Сърцето на Стоян наблюдаваше своя стопанин много внимателно.

– Той не може да спи, – каза си то. – Престанал е да се смее. Изглежда нещастен. Може би това е въпрос на време, но е сериозно притеснен. Какво ли може да бъде?

От Стоян се отрони тежка въздишка и сърцето бе сигурно:

– Имаме сериозен проблем.

Радиоприемникът чу думите на сърцето и се обади:

– Днес вече се правят по-безопасни автомобили. Хората регулират храненето си. Следят по колко вода пият. Но ако безпокойството им достигне олимпийски размери, могат да спечелят златен медал в тази дисциплина.

Старият стенен часовник не се стърпя и се намеси:

– Имайте предвид, че безпокойството не е грях. Това е само емоция.

– Да, но това може да доведе до грешно поведение, – повиши глас старата настолна лампа.

– Глупости, – разгорещено реагира чайника от печката.

– Ето ви няколко примера, – старата лампа се готвеше да парира недоволните от изказването ѝ. – Могат ли да се заглушат страховете на хората с допълнителна храна, която може да доведе до преяждане? Или людете да започнат да разказват за притесненията си на всеки, който би искал да ги купи? И в двата случая това е недопустимо и хората грешат.

– Но внимавайте на себе си, да не би да натегнат сърцата ви от преяждане, пиянство и житейски грижи, и ви постигне оня ден внезапно като примка, – цитира част от себе си черната дебела книга с кръст върху себе си, която лежеше на масата.

– Нима хората са създадени за живот изпълнен с тревога и да им се обърква ума? – попита съчувствено старателно изписаният лист върху масата. – Не, Той има нова глава за живота им и е готов да я напише.

Нерешителен и Уверен бяха двама приятели. Първият никога не пристъпваше да извърши някаква работа ако не е осигурил благоприятния ѝ изход, а втория във всичко се доверяваше на Бога и пристъпваше смело към всяка задача.

Уверен мечтаеше да посети много страни, да изучи манталитета и нравите на много народи.

Той не се поколеба нито за миг в желанието си и един ден реши:

– Тръгвам.

Преди да потегли на дългото си пътешествие Уверен се отби при приятеля си и му заяви:

– Решил съм да се отправя на дълго пътешествие. Това е една от мечтите ми. Предстои ми да преодолея много планини и реки, подкрепи ме в молитва.

– Какво ще вземеш със себе си за това дълго пътешествие? – попита Нерешителен.

– Шише с вода и малко хляб, – усмихна се се Уверен, – а другото по пътя ще се нареди.

Нерешителен строго погледна приятеля си и го смъмри:

– Ти си много недалновиден. Не бъди толкова неразумен. Аз също мечтая за такова пътешествие, но докато не се уверя, че имам всичко необходимо, не бих тръгнал.

Изминаха три години и Уверен се върна. Той побърза да посети приятеля си, за да сподели какво е видял.

Нерешителен го изслуша, въздъхна тежко и си призна:

– За съжаление аз още не съм се приготвил за пътуването си.

„Уповавай на Господа от все сърце и не се облягай на своя разум. Във всичките си пътища признавай Него и Той ще оправя пътеките ти“.

В една прекрасна градина растеше удивителен бамбук. Стопанинът му го обичаше много. Бамбукът растеше, ставаше все по-красив и силен.

– Колко много се гордее с мен, – казваше си бамбукът. – Това ме насърчава да израствам още по-силно и снажно дърво.

Един ден стопанинът се приближи към бамбука и му каза:

– Любимо мое дърво, нуждая се от твоята помощ.

– Готов съм. Правете с мен каквото желаете, – възкликна радостно бамбукът.

– За да те използвам, – гласът на стопанина бе станал строг, – трябва да те отсека.

– Да ме отсечете? – бамбукът не повярва на ушите си. – Моля ви не правете това. Нека от мен излезе нещо хубаво, но не ме сечете.

– Не мога да те използвам, ако не те отсека.

Всичко в градината замря. Дори вятърът притихна.

Бамбукът наведе глава и прошепна:

– Щом не можете да ме използвате, такъв какъвто съм, направете с мен, каквото сте решили.

– Не само ще те отсека, но ще окастря и клоните ти, – продължи стопанинът.

– Ще съсипете красотата ми, – болезнено отбеляза бамбукът. – Без листа и клони на какво ще заприличам?

– Ако не ги премахна, не мога да те използвам.

– Добре, давайте, – въздъхна тежко бамбукът.

