Добри и Сашо се връщаха от църква и тихо разговаряха помежду си.

Подухваше, но времето бе още топло, макар че бе ноември месец.

– Бог иска не просто да имаме добри богословски знания, – говореше напористо Сашо. – Той иска да Го познаваме и обичаме.

– Наречи ме луд, – засмя се Добри, като плесна с ръце, – но мисля, че човек, който заявява, че познава Бога, но не се покорява на Неговите заповеди, е лъжец и истината действително не е в него.

– Така казва и Словото: “И по това знаем, че сме Го познали, ако пазим заповедите Му. Който казва: Познах Го, а заповедите Му не пази, е лъжец и истината не е в него”, – потупа джоба си Сашо, в който се намираше неговата малка Библия.

– Някои твърдят, че можем да бъдем християни, без да е необходимо да ставаме ученици. Чудя се тогава защо последното нещо, което Исус ни каза, беше да отидем по света и да правим ученици от всички народи, учейки ги да изпълняват всичко, което Той ни е заръчал?

– Представяш ли ако бе казал: „Хей, ако се вижда твърде много на хората, кажете им просто да станат християни. Важното е да влязат в Небесното царство, без да се налага да се посвещават на нещо“, – представи със усмивка своята хумористична версия Сашо.

– Всеки от нас има прояви на хладък характер в живота си и точно там повече от всичко друго, ни залива Неговата благодат.

– Виж, Писанието ясно ни показва, че има място и за грешките и греховете, които правим в живота си, докато следваме Бога, – отбеляза Сашо, – но милостите Му са нови всяка сутрин.

– Неговата благодат е достатъчна, – наблегна Добри. – Не казвам, че когато съгрешиш, това означава, че никога не си бил истински християнин.

– Е, ако беше така, – започна да ръкомаха и с двете си ръце Сашо, – никой не би могъл да следва Христос.

Двамата приятели се забързаха, защото подухна по-силно и замириса на дъжд.

Дарина бе обезпокоена много в последно време.

– Хванах Живка, че пак ме лъже, – каза си тя. – Колко пъти съм ѝ казвала да не прави така. Нима лош пример съм ѝ давала като майка?

Тежко е за родител да преживява подобно нещо.

А Дарина си бе поставила ясна цел, да изгради стойностни неща у дъщеря си.

– О, колко много ми се иска Живка да е почтена и с това си поведение да влияе на околните за по-добро. А то какво се получава?

Дарина не случайно бе разтревожена от лъжите на дъщеря си.

– До сега не съм толерирала подобно поведение в къщи, – въздъхна тежко загрижената майка. – Но тя е толкова изобретателна и като че ли попива всичко лошо. Кой знае, кога ще изпробва пак нещо „ново“?!

Живка бе много практична и изобретателна, когато я уловяха в лъжа, веднага съчиняваше поредната си история. Тя никога не бе виновна.

Дарина често бе казвала на дъщеря си:

– Бъди честна и открита.

Но за сега поне резултат нямаше.

– Може би трябва да ѝ дам още шансове, – тъжно каза Дарина. – Може пък да се оправи по-нататък, въпреки че няма никаква гаранция за това, но си струва да опитам.

Ценностите се изграждат в семейството и то всекидневно. Много е важно какво учим и предаваме на децата си.

Бяха се събрали. Вълнуваха се. Обсъждаше се важна тема: „Как да не губим времето си“.

Първа поиска да се изкаже Годината:

– Във времето, когато съм аз, възникват много проблеми. Това не е само при мен, но се наблюдава в изминалите, а се очаква и през следващите години….. В заключение ще кажа, че трябва да се цени всяка секунда.

След това се изправи Денят.

– Съгласен с това, което каза Годината. Няма да да повтарям основните положения, само ще наблегна, че всяка секунда е важна.

Часът бе много кратък:

– Да, съгласен съм с предишните две изказвания.

Но минутата все пак успя да напомни:

– Трябва да се закриляме и пестим всяка секунда.

