За всекиго по нещо

Много години бяха минали и косите на Филип бяха вече побелели.

Край него често се събираха внуците и правнуците и му задаваха интересни въпроси.

– Колко са малки, – казваше си той, – а любопитството им няма край. И аз съм бил дете, но все бях на работа с нашите на полето и не оставаше време да споделя или да попитам възрастните край мен.

Днес децата отново бяха го наобиколили:

– Дядо, – изправи се малкия Кольо, – какво те е направило най-щастливия мъж на тази земя?

– О, много неща, но едва накрая осъзнах какво е да бъдеш истински щастлив.

– Разкажи, разкажи, – заподскачаха децата въодушевено край него.

Филип се загледа в далечината и се върна назад във времето. Видя се млад човек, изпълнен с амбиции и мечти.

– В младежките си години бях решил да стана богат. Смятах, че ако имам много пари и си угаждам на всичко, ще бъда щастлив. Имах възможност за това и започнах да трупам, но един ден осъзнах, че това е само временен блясък. Парите и вещите, които бях събрал, не траяха дълго.

– Дядо, – обади се Миле, – аз също искам да стана богат. Желая да имам повече, но не за себе си, а да го раздавам на тези, които нямат какво да ядат и да облекат. Виждал съм много хора, увити в единствената си дреха и някакви парцали да спят на улицата.

– Мъдро си решил, момчето ми, – отбеляза старецът. – Егоизмът никого не е направил щастлив.

– А после? – Васко нетърпеливо подкани дядо си.

– След това дойдоха големите проекти, – продължи Филип. – Купувах петролни кладенци, копаех нови. Имах кораби, въртях търговия с много страни по света, но и това не ми донесе радост.

– Как намери истинското щастие? – тънкото гласче на Милена едва се чу между другите.

– Научих, че в един дом деца се нуждаят от инвалидни колички, – Филип се усмихна при този спомен. – И аз на драго сърце дадох пари за тези колички. Приятелят ми Весо ме помоли: „Ела с мен в този дом“. Аз най- напред се дърпах, но той успя да ме уговори.

– Дядо, колко колички купи? – попита Пепи.

– Не си спомням, – отговори старецът, – но там давах на децата количките със собствените си ръце. Виждах радост и задоволство в очите ми. Всеки сядаше в количката си, движеше се и се забавляваше с останалите.

– И на мен ми е ставало хубаво, когато съм успявала на някого да помогна, – усмихна се смутено Мими.

Очите на Филип се насълзиха и той продължи да разказва с разтреперан глас:

– Когато си тръгвахме, едно малко момче ме хвана за крака. Попитах го: „Имаш ли нужда от нещо друго?“Това, което ми отговори това дете силно ме разтърси …..

Филип пое дълбоко въздух, за да се успокои.

– То ми каза: „Искам да запомня лицето ви, така че когато отида на небето, да ви разпозная и да ви благодаря още веднъж“.

Сълзите неудържимо се стичаха по лицето на Филип. Той вече не можеше да говори. Споменът го бе развълнувал доста силно.

Тези от внуците му, които бяха близо до него го прегърнаха.

– Дядо, – тихо каза Тони, – вярвам, че тогава си бил най-щастливия човек на земята.

Космонавтите се готвеха за поредния полет. Нови недостигнати планети и звезди ги зовяха.

Подготовката им се провеждаше на една от пустините на земята.

Там веднъж срещнаха старец с малко момче да пасе стадото си.

Опитаха се да заговорят възрастния мъж, но той не знаеше езикът им. Изглежда бе от местните племена и навярно не бе напускал това място.

За разлика от него малкото момче, което се оказа негов внук, можа да разговаря с тях.

– Какво ще правят тези хора със странни костюми? – дядото попита внука си.

– Обясниха ми, че тренирали за полет до Луната и други планети – и момчето посочи нагоре към небето.

– А мога ли да изпратя съобщение на тези, при които отивате? – попита старецът, а внукът му им преведе.

Космонавтите се засмяха и бързо се съгласиха.

Дадоха на възрастния човек микрофон и чрез малкото момче му обясниха:

– Това е микрофон. На него можеш да кажеш посланието си, а той ще го запомни. И когато стигнем на Луната или друга планета, ще предадем съобщението ти на тамошните хора.

Старецът застана сериозно, взе микрофона и каза някакви неразбираеми думи на своя си език. Внукът му отказа да преведе казаното.

Когато срещаха други хора в пустинята, космонавтите им пускаха записа и искаха да им го преведат, но никой не се съгласяваше да каже какво съдържа посланието. Повечето се усмихваха и отминаваха.

Накрая записаните думи на стареца бяха изпратени на известен професор по лингвистика. Той изслуша съобщението и се разсмя.

– Какво казва този старец? – попита един от космонавтите, който бе донесъл записа.

Професорът започна да обяснява:

– Това е един много стар език, който се говори от малка група хора. Когато измрат, този език ще изчезне.

– Какво се казва в посланието ? – нетърпеливо попита пратеникът.

– Братя, добре наблюдавайте тези хора, когато дойдат при вас. Те са дошли да отнемат земята ви.

Утрото бе намръщено и сиво. Можеше и да завали.

Богдан седеше накрая на леглото си, а ръцете му бяха обхванали главата му. Отново мислите не му даваха покой.

– Защо го направих? Къде сбърках? Сега ще си ям попарата, която съм си надробил, – шепнеше отчаяно той.

Така го завари дядо му Борис. Той погледна внука си и въздъхна тежко:

– Престани да се самоосъждаш и самоанализираш, – скара му се стареца. – Няма нужда да се сравняваш с другите.

– Защо, това лошо ли е? – повдигна глава Богдан.