Стопанинът отсече дървото. Отряза клоните му. Извади сърцевината на ствола и го занесе до извора. Наблизо имаше поле, което се нуждаеше от влага.

Собственикът на градината постави единият край на промененият бамбук към извора, а другия към жадната земя. Чиста и свежа вода започна да се стича по дървото към полето.

Стопанинът засади царевица и събра богата реколта.

Бамбукът бе отсечен и обезобразен, но се превърна в благословение.

Когато бе дърво, той живееше само за себе си и се възхищаваше на собствената си красота, а сега без да има нещо привлекателно в него, съживи цяло царство от растения.

Не се страхувайте от страданието. За Бога това е просто призив към теб: „Нужен си ми“.

Дъждът беше спрял и само капките от дърветата се стичаха надолу. Земята беше наквасена преизобилно.

Набъбнала и натежала тревата се беше огънало под тежестта на водата и сега се носеше на уморени вълни, подпомагана от вятъра.

Канавките край пътя бяха пълни и на места водата дори преливаше.

– Какви тежки времена настанаха, – изпъшка Тодор. – Заради болести, ограничения, скапаха цялата икономика.

– Хората останаха без работа, цените тихомълком нараснаха ….., – присъедини се Хито към оплакванията на приятеля си.

– Погледни разсада, – закахъри се Тодор. – Ако още вали, всичкия ни труд ще изгние.

Двамата седяха на пейката и разменяха тъжните си мисли, които не им даваха покой.

– Това става, защото света мрази Божието Слово и посланиците му, – заяви Тодор.

– Че за какво им е Господ, докато са налице повече успехи и всичко върви на добре? – скептично скръцна със зъби Хито.

– Много хора се заблуждават, като съдят за човека по благополучието му, – добави Тодор.

– Всичко добре ли е, безбожниците стават глупави, а това накрая ги погубва, – отбеляза Хито.

– На такива Бог не им е нужен и затова продължават развратния си, алчен и грабителски живот, – настръхна Тодор.

– И това до кога? – на лицето на Хито се изписа подигравателна усмивка.

– Докато се изправят пред Божия съд, – натърти Тодор.

– Именно за това в лошите времена трябва да си напомняме за Божията доброта и милост, – подчерта дебело Хито.

– И да не забравяме, че когато нещата се развиват добре, трябва да имаме по-голямо страхопочитание спрямо Бог, – размаха ръце въодушевено Тодор, – Не страх, че ще бъдем наказана, а че ще нараним този, Който не пожали и Сина Си за нас.

Слънцето се показа, но тъжните мисли се въртяха като мухи на припек.

Тръгнаха ентусиазирано за така необходимите тухли, бяха три момчета и едно момиче. Натовариха се на камиона и потеглиха към керамичния завод.

Евгени даваше газ и на острите завоите в малката кабина лягаха един върху друг. Тясното пространство се изпълваше със смях веселие и разбира не минаваше без закачки.

В завода камиона доста натежа под седем тония товар от здраво изпечени тухли.

По обратния път моторът взе да киха и кашля от напрежение. Камионът бавно и трудно изкачваше нанагорнищата, а на равния път запяваше под тежкия товар.

– Женка, внимавай, – предупреждаваше го Катя, – това са седем тона. не е шега работа.

– Няма страшно , – смееше се самоувереният шофьор, – тази бракма е карала и десет тона.

На следващия завой, камионът загуби равновесие и хлътна на една страна в крайпътната канавка. Част от тухлите се изсипаха върху подгизналата поляна.

Шофьорът доста се бе натъртил в огъналата се кабина, а останалите бяха се стоварили един върху друг.

Първа изскочи Катя. Тя се отърси и започна да помага на останалите да се измъкнат от смачканата ламарина.

Когато Тотьо се обърна, видя задните колела на камиона бясно да се въртят във въздуха.

Всички се умълчаха. Бяха поразени от случилото се.

– Бре какво стана! – Евгени наруши тишината и се затюхка.

– Стана тя каквато стана, – поде в същия тон Тотьо.

– Важното е, че сме здрави, – отсече мъдро Развигор.

– Малко по-нататък ако се бяхме обърнали, щяхме да се търкаляме по нанадолнището към оная вода, която се вижда в далечината, – посочи с ръка Катя напред.

Немного пострадалите от катастрофата огледаха окаяното състояние на камиона и изсипаните тухли.

Изведнъж ги напуши смях. Тази несдържаност бе просто отдушник, на това, което можеше да се случи.