Времето се позатопли, въпреки отрицателните прогнози за дъжд и по-ниски температури. Това бе добре дошло за всички, които сееха и се грижеха за насажденията си в градините и на полето.

Симеон бе седнал на сянка, малко да отдъхне. При него дойде и дядо Пано, който въпреки 90-те си години, все още работеше и не оставяше мотиката.

– Нашите домове трябва да бъдат места за морална, духовна, социална, емоционална и физическа подкрепа, – започна някак отвлечено разговора Симеон.

Той бе на средна възраст. Интересуваше се от всичко. Откриеше ли нещо ново, за него бе като скъпоценен камък. За това и разсъжденията му бяха „тежки“ и мнозина трудно ги възприемаха.

– Смяташ ли, че това, което правиш в личния си живот в собствения си дом е твое дело? – попита дядо Пано.

Мъдростта му бе известна. Той думи напразно не изричаше.

– Че на кой друг? – погледна го учуден Симеон.

– Това е работа на Бог, – спокойно обяви старецът. – Ако откажем да следваме неговите указания за домовете си, ще имаме сериозни проблеми.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Днес унищожението и разрушението са навсякъде около нас.

– Всичко се срутва, – продължи старецът, – ако откажем морално, духовно, емоционално и социално обучение на нашите деца.

Симеон поклати глава в знак на съгласие, но нищо не каза.

– Ако не инструктираме децата си за Бог и Неговите насоки за живот, – наблегна дядо Пано, – те ще развият свои собствени стандарти и ценности въз основа на това, което чувстват, каквото мислят или каквото правят техните приятелите.

– За това сме на тоя хал, – махна ожесточено Симеон. – Виж какъв хаос и объркване цари в поредното поколение, защото е избрало „свой“ път на развитие.

– Бог ни е дал насоки, как да живеем и да работим, – продължи поучението си старецът. – Ако искаме да предотвратим срутването на нашите домове, трябва да ги направим места за морална и духовна подкрепа за живеещите в тях.

Почивката свърши. Двамата станаха и всеки продължи работата си.

Беки и Джим известно време бяха в Бейрут. След известно време трябваше да отидат в селище, което бе на няколко минути от мястото, където ИДИЛ воюваше с Ливан.

Преди да потеглят с колата си ги накараха да попълнят един формуляр.

– Виж, колко странно е озаглавен този документ, – Беки посочи с пръст името.

Там бе написано: „Доказателство за живот“.

– За първи път в живота си, трябва да доказвам, че съм жив, – засмя се Джим.

По-късно когато вече пътуваха в колата, връщайки се към случилото се Джим попита:

– Какви са доказателствата, че съм жив и живея? Това, че карам кола? Моите регистрационни номера тук и там? Възможно ли е тези факти и подобни на тях да описват само моето съществуване.

– В повечето случаи ние не избираме между живота и смъртта, – обяви Беки, – а между съществуването и смъртта.

– Права си, – възкликна Джим. – Всъщност ние никога не избираме да живеем. Парализирани сме от страха, че ще умрем и от всички дейности като провал, разочарование и разбито сърце.

– Именно този страх ни кара да заменим живота със съществуването.

– И какво излиза? – тупна с ръка по волана Джим. – Каквито и обещания Бог да желае да изпълни в живота ни, каквито и богатства да ни очакват, ние ще ги намерим само когато изберете живота пред съществуването.

– Независимо от нашия статус или социално-икономически произход, трябва да спрем да чакаме някой да направи живота ни важен. Трябва да действаме и да се държим така сякаш живота ни зависи от това.

– Какъвто и избор да направим в живота си, – въздъхна Джим, – дори няма никакво значение колко ще постигнем, но едно е сигурно, животът ни ще свърши един ден тук на земята.

– Всеки от нас трябва да си зададе въпроса: Ще живеем ли истински или ще стоим и ще чакаме смъртта да ни покоси?

Павлов крачеше бавно натоварен с мрачни мисли. До него вървеше Симо и от време на време поглеждаше към него.

– Посещението в църквата намалява, – отбеляза с тъга Павлов.

– И аз го забелязах, – въздъхна Симо. – Дори и сега, когато вече свободно можем да се събираме, броят на хората, които посещават църквата не е стигнал нивото, което бе преди пандемията.

– Как можем да ги върнем обратно? – попита Павлов. – Как можем да ги накараме да станат от креватите си и да дойдат на църква в неделя сутрин?

– Повечето от хора се подчиняват на желанието на тялото си, а то не иска да се надигне сутрин, особено в неделя, – констатира Симо.