Накрая бе дадена думата и на самата Секунда:

– Трябва да запазим ….. – и приключи

Не успяха да запазят секундата. Явно само с говорене не се оправят нещата.

Облачно и подтискащо бе времето, но това не пречеше на Цачо и Михаил да седят на двора и да разсъждават на глас.

Годините отдавна бяха посребрили косите им, но опита и знанията, които бяха натрупали през това време охотно споделяха не само помежду си, но и с останалите особено с по-младите.

– Не е лесно да блеснеш, – поклати глава Михаил, който си спомняше Петър един от внуците си, как се переше пред всички. – Светлината се добива с цената на раждането ѝ.

– Горенето трябва да предхожда сиянието, – отбеляза Цачо. – Без самоотверженост съвсем малко добро бихме могли да направим на другите.

– Горенето навява мисъл за страданието, – леко се усмихна Михаил, – но то предизвиква ужас, защото причинява болка.

– Склонни сме да вярваме, че носим много полза в света, когато сме физически силни, заети с интензивни дейности, а сърцето и ръцете ни даряват милост.

– Да, но когато Господ ни заведе на безлюдно място, – поизправи се предизвикателно Михаил, – остави ни болни лежащи на легло, тялото ни се изтощава от нападналата ни напаст. И какво?

– Приключва активният ни живот и смятаме, – додаде Цачо, – че сме напълно безполезни, щом не можем да направим дори най-малко възможно.

– Ако сме търпеливи и смирени, – заяви Михаил, – ще бъдем уверени, че носим повече полза за света и че голямо благословение са дните на нашето страдание и болести, отколкото когато сме мислили, че сме правили много повече.

– Светим, защото горим, – наблегна възторжено Цачо.

– Славата на утрешния ден се корени в черната работа, която извършваме днес.

– Мнозина искат се прославят, но не желаят да носят кръста.

– Да, искат да блестят, но без да горят.

– Те не знаят, че разпятието предхожда коронацията, – заключи Цачо.

Двамата възрастни мъже дълго време мълчаха и съзерцаваха гаснещият залез на хоризонта.

Времето бързо се стопли. Дърветата цъфнаха. Не закъсняха и славеите със своите покоряващи песни. Появиха се и първите щъркели. Земята се пробуждаше.

Страхил и Досьо седяха на пейката под сливата в двора и тихо разговаряха. Стари приятели. Дружаха от как се помнят.

– Забелязал ли си колко често чувствата ни заблуждават? – въпросително наклони глава Страхил.

– Само действията и отношението ни към даден човек ни разкриват всъщност дали го обичаме ли не, – отговори бързо Досьо.

– Дори когато изследваме себе си, нашата преценка е грешна и изкривена, защото сме като слепи, – повдигна вежди Страхил.

– Обръщаме на една или две саможертви за деня, но в останалата част от него следваме собствените си желания и стремежи, – отбеляза Досьо.

– Тогава как бихме могли да стигнем до истинската любов, ако живеем в един егоцентричен и егоистичен свят? От къде да започнем? – плесна с длан по едното си коляно Страхил.

– Източникът на любовта е Бог. Това, което Той прави ни дава правилно разбиране за любовта, – поясни Досьо.

– Да, но ние не получаваме Божията любов по заслуги.

– Слава на Бога за Неговата милост, защото нито един от нас не заслужава любов Му, но в Христос сме получили Неговата любов по благодат, – тържествено обяви Досьо.

– Щом знаем източника на истинската любов и че чрез спасението сме я получили, то можем да обичаме не само Бога, но и останалите, – това звучеше като въпрос съдържащ в себе си отговора.

– Тогава любовта ни става катализатор на всичките ни действия, – доуточни Досьо. – Господ толкова силно желае ние смирено да влезем в Неговата любов и да я приемем. Той ще ни посрещне, където и да сме – в тъгата, в радостта, в разочарованието или в победата ни. Той иска да знаем, че наистина ни обича.

– Нека да отидем при Него с всичките си грижи, страхове, грехове и неприятности, да ги положим в краката Му и да получим Неговата благодат, милост и любов в замяна.