За всекиго по нещо

Елена бе само на 17 години, а ѝ се живееше толкова много. Но сбърка и сега на ръцете ѝ тегнеше девет месечен син.

Нито усмивката, нито слабото гласче на малкия я радваха. Тя искаше да се отърве от него.

Един ден, както си седеше, Елена реши:

– Ще го дам в някой детски дом.

И отиде, но и казаха:

– Скоро ще навършиш 18 години и ще трябва да плащаш издръжка за детето.

Това нацяло обърка плановете ѝ.

– Е, има и други начини да се отърва от него. Например да го умора от глад….., – зловеща усмивка се изписа на лицето ѝ.

И го направи. Излезе, заключи вратата и не се върна цели осем дена.

След осем дена полицаите извикаха съседите за свидетели. Това, което хората видяха там силно ги разтърси.

– Не съм чула бебето да плаче, – каза баба Неда, като се кръстеше непрестанно, стресната от изкривеното малко телце.

– Не съм забелязал нещо подозрително повече от седмица, – каза Марин, който живееше в съседния апартамент.

– Бащата на детето виждали ли сте да идва тук? А родителите ѝ? – питаха полицаите.

– Никой не е идвал, – каза леля Йона, – тя живееше сама с детето.

– Бащата, бабата и дядото, сега си живеят спокойно, – каза дядо Кольо, – те  едва ли са знаели, че имат син и внук.

На Елена ѝ предстоеше съд, а наказанието нямаше да бъде малко, защото тя съзнателно бе извършила убийство.

Младата майка гледаше апатично, все едно всичко случващо се, не се отнасяше до нея.

„Ако знаят, че пак съм бременна, – мислеше си Елена, – ще ме разкъсат. За тях съм една малка развратница. Но сега няма, кой да им каже…. А детето просто ще го оставя в някой кош за боклук…“

Ако Елена бе осъзнала грешката си, околните донякъде можеха да я приемат, макар и трудно, но тя нямаше намерение изобщо да поправя нещата.

Кризата нарастваше главоломно в живота ѝ, а тя все повече затъваше в калта.

Даниела отиде с внука си в близкото заведение, за да си хапнат двамата сладолед. Когато се справиха със сладоледите си и се готвеха да си тръгнат Даниела забеляза на една от масите едно много щастливо семейство.

„Колко са щастливи, – помисли си възрастната жена, – сякаш са от някаква реклама. Много бих искала да ги снимам. Такова нещо рядко можеш да срещнеш в живота си“.

Даниела ги приближи и каза:

– Изглеждате ми толкова щастливи. Вие сте едно прекрасно семейство. Мога ли да ви снимам?

– Защо не? – бързо се съгласиха и четиримата.

След като направи няколко снимки, Даниела даде телефона си на момичето.

– Можем с вас да се свържем и по Facebook, – предложи синът им.

– Много ще се радвам, ако ни пишете или ни се обадите, – каза Даниела след като размениха и някои допълнителни данни в случая.

Даниела удържа на думата си и им изпрати снимките.

Няколко дена по-късно тя получи SMS от непознат телефон:

„Вие ни направихте снимка в заведението. Вчера съпругата ми почина. Това бяха последните ни мигове, когато бяхме заедно. Благодаря ви за снимките. Не можете да си представите, колко много значат те за нас. Благодарим ви от сърце.“

Даниела веднага се свърза с мъжът, който ѝ бе изпратил това съобщение:

– Не можах да повярвам на SMS, който ми изпратихте. Изглеждахте толкова щастливи!

– Жена ми отдавна беше болна. И двамата знаехме, че е рак, но бяхме решили да не се тревожим и да изживеем останалите дни заедно, все едно нищо лошо няма да ни се случи в бъдеще. Пожелахме си да бъдем щастливи и весели, независимо от обстоятелствата.

– Съжалявам, – каза с болка Даниела, – бяхте толкова красиви, когато се усмихвахте. Излъчвахте толкова щастие.

