Времето се стопли, но това не помогна на Мони. Той отново мрънкаше нещо под носа си. Пак не бяха му угодили нещо.

– Мони, докога ще недоволстваш?

– Какво им пречеше …..

Мони не довърши, когато баща му го изгледа строго.

– Да се чувстваш задоволен, това е дар от Бога, – каза той. – Господ дава удовлетворение на този, който Му е угоден.

– Да, да, – недоволно повиши глас Мони, – за теб има само верни на Бога и такива, който не искат да чуят за Него.

– Бог дарява мъдрост и разбиране на нещата. Към това добавя и радост, – усмихна се бащата.

– И каква е връзката с това, което искам и не ми се дава? – попита Мони.

– Верните на Бога са доволни от това, което имат, – дебело подчерта бащата. – Те не се измъчват от желанията, които ги разяждат.

– И какво? Грешните се тормозят вечно, – иронично наблегна Мони.

– Така е, – съгласи се баща му, без да дава вид, че е усетил сарказма. – Те са погълнати от това да събират и трупат, но никога не се задоволяват от спечеленото.

– Защо Бог не им дава и на тях мъдрост и умения? – предизвикателно попита Мони.

– Дава им, – каза бащата му, – но те повече го усещат като наказание, защото не се наслаждават на работата си и не намират радост в нея.

– Хмм …

– Това, което печелят отхвърлящите Бога, принадлежи на тези, които Го следват, защото те знаят как да използват Божите дарове. Радват им се и благодарят за тях дори, когато са съвсем малко.

– Татко, ако човек е задоволен, мислиш ли, че ще роптае и мърмори? – сбърчи нос Мони.

– Такъв индивид не използва и това, което има. Дори и да притежават много, то му изглежда като нищо. За това и животът му е безсмислен.

Мони загуби доскорошната си самоувереност. Той усети, че с мрънкането си бе загубил нещо ценно – радостта и мира в себе си.

Въпреки студа, вън грееше слънце. Стефка държеше в ръце първата си рожба. От нея се изливаше безгранична любов към малкото. Тя забравяше всичко заради бебето.

С последни сили се бореше със съня, само и само да наблюдава как детето ѝ спи. Докосваше едва наболата косица и леко допираше пръстите на дъщеря си.

– Никога до сега не съм изпитвала подобно нещо, – казваше си Стефка.

Когато малката Мария бе на две седмици, Стефка бе в детската стая.

Люлееше я на ръце и се наслаждаваше на близостта с това малко същество. Целуна я по главичката и промълви:

– Не мога да повярвам, че имам такова красиво момиченце. Тя е моя, цялата е моя!

Тогава младата майка дочу тих глас:

– Не, моя е, Стефче. Тя ми принадлежи. Аз я направих и тя е моя.

Стефка коленичи с бебето на ръце и наведе глава.

Когато прие Исус Христос за свой Господ и Спасител, за нея това бе по-скоро някаква абстрактна идея, но сега ……

– Да, – каза тя, – едва днес разбирам, че ако вярвам в Теб, всичко, което имам, включително и скъпоценната ми дъщеря, Ти принадлежи. Моята любов към Мария е само капка в сравнение с това, което Ти, мисли за нас.

Тези размисли я разтърсиха.

– Не съм сама като родител, – продължи Стефка възторжено. – Имам прекрасен пример за бащинство от Бога. Да бъда майка за мен е голяма радост, но най-голямото щастие, което ми е дадено, е личната ми връзка с Господ.

Погледна малката си рожба и добави:

– Преди да имам Мария, никога не съм падала на колене, за да принеса на Господа най-голямото си съкровище. След като станах родител, разбрах какво е любов.

И тъй като любовта е определение за Бог, ние разбираме всъщност кой е Той.

Появиха се мобилните телефони и всеки от нас носи такъв в джоба си. Това не бе изключение и за Мери.

Тя винаги проверяваше дали е в джоба ѝ особено, когато излизаше от дома си.

– Хубаво е, че имаме такова средство за общуване, – често си казваше тя.

Преди да да напусне града, тя напомняше на децата си и служителите си:

– Телефона е в мен. При нужда или нещо особено ако се случи, обадете ми се ….

Забележеше ли, че има гласова поща, веднага натискаше бутона и слушаше внимателно.

Случваше ѝ се да бъде извън обсега на кулата или да се наложи при полет да изключи телефона си, но след това връзките се възстановяваха.

