крещи и да си хапе.

Леля Надя  се грижеше за тях. Прегръщаше ги и ги милваше по главата, но тя знаеше, че всяко от децата мечтаят за мама и татко, някой да го обича и да го приема с недъга му.

Наближаваха празници и домът ще се изпълни с подаръци, лакомства, музика и шум, но всичко това щеше да отмине и всяко от децата отново щеше да остане със своята болка и мъка.

Стоянов стана. Той стоеше до бюрото, без да поглежда Панов. По лицето му е стичаха едри капки пот.

– Господин Панов, за това няма да говорим пред никого. Ще запазим всичко в пълна тайна, но в замяна на това тук съм приготвил един малък проектодоговор. Ако го подпишете, нищо няма да се чуе никъде.

– Вървете си, – каза Панов – с вас ще говоря по-късно.

Стоянов остави един малък плик на бюрото и си тръгна.

Когато вратата се затвори Панов се обърна към Катя. Той не можеше да ѝ каже нищо. Думите бяха заседнали на гърлото му.

Катя бе захлупила лицето си върху масата и плачеше. Мълчаха известно време. Изведнъж Катя повдигна глава и с разплакани очи каза:

– Истина е …..това е истина. Бях на 15 години и се издържах сама. Работех във кръчмата. Чистех, миех съдове и помагах, когато имаше повече хора при сервирането.Бях решила да отида в града, където имаше повече възможности, за това пестях за влака.

Панов я гледаше без да я прекъсва, но очите му бяха тъжни.

– Веднъж ме поканиха на парти в града и аз отидох, – продължи разказа си Катя. – Там се запознах със един солиден мъж. Той се държеше много добре с мен и на мен ми бе приятно с него. Дълго време бях сама. За първи път мъж ми обръщаше внимание и то не грубо. Тогава не знаех, че е  женен и че има деца. Едва по-късно разбрах, че е подлец.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на Панов.

– Когато му казах, че съм бременна, – Катя болезнено присви очи, – той започна да ме ругае. Страхуваше се, че жена му да ще разбере.

Катя се върна назад в онези мрачни за нея дни. Помнеше как сгърченото лице на Виктор, мъжът който я бе подмамил, омекна. Той я прегърна и каза вече по-спокойно:

– Зная какво трябва да се направиш, ще те заведа там.

Катя почувства още тогава, че на Виктор му е все едно какво ще стане с нея. Когато  жена, при която той я заведе и направи нещо, много я заболя. Чувстваше се зле. Имаше чувството, че скоро ще умре.

– По-късно, когато дойдох на себе си, – Катя продължи разказа си, – разбрах, че съм припаднала и че съм загубила много кръв. Тогава жената се бе уплашила да не умра в ръцете ѝ и бе извикала лекар. Когато вече можех да ходя, ме навестиха от полицията и се интересуваха, за жената, която ми е направила аборта. Аз не я издадох. Помня как бе пребледняла и трепереше цялата.

– После са те осъдили за незаконен аборт, – обади се най- накрая Панов. – Не ми казвай повече нищо. Ще измисля нещо, не се тревожи.

– Трябваше да ви разкажа всичко това по-рано, за да си нямате неприятности, но се страхувах, че ще ме изгоните.

– Станалото станало, – Панов дишаше малко по-спокойно.- Тези мошеници, няма да могат да пробият с тази история. Това е изнудване, а то също е наказуемо.

Панов ѝ се усмихна, потупа я по рамото и излезе от стаята.