– Но вие направихте нещо много хубава за нас, когато ни снимахте. Запечатахте един радостен миг, който ще ни помогне по-лесно да преодолеем мъката, че Мери не е с нас.

– Аз нищо не знае, – смутено каза Даниела, – дори не съм си и помислила, че правя нещо важно, просто послушах сърцето си.

От радиото говорителката съобщаваше:

– От 4 септември на Слънцето е имало седем сериозни изригвания, съобщиха от НАСА. Всички те са от най-висока категория, най- мощното изригване достигна ниво  X9.3, което е най-силното наблюдавано до днес, като се изключат оскъдните сведения през миналите векове.

Внук и дядо внимателно слушаха новините. Въпреки разликата в годините, те често беседваха върху злободневните теми. Това, което чуха, не можеше да не ги развълнува.

– Слънцето е полудяло, – каза Никола. – Какво ни очаква през близките години?

Младежа нервно закрачи из стаята, сякаш се мъчеше да разреши проблемите свързани със създалата се ситуация.
– Как какво, – обади се професор Дичев, – още по-силни изригвания.

– Но това ще бъде катастрофално за човечеството, – изохка безпомощно Никола.

– Да, – съгласи се професорът. – Възможно е да излязат от строя космическите спътници, електрическата мрежа, интернет и мобилните комуникации.

– Но това ще доведе до пълен крах.

Професорът повдигна рамене:

– Слънцето е полудяло и ни остава само да се надяваме на най-доброто.

– Този свят е затънал в жажда за пари, разврат и войни, хората са забравили за своето духовно начало, – каза Никола.

– Силните изригвания на Слънцето, странната метеоритна активност и накрая страшните урагани и всякакви природни катаклизми са знак, че човечеството си е загубило ума, – поклати глава професора.

– Това едва ли ще бъде най-тежката година за нас, – размаха ръце Никола. – тези неща ще се наслагват през следващите години.

– Хората трябва най-накрая да се осъзнаят и чрез страдания, да с променят към по-добро.

– Дай Боже, но дали наистина ще стане…

Нели е малка, но не обичаше да лае за щяло и нещяло, тя е сериозна дама. В къщи бе спокойна, а на улицата вървеше с ясно определена цел. Никого не докосваше и не обичаше децата. Няма да отиде при тях, и ако ги видеше да се задават, не ги гледаше подозрително.

Нели си отиваше у дома със стопанката си Фанка, когато иззад ъгъла се показа баба с момче на четири години.

– Иди погали кучето. Виж колко е смешно и мило, – нареди бабата на внучето си.

Нели изпадна в шок. Те не бе свикнала да се спускат към нея, нито да викат край нея хора.

Внукът на тази баба веднага протегна ръцете си към кучето. То започна да се крие зад Фанка. И се опита да се слее с асфалта.

Обикновено Нели привличаше вниманието на хората, поради своята миловидност и малък ръст, за това Фанка я взимаше на ръце, но не и този път. Когато стопанката ѝ понечи да я повдигне, момченцето изведнъж хвана каишката.

Фанка очакваше, кучето да се разлае, но то само изръмжа и се изопна на асфалта.
Детето започна да го дърпа под одобрителните възгласи на баба си:

– Погали го, нищо няма да ти направи.

Фанка грабна каишката от момче, взе на ръце кучето и си тръгна.

Бабата взе да подтичва и да вика отзад.

Изведнъж от входа излезе Ники с голямото си куче и тръгна към Фанка. Бабата веднага промени траекторията си и ги заобиколи.

Ако всичко беше свършило така, това би било много добре, но не стана ……

– Махнете това чудовище! Такива кучета трябва да се убиват! Видях по телевизията такива какво правят с децата!, – започна още по-силно да вика бабата, така че хората започнаха да се обръщат към Фанка и Ники.