Имаше случаи, когато бе изключила звука на телефона си или го бе оставила на друго място, но веднага след това звънеше и разбираше какво става.

Един ден пътуваше в извънградски автобус и се бе размислила върху преимуществото на телекомуникациите.

Изведнъж се усмихна си каза:

– Слава Богу, че Господ никога не е извън обсега ни. Той не се изключва. Ушите Му са насочени към нас. Винаги е на разположение и внимателно ни слуша.

Дойде края на работния ден и всички се готвеха да си тръгват.

Телефона иззвъня.

– На кого сме потрябвали по това време, – недоволно измърмори Петров и натисна бутона:

– Да, моля.

– Татко, – Петров позна гласа на Милена, неговата по-голяма дъщеря, – когато тръгнеш към къщи на излизай на магистралата ……

Връзката прекъсна.

– Какво ли е станало? – изтръпна той, но чувството за безпокойство премина бързо.

Въпреки предупреждението Петров тръгна по магистралата. Бързаше по-скоро да се прибере у дома.

По пътя за в къщи трябваше много пъти да спира по една или друга причина. Опита алтернативни маршрути, но пак попадаше в задръствания.

– Така до в къщи ще пътувам цяла нощ, – раздразнен удари с ръка по волана.

Изведнъж му хрумна нещо, засмя се и продължи в противоположната посока.

– Днес има спортно събитие, в което участва внучката ми. Като ме види ще ми се зарадва.

Подтиснатостта и отчаянието бяха заменени с радост.

Разсъждавайки по въпроса, че че никакви пътища няма да го доведат до дома, го накара да се замисля за хора, които казват, че всяка път водят до Бог.

– Някои вярват, че пътят на добротата и доброто поведение ще ги отведе дотам, – размишляваше на глас Петров. – Други избират пътя на религиозните дела. Разчитането на тези пътища води до задънена улица. Има само един път към Бог. Не напразно Исус каза: „Аз съм пътят, истината и животът. Никой не идва при Отца освен чрез Мен“.

Когато Христос умря на кръста, Той отвори пътя към дома на Неговия Отец, към Неговото присъствие и реалния живот, който Той осигурява днес и във вечността.

Пропуснете блокираните пътища, които не водят до Бог. Вместо това се доверете на Исус като Спасител, защото „всеки, който вярва в Сина, има вечен живот“. А за тези, които вече вярват в Него, следват пътя, който Той е подготвил.

Пекна слънце и огря всичко. Невероятно време за месец декември.

Хората излязоха от домовете си, искайки да се насладят на изненадата от сезона.

Станимир и Веселин не чакаха покана и тръгнаха бързо към близкия парк.

По пътя двамата разговаряха въодушевено. Никога не им липсваха теми или нова информация, за които да говорят.

– Не е ли невероятно, – засмя се Станимир, – а също донякъде изненадващо? Много хора са се опитвали да ме убеждавали, че лошите новини пътуват много по-бързо от добрите.

– Нещата не ми изглеждат съвсем така, – поклати глава Веселин. – Нали се сещаш за онази приказка „Хващаш повече мухи с мед, отколкото с оцет“. Помисли си само върху това.

– Независимо дали става въпрос за най-вкусното нещо, което съм ял, за страхотен филм, който току-що съм гледал, за завладяваща книга, която просто не съм могъл да оставя……

– А може би невероятен подарък, който съм получил, нова мечтана работа или прекрасна, променяща живота новина – допълни Веселин, – но когато се случи нещо невероятно, първото нещо, което обикновено искам да направя, е да го споделя с другите!

Станимир се усмихна:

– Рождество е празникът изявяващ най-голямата новина, която човечеството е получавало – раждането на Исус.

– За разлика от най-вкусния хамбургер, който току-що си изял или каквато и да е друга вълнуваща новина, което вероятно засяга само теб или малък брой хора, идването на Исус Христос, Спасителят на света, е добра новина за всички, – наблегна Веселин.

– Това е видът новина, който трябва отчаяно, без чувство за срам да бързаме да споделим с всеки човек, когото срещнем.

– Никоя новина не трябва да пътува по-бързо от добрата, – размаха възторжено ръце Веселин, – че Бог е създал начин ние грешниците да възстановим връзка с Него. Освен това Той ни избавя от грехове ни и ни приема в Неговото семейство като деца.

Докато празнуваме Рождество Христово днес и дордето сме на тази земя, ние сме призвани да споделяме посланието за спасение чрез Исус с всички онези, които Бог е поставил в нашия живот.