– Екранната проповед няма да им даде прегръдка или Господна вечеря, нима не го осъзнават? – Павлов смръщи вежди.

– Хубаво е да се събираме като вярващи, – каза Симо, – за да се поклоним на живия Бог. Това не трябва да се възприема като задължение към другите, нито към нас самите.

– Не си ли забелязал, че когато не искаме общение, точно тогава най-много се нуждаем от него? – тъжно се усмихна Павлов.

– Е, има хиляди причини, които могат да ни накарат да се откажем от пижамената църковна неделя, – Симо се опита да насърчи изпадналия в безизходица пастир.

– Дай, Боже и други да мислят така, – без въодушевление поклати глава Павлов.

Слънце и невероятно време. Повече отколкото можем да си мислим или мечтаем.

Хората плъзнаха по горите. Други се пребориха с мързела си и вместо да се излежават пред монитора или екрана на телевизора, покориха макар и някои от по-малките върхове.

Борис имаше навика да предвижда всичко напред и всяко отклонение го водеше до отчаяние и съмнение в собствените му способности.

Днес той заедно с баща си Симеон Владовски се изкачваше по стръмната пътека към върха на планината, който двамата бяха покорявали не един път.

– Трудно ми е да се примира с това, че Бог е определил всичките ми дни напред, – задъхвайки се сподели Борис. – Някои от тях могат да бъдат толкова ужасни ….. дори нетърпими.

– Редактирането им би било много по-лошо, – каза Симеон. – Ако ужасните и безсмислените дни са извън Неговия контрол, биха били много по-непоносими и тягостни, но това е най-малкото.

– Какво по- лошо от това може да се случи? – намеси се неочаквано Борис.

– Такива дни биха се оказали извън изкуплението. Той знае как най-добре можем да достигнем до спасението си, дори и при най-мрачните обрати, които настъпват в живота ни понякога.

– Искаш да кажеш, че Бог най-добре може да създава и твори истории? – попита закачливо Борис.

Симеон смръщи вежди, недоволен от иронията, която усети в гласа на сина и продължи назидателно:

– Той знае, не Му е чуждо съхраняването на семена от умиращи дървета, от които по-късно ще израстат стволове с мощни корони.

– Но хората са уязвими. Те скърбят и се питат, защо ми се случи всичко това? – тъжно се усмихна Борис.

– Истината, – въздъхна уморено Симеон, – носи увереност и надежда. Въпреки, че нещата не стават така, както очакваме или бихме искали да бъдат знай, че все още нищо не е приключило …

– Да, всеки ден определен от Бога, записан в Неговата книга е по-надежден и безпогрешен, – най-накрая се съгласи и Борис. – Той ще ме води към единственото най-добро за мен.

Мрачно и тягостно време. Война съвсем близо да пределите ни, арести, протести и много лъжи.

Хората не обръщат внимание, че пролетта се забавя. Живеят ден за ден и в нищо не намират утеха.

Нешо се бе подпрял на стената и разговаряше с комшията си Йото:

– Трябва да съм благодарен, че доживях до толкова години. Ето скоро ще навърша осемдесет и девет, но не мога да си кривя душата, тялото ми ме предава малко по малко.

– То си е така, – съгласи се Йото, – сякаш вчера бяхме млади. А сега бръчки. И тези кафяви петна от къде дойдоха върху кожата ми?

– Не съм си поръчвал торбички под очите, – заклати недоволно глава Нешо, – а и силите ме напускат вече.

– Уж ям малко, защото и нищо не ми се яде вече, а качвам килограми, – оплака се Йото.

– Косата оредя и това, което е останало от нея няма никакъв цвят, – в същия тон продължи с оплакванията си Нешо.

– Къде е младостта? – възкликна Йото. – Когато я имахме по-малко мислехме за нея и я пилеехме ей така.

– Мен ме тревожи повече това, че няма да мога да се оправям сам и ще легна на ръцете на младите, – сподели Нешо. – Ще ми вземат шофьорската книжка, а с нея по-лесно ходя навсякъде.

– В последно време се усещам, че ставам зависим от лекарствата, които поддържат някак жалкото ми съществуване, – въздъхна тежко Йото.

– Губя зрението си. Слухът ми намалява от години. Но най-много ме е страх от това, че ще ме изоставят, – махна неопределено с ръка Нешо.

Край тях мина Кирил. И той бе пенсионер, но бе по-млад и от двамата.

– Какво сте се разохкали? – подвикна им той. – И моето тяло изнемощява, но Бог дава сила на сърцето ми. У Него е надеждата и отговорите на всички въпроси.