В двора познаваха Нели и кучето на Ники още от рождението им. И никой не се стряскаше от тях.

– Искахте да погалите кучето, елате и го направете, – каза Фанка, на която този цирк бе започнал да ѝ идва до гуша,  като същевременно свали намордника на голямото куче.

Бабата хвана внука си и бързо се отдалечи, като продължаваше недоволно да мърмори…..

Цвятко Василев  се изкачваше по едно стръмно стълбище. Едва ли би се изкачил по него, ако не го теглеше любопитството натам. Дори болките в ставите не го спряха от взетото решение.

Две момчета го задминаха и се скриха зад една желязна врата. Той ги последва и плахо надзърна през отворената врата. Видя много млади хора седнали пред компютри.

Една жена го посрещна приветливо:

– Заповядайте, господине!

– Аз само така, …- смотолеви объркано Цвятко.

Жената се усмихна:

– Заповядайте! Може би ще откриете нещо интересно за себе си.

Цвятко се загледа в един от мониторите със суеверен страх. Такова нещо по негово време нямаше. Повече четяха книги, ходеха от време на време на кино, когато дойдеше някой нов филм, но това определено беше нещо ново за него.

– Мога ли с нещо да ви помогна? – попита жената.

– Не знам как да ви обясня, – започна несигурно Цвятко. – За първи път попадам в подобна зала….

– Все от някъде трябва да се започне, – окуражи го жената.

– Защо идват младежите тук? Какво ги привлича?

– Започвате с много трудни въпроси, – отново се засмя жената. – При нас идват и по-възрастни хора. Младежите идват, за да поиграят, а по-възрастните да изпратят някое съобщение или да си побъбрят с някой, който е много далече от тях. Мислех, че вие сте дошли за това.

– Не, дойдох да видя какво представлява мястото, което привлича толкова моя внук.

– Имаме различни игри, а младите много се увличат по тях. Вероятно и внукът ви идва за това тук.

– Той ми каза, че идвал да говори с французин, германец….

– О, това е нещо обичайно за тях, – поклати глава жената.

– А може ли момче да се увлече по непознато момиче, – малко притеснено попита Цвятко.

– Може. Получава се така наречената виртуална любов, но при нея има много заблуди и даже лъжи. Който е достатъчно обигран ще долови лъжата, но който е наивен може и да се подведе.

– А защо млад човек предпочита тази виртуална любов?

– Според мен е поради самотата, която изпитват. Тъй като не намират партньор в средата , където живеят, търсят го по интернет.

– А това не е ли много рисковано?

– В света има хора, които се представят за едно, а са съвсем друго. При такива виртуални връзки човек може да попадне на фалшифициран образ. Първоначално идва ентусиазма, а след това и огорчението.

– И какво излиза, че и най-новите електронни постижения не могат да преодолеят самотата?! – констатира Цвятко.

– Не само не я преодоляват, но и я задълбочават. Интернетът е предимно за делови връзки, бързи съобщения и професионално добиване на знания.

– Казах ви, че се притеснявам за внука си. Любознателен е, интересува се от много неща, чете и се развива интелектуално, но е много самотен.

– Не се страхувайте за него, щом е любознателен, тук ще намери информация по интересуващите го въпроси, ще се срещне с приятели и ще беседва с тях по интересни теми. Пазете го от другите капани и съблазни в живота, които водят до пристрастяване, отнемат здравето и разрушават психиката на човека.

– Много ви благодаря, че ми отделихте време и поговорихте с мен стария човек, за неща, които ме тревожеха. Вие бяхте много искрена и честна спрямо мен. Бъдете винаги така отзивчива.

– Благодаря ви, – жената бе трогната от думите на Цвятко. – Пак заповядайте някой ден, може да научите много нови неща.

– Може би някой ден ще ви посетя.

Най-старият посетител на интернет клуба си тръгна дълбоко замислен.