– Това поражда в теб гордост или чувство за малоценност, – добави старецът, – а понякога и двете. Да се сравняваш с другите е не само погрешно, но и безсмислено.

– Да, но нали човек иска да се утвърди, – опонира му Богдан.

– Абстрахирай се от твоите и най-вече от чуждите преценки, – натърти възрастния човек. – Единственият източник на твоето стабилизиране и търсене на признание е безусловната Божия любов.

– На Него ли да се облегна? Съдията, Който гневно издирва слабостите и грешките ми? – възрази Богдан.

– Много си далече от истината, – тъжно поклати глава Борис. – Той даде живота си за греховете ти. Облече те в одеждите на спасението.

– Но ме …… дисциплинира ….

– Той не го прави с гняв, омраза и озлобление. Само се стреми да те подготви за лично общение с Него през вечността, като те потапя в любящото си присъствие.

Богдан само сбърчи нос и махна с ръка.

– Приеми Неговото утвърждаване, което струи от трона на благодатта. – посъветва го старецът.

Младежът бе упорит и лесно не се поддаваше на дядовите си увещания. Но кой знае, може утре да прозре истината и да потърси искрено своя Творец.

През зимата Тони дойде на гости на баба си и дядо си. Старците много му се зарадваха.

Вечерта Тони сподели с баба си:

– Аз зная къде живее Бог.

– Къде? – изумена го попита баба му.

– Той живее в гората близо до вашата къща, – каза възторжено Тони.

– От къде знаеш това? – намеси се и дядо му, който бе чул отговора на внука си.

– Веднъж, когато се разхождахме в гората, мама ми каза ….. – и Тони замлъкна нерешително.

– Какво ти каза? – подкани го баба му, чакайки с нетърпение да разбере.

– Тя ми каза, че ние не можем да видим Бога, но можем гледаме това, което е направил, – отговори Тони.

– Правилно ти е казала, – съгласи се дядо му.

– Мама още каза, – продължи Тони, – че животните, дърветата и реката са следите на Бога. Той е край вашата къща, защото тук е много красиво.

Дядото и баба се спогледаха и се усмихнаха.

– Умник е нашият внук, – прегърна го баба му. – Още е малък, а такива хубави неща е научил.

„Колко са многовидни Твоите дела, Господи! С мъдрост си направил всичките, Земята е пълна с Твоите творения“.

Създателят със всичко около нас ни говори за Своето ненадминато майсторство. Неговите дела в природата провъзгласяват присъствието Му и ни подбуждат да Го хвалим.

Нека приемем всичко това с удивление днес и да Го величаем за това!

Нощта бе прихлупила малкото селце, сгушено в диплите на планината. Малко момче, тичаше разплакано и чешеше усилено едната си ръка.

– Димо, какво се е случило? Защо плачеш? – загрижено попита дядо му.

– Дядооооо, – хълцаше малчугана, – виж как ме нахапаха комарите.

И той протегна малката си ръка. Тя цялата бе покрита с червени петна.
– Ела, Димо, да намажем ръката ти и няма да те сърби толкова, – кротко задърпа дядо Дончо внука си.

Старецът сипа в една паничка малко оцет и го поръси със сода за хляб. Сместа засъска и се образуваха мехурчета.

Дядото взе едно парче плат топна я в паницата и мина през поразените места на детската ръка.

– Ох, олекна ми, – усмихна се Димо.

– Дядо знае две и двеста, – стареца перифразира думите на таралежа от любимата приказка на внука си.

– Дядо, – Димо сбърчи вежди и се наежи, – защо Бог е създал комарите? Виж колко лошо хапят.

Старецът се засмя и удари с ръка по коляното си, а след това съвсем сериозно продължи:

– Комарите са важна част от хранителната верига. Ако изчезнат, нашият свят значително ще се промени.

– По-хубаво, – заяви войнствено Димо. – Няма да има кой да ме хапе.

– Така говориш, защото не знаеш, че яйцата и ларвите на комарите служат за храна на някои животни.

– Голяма работа, – тропна с крак малчугана, – ще ядат нещо друго.

– Да, но ларвите на комарите филтрират добре водата. За един час през един индивид преминава един литър течност.

Димо отвори уста изненадано.

– Освен това, – продължи старецът, – те помагат да се очистят водоемите, защото се хранят с разложилите се животни и растения.

– За какво друго още служат комарите? – попита Димо с голям интерес.

– Комарите са полезни и след смъртта си…..

– Дори и тогава?! – Димо ококори очи.

– Мъртвите им тела обогатяват почвата с голямо количество микроелементи. Освен това мъжките индивиди опрашват растенията и спомагат за развитието им.

– Еха, – възкликна Димо. – Знам че жабите си похапват комари.

– Не само те. За рибите, някои видове костенурки, саламандри, змии, и птици са прекрасна храна, защото са източник на протеини за тях.

– Не съм знаел това.

– Какво би представлявал света без комарите? – дядо Дончо погледна хитро внука си.

– Ще изчезнат животните, които се хранят с тях, – бързо съобрази Димо.

– А какво ще стане с растенията?

– Да, но много лошо хапят, – наведе глава Димо.

– Вярно е, – въздъхна старецът, – че хората няма да умират от малария и жълта треска, причинители, на които са комарите, но трябва да се вземе предвид и проблемите, с които ще се сблъскаме утре, ако ги няма.

Димо погледна ръката си. Червените петна от ухапванията бяха завехнали, а и вече него сърбяха така ужасно като преди.

– Нека си живеят, – каза Димо. – Ще се справим някак си с неудобството, което ни причиняват.

– Е, това е мъдро решени, – засмя се старецът .