“ Боже, колкото светът технически отива по-напред, толкова младите стават по-самотни“, – помисли си с тъга Цвятко.

След дълги пазарлъци Явор купи дворът и къщата на Пена Вдовицата. Не, че си нямаше.

Тази покупка направи специално за сина си Радо, който таман се бе научил да прави бъчви. Изглежда от рода на майка му към Радо бе прехвръкнала искра, пораждаща любов към дърводелството.

Дядо му Васил правеше маси и столове, а понякога и шкафове. Та така от дядо към внук се бе предало някакво влечени  към обработването на дърво.

Сега щом се чуеха звънливи удари от бившия двор на леля Пена, хората наоколо си казваха:

– Радо пак набива обръчи на някоя нова каца.

Зад вратата под навеса Радо държеше черничеви, ясенови и яворови трупи. На тия трупи Радо им улавяше жилката. Цепеше ги с желязна брадва, чиято дръжка бе доста къса.

От нацепените плоскости Радо издялваше дъги, които ставаха част от бъчви и каци.

Веднъж бъчварят попита Пенко от долната махала:

– Знаеш ли, че кривицата, като сестра на геобразната секира, е била сечиво, донесено от прабългарите?

– Нима между прабългарите е имало бъчвари?! – запъна се Пенко.

– Но е имало майстори на дървени огради, крепости и къщи, – скокна Радо, – а за такава работа славянският топор не приляга, както кривицата.

В работилницата на бъчваря имаше още рукан, триони, рендета, стоманени шила за пробиване на дупки на шините, болтове, нитове и голям трупач, с който чирака Веско приглаждаше трупите.

Радо имаше още два инструмента.

– Това е криво ренде, – обясняваше бъчварят на чирака си, – с него се правят жлебовете в края на дъгите. В жлебовете се опаянтват дъната на каците и буретата. А това е въторг. Той скосява от двете страни дъгите, така че да прилепнат плътно една до друга и да образуват окръжност.

Всичките тези инструменти, големи и малки пергели, заедно с понятия като „радиус“, „диаметър“ и „скосен цилиндър“, говореха, че не от всеки става бъчвар, за този занаят е нужен акъл.

– Радиуса на едно дъно, трябва да се нанася пет пъти на обиколката му, – казваше Радо, когато учеше Веско на занаята си. – Дъгите на бурето по средата трябва да са по-широки, за да придобие то тумбест вид. Кацата не е чорап та да я почнеш отдолу нагоре, а обратно, за да могат обръчите постепенно да се свиват.

Веско слушаше внимателно, защото знаеше, че Радо няма да повтори казаното, а майсторът продължаваше с обясненията и препоръките си:

– Между дъгите на дъното не пъхнеш ли стебла от папур, кацата ще пропуска, но ако мазнеш мястото, от което прокапва със счукани брястови листа, всякакво сълзене изчезва.

– Какви са тези листа? Каква е тази замазка? – питаше Веско.

– Питал съм майстора при когото чиракувах, но и той не можа да ми го обясни, – въздъхна дълбоко Радо. – Просто наследено от стари майстори.

Веско го гледаше озадачено, а същевременно си мислеше: „Как мога да правя нещо което не разбирам, какво е или как действа?“

– Веско, във всеки занаят има неща, които трудно се обясняват, но не ги ли усвоиш, калфа ще си останеш, – засмя се Радо.

Както другите бъчвари, така и Радо си бе извлякъл своя философия:

– Ако дъгите с обръчите и дъната са големия свят на бъчвата, то папурът и замазката от брястови листа са от малкия свят. То и в живота е тъй. Малките неща допълват големите.

Когато показваше сърцевината на разцепено дърво на чирака си, добавяше:

– Това, по-тъмното в ствола, трябва да го чистиш. То никога няма да узрее. Не става за работа, ама храни дървото. Заболее ли тая сърцевина, независимо дали е на дърво, животно, човек или държава, всичко останало се разболява.